Един англичанин в Етрополе: В България открих щастието и любовта

Ако не знаеш романтичната история на Клифърд Портлок, наистина можеш да се зачудиш какво прави един богат англичанин в Етрополе. При това той не е за малко тук, а живее вече няколко години в градчето, сгушило се в подножието на старопланинския връх Баба. 

Клиф е роден през 1946 г. в имение близо до град Хангафър - Великобритания. Син на фермер, има 4 братя, единият от които е пилот под патронажа на кралицата. Учил е в Оксфорд. По професия е строителен инженер, но има и архитектурни проекти. 

Една от най-престижните му работи е реставрацията на Лондонския национален театър

Клиф обича музиката, обича да танцува с любимата си и дори е научил българското право хоро. А когато чуе как жена му пее, често се просълзява. Той е убеден, че най-хубавото време за живот е след 55 и мотото му е куолити тайм, нещо като нашето да живеем на макс, тоест пълноценно.

Смята, че тогава хората имат умението позитивно да приемат живота и да му се радват с пълно сърце. Но нека не се бавим и да разкрием пред нашите читатели какъв вятър е довел този усмихнат и лъчезарен мъж толкова далече от родината му.

- Клиф, как стана така, че се озова в България, и кога се случи това?

- Преди 10 години дойдохме тук, за да строим голям хотелски комплекс в Говедарци, заедно с няколко английски работници-специалисти. Аз ръководех обекта. Живеехме в София и пътувахме всеки ден. Тогава бях на 64 г. Вашата страна много ми хареса. Работил съм в Полша, Германия, Доминикана, но България се настани в сърцето ми с красивата си зелена природа. Друго, което ме привлече, беше, че животът тук ми напомни за времето на моето детство. Тогава в Англия отношенията между хората бяха също така сърдечни и топли. В Говедарци видях баби, дядовци, които си правят ракията, продават си доматите... Много искрени и чисти хора. Да не говорим, че тук открих щастието и любовта.

- Напротив, тъкмо за това искам да поговорим. Можеш ли да кажеш, че на 64 години животът ти започна отново?

- Права си, Виолета (бел. а.: известната българска певица Вили Рай) е жената, която преобърна живота ми и аз се почувствах не на 64, а на 44. Дотогава се бях посветил само на работата. За мен животът, свързан с любов, отдавна беше минало. Първата ми съпруга почина и ме остави с 3 деца. Така че, когато видях Вили и се запознахме съвсем случайно, сякаш всичко се завъртя на 180 градуса...

- И как точно се случи?

- Влязох да хапна в един ирландски пъб в центъра на София. Понякога там имаше английска музика в барчето и с моите работници влизахме да послушаме. Една вечер попаднахме на представяне на студентите на очарователна дама, която се казваше Вили Рай. Беше красива жена с черна рокля на бели точки, с червен шлифер... 

Все едно беше дошла от Холивуд Усмихваше се, но имаше някаква тъга в очите й. Пратих й бутилка вино, за да я поздравя, защото с момчетата бяхме много щастливи да послушаме хубава музика. И помолих една от студентките й, която говореше английски, да й каже, че много я харесваме.

Следващата седмица пак отидох, вече бях сам. Исках много да се запозная с нея. Ника, нейната студентка и моята преводачка, ми каза - тя има тежка драма в живота, наскоро я напусна нейният мъж, така че не е моментът. Самата Вили ми благодари за хубавото вино, но каза, че не може да го сподели, както тя умее, защото е тъжна. Отговорих й, че тъжна може да бъде само тогава, когато някой изчезне напълно от тази земя. Както се случи при мен. Уверих я, че отново ще намери хора, които да я обичат. Бях привлечен от нейната романтична усмивка. Изглеждаше ужасно нещастна, но в същото време беше мила и любезна с мен.

- Клиф, а ти какво беше оставил зад гърба си в Англия?

- Отдавна бях загърбил любовта, бях един човек, който трябваше само да изкарва пари. Сега имам 8 внука. Преди 3 години загубих дъщеря си, но по онова време имах 4 деца - 3 от първия и 1 от втория брак, с които бяхме близки. Винаги съм бил добър приятел с децата си. Но всички бяха вече големи и имаха личен живот. Аз много обичам музиката, младите хора, обичам живота, но бях се отписал вече за някакво ново начало. Просто нямах такова чувство.

- Нетърпелива съм да разбера как продължиха нещата с Вили?

