Фердинанд мечтаел за българи с титли, но липсвали мераклии

Знае се, че младият княз е посрещнат в София през 1887 г. без особен ентусиазъм. Въпреки арките, гирляндите и момите, които му поднасят хляб и сол във всяко селище по пътя му. Въпреки угощенията с печени агнета, баници и домашна ракия, която за чужденците е отвратителна на вкус и вони.

Както казва един хроникьор за посрещането: 

Урата бяха редки, викаха не гражданите, а школуваните войници!

Самият Фердинанд - още млад, строен и тънък момък, се оглежда плахо и всичко му изглежда мръсно, некрасиво и... миризливо. 

Години по-късно всички ще се убедят, че княжеският нос, възголемичък на вид, е и много чувствителен на аромати. Дотам, че при влизането си в Двореца, щом престъпва прага на кабинета и спалнята, князът започва да мърмори, че още се усеща миризмата на княз Александър. И другите сетива на младия владетел са чувствителни, поради което приближените му са винаги в очакване на скандал: заради несръчни маниери, недобър вид на ястие или гънка на дрехата, заради увехнали във вазата цветя или липса на бон тон. 

Дворецът, който заварва Фердинанд,
му се струва неудобен, вехт и лишен 
от блясък и разкош

При това е пълен с мишки и дървеници, които биват прогонени с голям труд и не без помощта на задгранични специалисти. Неведнъж той негодува и твърди, че сградата е като къща на обикновен виенски рентиер, не прилича на дворец. Затова още от първия ден на пристигането си се разпорежда да бъде преустроена, премебелирана, претапицирана, застлана с дебели килими, отрупана с любимите му бронзови бонбониери, портрети на роднини в скъпи рамки, табакери, писалищни пособия, украшения... И с дузини вази, в които понякога с месеци наред съхнат букети и китки, набрани от самия него по време на разходките му в планината. Строят се допълнително зали и крило за княгинята. 
Едно от първите му изисквания е облеклото на тези, които го посещават и с които се среща по време на обиколките му из страната. 

Сам той се преоблича
многократно всеки ден, 
в зависимост от повода

Добри Ганчев, неговият първи учител по български език, ще напише по-късно в спомените си, че веднага след съобщението от двореца, че са го избрали за тази отговорна работа, му напомнят, че трябва да се яви за урока във фрак. “Фрак?! Где фрак? У колко души имаше тогава фракове? Само някои от министрите и не всички”. Налага се да вземе в заем от един приятел. Драган Цанков по този повод люто псува и се заканва, че ще влезе в Двореца с шаечно сетре и беневреци. 
Още по-затруднени са кметовете, с които Фердинанд се среща от време на време и които не считат за нужно да имат такива дрехи в гардероба си. Нерядко малограмотни, далеч от етикета, незнаещи чужди езици, с 

груби мазолести ръце, които не познават белите ръкавици

За тях официалното облекло е глезотия и излишен лукс, те са хора, “навикнали да ходят без горня риза, без жилетка, твърде често с подпетени обуща, за по-голяма лекота”. 
Един близък на Двореца наблюдател пише: “Раждан и расъл в страна, гдето титлите за хората са тъй необходими, както и шапките им, на княз Фердинанд се виждаше много грозно да се обръща към министри, към високи чиновници само с едно господиносване”.


Улица “Мария Луиза” - всякакви българи, но не и аристократи

Така се стига до идеята, която трябва да одобри първо Стефан Стамболов, после и правителството - и у нас да се въведе “институтът за титулованото чиновничество”. Обзет от тази мисъл, князът започва да говори често за това, като дава пред всеки свой събеседник пример с Австрия, с Германия, с Франция... Търси съмишленици с думите:

“Как би прилягало 
да кажеш: “Маркиз Стоилов...
 Конт Начович...”

