Филип Аврамов: Въпросът е как ще остарееш, а не дали остаряваш

Абсолютно излишно е да разказвам на нашите читатели кой е актьорът Филип Аврамов. Познават го от филмите “Шивачки”, “Патриархат”, “Целувката”, “Калабуш”, “Опашката на дявола”, сериала “Домашен арест” и много др. Както и от театралната сцена. А навръх 2023-та ни зарадва и разсмя в празничната програма на БНТ “Нашите Нови години” и филма “Чичо Коледа”, който върви не само на големия, но го видяхме и на малкия екран. 

Благодаря му от сърце, че отдели време от твърде напрегнатата си януарска програма за този и тъжен, и весел, изпълнен с песни и шеги разговор, специално за читателите на “Над 55”.

- Филип, усмивката не слиза от лицето ти, но защо ми се струва, че зад нея криеш някаква тъга? 

- Аз ли?! 

Ами той клоунът е тъжен винаги

Той е като обущаря, който ходи без обувки. Така че няма нищо странно в това. (Смее се.)

- Казваш - рокът няма да умре... Явно това е любимият ти стил в музиката. Подозирам обаче, че понякога слушаш и нежни балади.

- Да, музиката във всякаква форма ме вълнува, стига да е хубава, със смислен текст. Ей сега стана дума за това парче на Влатко Стефановски “Бел кон”, добър текст с прекрасна мелодия:

“Секоj од нас 

има своja звезда

Што го прати дур е жив

Кога свети jарко 

човек има среча

Кога гасне судбина.”

(Бел. а.: Тук Филип просто изпява куплета и е радост за ушите ми да го чуя.)

Благодарение на това представлението “Хъшове” върви в Народния театър вече толкова години. Само музиката може да обедини толкова хора.

- Казваш - по-трудно е да разсмееш българина, по-лесно е да го разплачеш. Защо е така, според теб?

- Защото те и по улиците плачат горките хора, колко му е. Много ни се насъбра, и не само на нас. Всички неща, които се случват по целия свят, малко повече тежат.

- Често говориш за това, че работещите актьори са затруднени финансово. Още повече този проблем е при актьорите пенсионери. Макар че още ти е рано, ти самият замислял ли си се как ще я караш като пенсионер?

- Мога да кажа само едно - докато мога, ще работя. Наскоро излезе един филм - “Като за последно”. Дето се вика, всяка една роля е като за последно. Великата Стоянка Мутафова неслучайно беше вписана в Книгата с рекордите на Гинес за най-възрастната работеща актриса. И Татяна Лолова работеше до последно. Това е, в тази професия няма отказване. Винаги нещо можеш да направиш.

- С голямо удоволствие те гледах в новогодишната програма по БНТ “Нашите години”. Не ти ли се струва, че тези “дами”, годините, прелитат ужасно бързо над нас?

- Да, така е. На мен една от любимите ми песни от време оно, вече 23 години ще станат, е “Пуста младост”. Другата песен, която беше любима на баща ми, е... (Бел. а.: И тук Фицата отново запява.)

“Години, 

луди млади години... 

Години луди млади! 

Ако може да се върне 

тази моя свидна младост.

Ако може да не идва 

тая моя пуста старост.”

(Бел. а.: Следва бурен смях: Е, това няма как да го напишеш!)

- Филип, зрителите са във възторг от филма “Чичо Коледа”, в който играеш една от главните роли. Казваш, че това е филм за надеждата. Само това ли ни остана - да търсим надеждата в Дядо Коледа? За какво да се хване българинът в тези трудни години?

- Аз предлагам на българина да се хване за двете си ръце. Първо да се прегърне, да си прости. След което с тези две ръце да помогне на други две ръце и така изведнъж ще се окаже, че има някакво единство. Не е до надеждата. Мен винаги ме е дразнило това - ние сме на ръба на оцеляването. Не, ние не сме на ръба на физическото оцеляване. Ние сме на ръба на другия, по-големия проблем - да се обездушим. И затова, ако всеки един не се води от егоистичните си чувства, а подаде ръка, когато види, че някой е паднал, ще бъде по-добрият вариант

Знам, че съм идеалист, но го виждам тук-там, значи го има. Докато го има, надеждата не я коментирам. Това е по-важно.

