Дойче Веле: "Мамо, в България е пълно с щастливци"

Не знам дали това е някаква тенденция или просто случайно съвпадение, но почти всички деца от 7-8 нагоре, които познавам в България, притежават мобилни телефони. Повечето от тях имат и таблети, а джобните им пари стигат за закуска и обяд навън. В Германия е друго, въпреки несравнимо по-високия стандарт на живот. Тук децата под 10 години, които си имат собствен мобилен телефон или таблет, са по-скоро рядкост. Закуската не се купува от будката до училището, а по правило се носи в кутийка от вкъщи.<br /> <br /> Мой познат от България ми разказа наскоро, че 16-годишният му син притежава най-новия модел айфон. Оплака ми се, че струвал почти три пъти повече от чисто новата им пералня. Но какво да го прави - иска детето, пък и всичките му приятели и съученици имали скъпи смартфони и носели все маркови дрехи.<br /> <strong><br /> &quot;Толкова много готини неща&quot;</strong><br /> Моят син израства в Германия - една страна, в която хората с що-годе прилична работа могат да си позволят немалко делнични екстри. Но много от тях, поне сред моите познати и приятели, не го правят от принципни съображения. И най-вече - за да не приучват децата си към живот, в който имаш всичко.<br /> <br /> Синът ми ще стане скоро на 10, но няма нито телефон, нито таблет или компютър. Джобните му са 1,50 евро - на седмица. Има си топка и кънки, велосипед и скейтборд, конструктори и книги. А когато му трябват телефон или компютър, използва нашите. Но определено му прави впечатление, че българските му приятели имат повече от него. &bdquo;Мамо, те са щастливци&rdquo;, казва ми всеки път, когато сме в България. И ме увещава и ние да заживеем в България, за да има и той толкова много &bdquo;готини неща&rdquo;.<br /> <br /> Но щом се върне в Германия, сякаш начаса забравя &bdquo;готините неща&rdquo;. Включително и поради това, че приятелчетата му наоколо също не ги притежават. А с велосипеда и топката - така поне ми се вижда - той не е по-нещастен от българските си връстници.<br /> <br /> Да не забравя и друго: когато наскоро класът им тръгна на едноседмичен лагер, телефоните нямаха място в багажа на децата. Дойде кратко писмо, че е забранено - и толкова. Някои ще попитат защо съм се вкопчила точно в смартфоните. Ами защото смятам, че за едно дете едва ли има нещо по-ненужно. Не само ненужно, но и опасно, защото децата лесно се пристрастяват, дори се зомбират, а безконтролното сърфиране из мътните води на интернет е всичко друго, но не и здравословно.<br /> <br /> Моят син със сигурност не е представителна извадка на нагласите в Германия - положително има много семейства, в които подхождат другояче. Не казвам също така, че всички деца в България са презадоволени. Най-вероятно е по-скоро обратното. Далеч съм и от мисълта, че всички родители се включват с охота в това състезание по трупане на &bdquo;готини неща&rdquo;. В България обаче това явление все пак изглежда по-масово, отколкото в Германия. Което се дължи може би на две манталитетно-социални особености. Първата си я знаем открай време: българското дете е издигнато на пиедестал. Всичко се прави заради децата - за да са добре, за да имат достатъчно, за да са щастливи. Около тях се върти светът, те са центърът на живота.<br /> <br /> <strong>За да имат по-шарено детство от нашето</strong><br /> Втората особеност се дължи вероятно на времето, в което живеят българите. Време, настъпило подир дългите години на суша. На недоимък и несвобода. На затвореност и всевъзможни дефицити. Сега, когато всичко е на една ръка разстояние, съвсем разбираемо хората желаят да се потопят в това море от изобилие. И понеже искат децата им да имат по-шарено детство от тяхното, се изкушават да ги обсипват с &bdquo;готини неща&rdquo;.<br /> <br /> Впрочем, същото е било и в Германия след войната. Такъв глад царял по онова време, че за бучка масло хората си давали златните бижута. По-късно, когато настъпва германското икономическо чудо, започва и големият шопинг, голямото трупане. Сходен процес навярно тече сега и в България. И може би затова много български деца притежават повече от германските си връстници. Заради опиянението от новодостъпното изобилие. Но пък благодарение на него най-малко един човек (моят син) е твърдо убеден, че в България е пълно с щастливци.