Българите обаче не скачат от радост, че може да се сдобият с титли. Много от тях, служители в свитата на владетеля, го разочароват с реакцията си по темата. Един направо му казва: “Тез контове и маркизи, утре кат паднат от власт, кой ще им дава средства, за да поддържат високото си достойнство?”. Князът отговаря: “Държавата”, но е наясно, че това няма как да се случи в България, където разходите на владетеля и двора му и без това пренапрягат обсъжданията за бюджета в Народното събрание. Подсещат го и за друго, още по-конфузно обстоятелство: бащите на бъдещите маркизи и барони са още живи и повечето от тях орат земята или са терзии, бакали, кундурджии... Нали ще им се смеят хората, нали самите те ще се чувстват неловко, като предадени в родовата си памет, ако синовете им изведнъж се окажат контове и барони? 

Дълго време още Фердинанд не се отказва от идеята да насади в българската земя “аристократическите титули”. И като не успява с титлите, набляга на външността и церемониала, при което нерядко маниерите и облеклото на българите му създават поводи за лоши шеги и подигравки, на които той е голям майстор. Разказват, че по време на хранене непрекъснато обхождал с поглед масата и несдържано се кискал и коментирал злостно, ако някой от поканените българи не знае как се ползват приборите или пък си пийва от купичката с вода и лимон, сложена пред него за измиване на пръстите. Израз на неговата страст по “салтанати” и бляскави украси по дрехите е служебното облекло на доведените слуги, немци и маджари - коняри, готвачи, камериери... Вън от двореца, особено в празнични дни, те трябвало да нахлузват позлатени ливреи, а на главите си да слагат триъгълни шапки, да бъдат избръснати и напудрени като че ли се намират във френския кралски двор. Докато накрая, под въздействие на своето обкръжение и непосредствен досег с действителността, Фердинанд много успешно сам побългарява на моменти и обноските си, и речта си. Почва да крещи и да обижда, когато не е в настроение, да 

сипе ругатни - 
отначало на маджарски,
а после и на български.

Става безцеремонен, обидно ироничен, груб. Твърди се, че почнал да се обръща към приближените си с: бай Лука, бай Христу, бай Георги... А в тесен, интимен кръг си позволявал да подлага на подигравки и присмех свои служители и политици, както и близките им - нарича Ив. Ев. Гешов “изтърван заек”, Начович - “Велзевул”, Маджаров - “Конската глава”, Д. Агура - Котарака, г-жа Чомакова - “кокошката”... Мдааа, не много възпитано и аристократично като привичка. Процесът обаче е двустранен: част от свитата му (главно селянчета от Златица и Пирдоп, както злослови един съвременник) също се променя, но в обратна посока: проговарят немски и френски, научават се да танцуват бални танци, свикват и те да носят пръстени, браслети, карфици със скъпоценни камъни... Един от тях, Славчо Тъпчилещов от Калофер, постепенно почва да си вярва, че е кажи-речи роден със синя кръв, хвали се наляво и надясно, че е представлявал България “във Виндзорския дворец”, че е присъствал на сватбата на Йосиф Батенберг, че е танцувал с някаква си графиня, която искрено се изумявала, че по нашенско има такива изискани кавалери, а не “диваци, черни като негрите”. Друг пък, Димитър Станчов, частният секретар на Фердинанд, дори се жени за госпожица дьо Грьоно, истинска френска аристократка, за голям потрес на неговите роднини, които считат този брачен съюз за срам и петно върху името на фамилията.

 Защото подозират, чисто по български, че щом графът, баща на девойката, е склонил да дойде да служи на Фердинанд в тази малка, далечна и бедна страна, то значи е безимотен и бедстващ, т.е. лоша партия за техния изучен в странство красив и високопоставен като служба син. Сестрите на Димитър Станчов го ожалили и месеци наред ронили сълзи по повод на “лошия” му късмет, а родителите му открито роптаели против Фердинанд, че е благословил този брак, имайки някакви други съображения. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА