Драмата на една българка от началото на 20 в. и американската мечта СНИМКИ

Между Първата и Втората световна войни група от около петнадесет човека от село Туден, недалеч от София, заминават за САЩ. Селото е близо до днешния град Годеч, в Западна България, и все още носи това име. В онези години Годеч също е село, пишат от Бг Войз.

Сред въпросните петнадесет души е и съпругът на Тимка, и двамата от село Туден. Групата отива да работи в Новия свят, за да изкара пари, с които да подобри положението на семействата си в стария край. Случва се обаче така, че Тимка никога повече не чува нищо за своя съпруг. В България те имат пет деца. Жената се грижи сама за тях, постепенно започва да вярва, че мъжът й не е жив, и губи надежда, че някога отново ще го види.

Тя не получава никакви вести от него, нито средства, и постепенно разбира, че вероятността съпругът й да е починал е голяма. Много хора от групата, заминала от Туден, не се завръщат. Не е ясно дали някой от тях е знаел за съдбата на съпруга на Тимка.

Така тя става един от много българи, за които американската мечта и загубването й предопределят пътя напред.

Изгубила всякакви надежди, жената е принудена да сключи втори брак. Жени се за Васил от близкото село Шума. Той не е участвал във Втората световна война, защото има дюстабан стъпало. Като единствен мъж в зряла възраст в селото, той става кмет. Запознават се с Тимка на чаршията /пазара/ в Годеч, който се провежда традиционно всяка сряда от седмицата, или на някой от съборите.

Васил е изгубил своята съпруга Наста /Анастасия/ при раждането на последните им две деца – близнаци, едното от които умира заедно с майката още при раждането. Наста е от софийското село Завидовци. Баща й, дядо Стоичко, имал сто кози и живял сто години.

Тимка има пет деца от първия си брак и те се прибавят към седемте деца на Васил, като се получава едно

голямо семейство от четиринадесет души

 нещо, особено характерно за онези години, когато хората, въпреки немотията, са имали по много деца.

След войната, към 50-те години, Васил заминава за София. Той започва работа като огняр и пазач в столично училище. Там има една стая, където Васил живее. Малко по-късно при него идва и жена му Тимка, която също живее в стаята на пазача. По-късно Васил наема квартира – сутерен на столичната улица „Мальовица“, където доживяват старините си. При тях в определени периоди живеят и някои от децата на Тимка.

Междувременно Тимка също си намира работа в столичната банка „Орел“ – като чистачка. Тимка умира около 1960 г., на около 80 години. Погребана е в Централните софийски гробища.

След смъртта на Тимка децата на Васил намерили снимки на втората съпруга на баща им и изболи очите на жената върху снимката. Минало време и една от внучките на Васил получила свиване на едната ръка, което наподобявало болестта рахит, но не било точно рахит.

Родителите се притеснили и решили да попитат петричката пророчица Ванга. Ванга им казала да отидат на гроба на Тимка в София и да запалят свещ, като по този начин измолят нещо като прошка. Те търсят една от дъщерите на Васил, която също живее в София и която знае къде е погребана Тимка. Тя ги отвежда на гроба и ръката на детето малко след това чудодейно се оправя напълно!

Това е историята на една обикновена селянка от едно затънтено село в Западна България, която неволно и напълно случайно става една от хилядите жертви на военните години. Тогава много мъже губят живота си по фронтовете, а много и напускат страната. Целта е

да припечелят пари в Новия свят

в Америка и да се завърнат по родните си места, за да осигурят малко по-спокоен живот за многолюдните си семейства. Много от тях никога не се завръщат. Едни запазват връзката със семействата си в България по един или друг начин, други започват напълно нов живот в Америка, а трети се изгубват из мините и по жп проектите в САЩ, където разклатеното им здраве си казва думата и те не издържат физически на работата.

Тимка е една от многото българки, на които се налага да търсят начин да оцеляват. Тя е принудена, като много други, да се омъжи повторно, което в онези силно патриархални години не е било считано за особено редно. Така тя търси и намира оцеляване не толкова за себе си, колкото за децата си.

Това е съдбата на българите в онези години – търсят оцеляване, създават големи семейства, за да помагат на нивата и в къщата. Това е начинът да се запази патриархалността на българското семейство. Америка и съдбата в Америка е тясно преплетена със съдбата на тези хора в България. Макар и на такова голямо разстояние, Америка се превръща в част от българската история.