- Както вече ти казах, следващия път отидох сам, без работниците си. Вече не бях по джапанки и бермуди, а си сложих хубавия панталон и тениската с логото на любимия ми отбор. Не знам колко съм се докарал, но се постарах. (Смее се.) Още нямах представа какво точно искам, но много ми харесваше да я видя. Поканих я в бар “Синатра”, за да останем насаме. Тогава тя се съгласи, но каза на Ника да преведе, че няма какво да си кажем, защото тя не говори английски, а аз не знам български.

- Сега вече говориш ли поне малко български? (Бел. а.: По време на разговора ни с Клиф нашият мил преводач беше съпругата му Виолета.)

- Нито дума не мога да обеля, затова пък Вили научи английски много добре. И си представи, в бара стоят двама души, които си говорят само с... очите. Започнахме да си поръчваме едни вермути, исках да й е хубаво тази вечер. След това тръгнахме да се разходим и стигнахме до един мост, който Вили ми обясни някак, че се казва Мостът на любовта. Зачудих се, защото ми изглеждаше доста грозен като конструкция, не виждах нищо любовно в него. Само че, както бяхме пийнали, когато се качихме горе, Вили ме целуна по бузата и ме прегърна. Ококорих се и разбрах защо се нарича така. (Смее се.) Представи си как се разбират двама души, които не знаят езика на другия. Да не говорим, че когато си уговаряхме среща на ул. “Будапеща”, аз я чаках на улица “Балкан”

Не правех голяма разлика. Явно обаче езиковата бариера не може да е пречка пред любовта.

- Кога разбра, че връзката ви е станала сериозна?

- Когато отидох на голф на Карибските острови и се разделих с Вили за по-дълго време, разбрах колко ми липсва тя. Върнах се, свърших обекта в България и трябваше да се прибера в Англия. Все едно се прибирах, носейки 100 кг камъни, толкова ми беше тежко без нея. Уж не изглеждаше кой знае колко сериозно, уж тя беше една жена, която много бих искал, но не смеех да пожелая, защото е по-млада от мен десетина години. Но най-хубавото нещо, което се случи, беше това, че малко преди заминаването аз се разболях. 

- Нима това е хубаво нещо?

- О, да, бях уплашен, Вили ме заведе в Етрополе при докторите, които добре познаваше. Те ме излекуваха, а после тя ме покани в дома си. Майка й беше още жива и много ми харесаха техните отношения, топлината в тях. Реших, че искам да направя нещо за тях и я помолих да ми позволи да пооправя малко къщата им, да ремонтирам някои неща. На тръгване вече бях сигурен, че ще се върна при нея, макар да не знаех дали тя ще ме иска. 

- Излиза, че по пътя към сърцето й първо превзе дома й?

- Исках да й е добре, да й бъде по-лесно. И започнаха едни есемеси, едно писане. Не бях приключил документално с втората си съпруга, макар тя отдавна да живееше с друг. Исках да се разведа официално и да се пенсионирам. Попитах Вили дали е готова да дойде при мен, а тя ми каза, че е готова, но само след като се оженим. Беше голяма радост за мен, защото не бях се надявал на толкова много и не смеех да я попитам. Трябваше да мине време, да приключат делата ми в Англия. После направихме много хубава сватба. Решихме и двамата да е в Англия, защото моите деца са повече. Всички присъстваха, а нейните, за съжаление, не ги пуснаха, те живеят и до днес в Сърбия.

- Като те слушам какъв романтик си, представям си колко красива сватба си организирал за любимата жена?

- Така е, сватбата беше много романтична, в едно живописно село, в една стара кръчма със старинен двор. Знаех, че Вили харесва това. Поканих банда от стари рокаджии, мои приятели. Дойдоха и моите колеги, които много се кефеха, че съм си взел такава хубава жена. Шегуваха се, че ме бяха изпратили да работя в България, пък аз си доведох булка от там. Знаеш ли, няма значение колко е богат човек, той е никой, ако не разбере, че любовта е най-голямото богатство

Аз намерих Вили и дори да не разбирам напълно български език, чувствам и съм щастлив, когато сутрин слушаме заедно птичките, пием кафе или гледаме морето. Стига ми!

- Казват, че в смесените бракове често има недоразумения, а като ви гледам, при вас цари невероятна хармония...

- С Вили минахме през доста изпитания. Заедно преболедувахме тежък ковид и всяка вечер се прощавахме. А сутрин се радвахме, че сме живи и продължавахме да се борим с болестта заедно. И двамата мислим, че връзката ни става все по-силна с всеки изминал ден. Разбира се, имаме си смешните разправии. Аз обичам и непрекъснато си купувам инструменти за робата, пълно е вкъщи с тях.

Вили мрънка - за какво, боже, ще ни трябват ножици за метал или бургия за големи дупки. Така че започнах тайно да си ги скатавам някъде. Тя пък умира за обувки. Казва, че все някой нов чифт я е изкушил. Обяснявам й, че и за 2 живота няма да може да ги износи. Шегувам се, че ще направя в мазето изложба от нейните обувки. Така и Вайолет започна да ги крие.

Страшен цирк е когато се преструваме, че уж не сме видели скритите неща. Ела ни виж, когато се поскараме. Взимам чифта, който дипломатично доказва, че с тези токчета няма да й е удобно да ходи. Пък на всичкото отгоре тя обича да пее боса на сцената. Тогава тя изкарва най-скритата бургия и демонстративно пита кои дупки ще бушим с нея. Накрая с истеричен смях скандалът завършва. Пием по едно вино и си обещаваме - стига толкова нови чифтове обувки и пили. Същото е и когато се нервира, че не се научих да говоря български. Тогава аз й пея думата на английски, а тя се смее и казва, че и на балада да й я изпея, пак не я разбира.

- Клиф, при толкова хубави неща, които ми каза з-а България, има ли нещо, което не ти харесва у нас?

- Не ми харесва мей би - може би. Изнервя ме страхотно. Когато работя нещо и кажа - размерът е 45 см, значи не може да бъде по-голям или по-малък. Или, например, трябва да се видим някъде, но... може би ще се случи нещо, което да ни попречи. Малко ме дразни тази неточност на хората. Аз и до ден днешен помагам, работя по малко. И, когато правим една къща, не можеш да спестиш от материалите, за да ти бъде по-евтино.

Това е къща, която дълго трябва да трае. Не можеш да си взел малко от парите на този човек. Нервира ме и липсата на достатъчен контрол, когато хората трябва да си пазят здравето. Относно храната трябва да има повече строгост. Не ми харесва това, че българите са изгубили вяра. На мода тук е всичко да се критикува, даже и нещо, което е много хубаво. Това не ми харесва, защото България е много красива страна. Моите деца, когато дойдоха за пръв път тук и ядоха домати, Вили беше направила шопска салата, заявиха, че не са опитвали толкова вкусна салата в живота си.

Ако тук тези неща са толкова хубави, защо да не продължат да бъдат такива? 

Какво пречи да бъде така? Много мразя и това че реките са мръсни. Непрекъснато чистя в гробищата и по реките. Нося големи чували и ги пълня с боклуци... Затова пък ми е много хубаво, когато по улиците в Етрополе бабите ме поздравяват и ми казват “Елоу“! И ми махат дружелюбно с ръка.

- Струва ми се, че хубавото е повече, щом те е задържало години у нас?

- Ще ти призная какво разправям на приятелите си в Англия, когато ме питат за България. Това, че има хубави жени облечени красиво по сред бял ден. В Англия хората са спортни, много практични. Тук има много хубава храна и е зелено, зелено, зелено... 

Пиеш си кафето на двора и планината ти “влиза” в чашата, отразява се в нея

Казвам им - че има салата, с която е чудно да започнеш яденето. Със салата и една ракийка, което за тях е много странно, защото това е силен алкохол. 

- Значи си опитвал от българската ракия и харесва ли ти?

- О, ще ти разкажа как се напих за пръв път. Когато дойдох в къщата на Вили, имаше един съсед - Атанас Бомбата, който прави ракия. Покани ме да отида под асмата в неговата къща, за да пийнем с мъжете. Седнахме на две салати с домати, сипаха ми и ми казваха - ти мъж ли си? Удряха ме по гърба свойски и аз да пръв път се напих до такава степен, че Вили едва ме изнесе от там. Прибрах се на 4 крака. (Смее се.) Повече никога не съм пил, защото ракията е много силен алкохол.

- Клиф, изглеждаш чудесно за възрастта си. Как го правиш, любовта ли те подмладява?

- Аз съм бил спортист, боксьор. Но знам едно - и до ден днешен не мога без физическа работа. Трябва да работим с ръцете си, да ходим с краката си, колкото може повече, за да поддържаме формата си. Почивка - да седиш и да лежиш, не е хубава. Колкото можеш километри мини, каквото можеш вкъщи го вдигни и свали, само и само да се движиш. Тялото е за това да се движи, движението ни прави по-дълголетни.

- Нека приемем това като едно хубаво пожелание към нашите читатели и като финал на разговора ни.

- Не, не това не е финалът! Трябва да си влюбен и да искаш да си влюбен до края на живота си, не само да работиш физически. Непрекъснато търсете очи, подобни на вашите, които да ви разбират, защото можете и на 50, и на 60 и на 100 да видите пътя на любовта.

Валентина ИВАНОВА