- Любимата фраза на баба ти била “Аз не съм любопитна, но трябва да знам”. Какво още си научил от нея?

- Баба ми всъщност ме научи на доста неща. Едно от тях беше точно това - разбрах за женската природа от нея. В онези години църквата беше забранена, понеже живеехме в едно друго време. От нея научих, че в България има църква, на която не се обръщаше особено внимание. Там и досега има проблеми с агентурната зависимост на някои хора. Те са длъжни да изпълняват някакви заповеди. От най-занемарената институция тя се превърна в най-богатата в държавата. Което не е добре. Защото всички знаем, че църквата трябва да помага на хората, а не обратното

Поради боязливостта си някои прекаляват, а прекаленият светец и богу не е угоден. Което съм научил и от баба си, и от майка си. Не знам защо зачекнах тази тема за църквата, но нали си говорим за доброто в човека. Както казва Чехов, у един човек всичко трябва да бъде красиво - и душата, и дрехите и т. н.

- Имаш интересен сценичен проект, “Защото съм известен”. Какво ти се случва в този живот - “Защото си известен”? 

- В цялото представление разказвам това. Говоря за жените си, за децата си, съвсем открито, защото някои неща трябва да се знаят. А хората няма как да ги разберат, ако не ги чуят от мен. Дълго време ми отне да перифразирам цялата тази болка и мъка от този период на живота ми в някаква хумористична форма. Когато го чета на приятели, те не се смеят много.

Смешно им е, но знаят какво стои зад това. Там има разказ от първо лице за всичко, което изживях, за начина, по който хората ме приемат в обществото, за начина, по който влизам в дискотека, за начина, по който ми говорят - решават, че ме познават и няма как да не са били с мен поне сто пъти. Това усещане за близост... Аз мога да разкажа и много други случки в представлението, които наистина са били драстични, но някак си го спестявам, за да не стане прекалено дълго.

Знаеш ли, през януари имам 6 или 7 турнета, само втората половина на месеца са 16 представления. В повечето от случаите аз се срещам с над 300 души на вечер, излиза към 5000 души месечно. И ги виждам с хумора, който носят, както и с всичките им мъки, които куцат след тях. 

- Натъкнах се на едно абсурдно заглавие в интернет - “Разкри се кой е трябвало да се види с починалия Филип Аврамов”... Разбира се, става дума за твоя колега Филип Трифонов, който ни напусна през 2021 г. Старите хора казват, че когато те “погребат” приживе, дълго ще живееш. И все пак това не те ли шокира?

- Не съм попадал на него. Сигурно под коментарите има доста гневни неща. Не е добре, дето се вика, в стремежа си да бъдат толкова жълти, понякога стават направо кафяви 

- Да, и в началото на разговора ни стана дума, че в медийното пространство са се появили едни твои мисли за баща ти, които, оказва се, ти не си казвал.

- Истината е, че никой не ми се е обаждал да ме пита какво мисля за баща си. Той беше весел човек, беше бохем, беше артист. И оттук нататък... Да, загубата е непрежалима. Както казваше той самият: “Само едно място е пълно с незаменими хора - гробището”. Затова гърците са си правили гробищата по средата на града, като минат, да се сетят за какво става дума. Смъртта се възприема като нещо ненормално, аморално... Или, както казва Уди Алън, когато го питали какво мисли за смъртта, “Не съм съгласен!”. Е, и аз не съм съгласен! Но тя е факт

- В моя квартал има улица “Филип Аврамов”, знаеш ли на кого е кръстена - на древния майстор резбар или на диригента на хор “Планинарска песен”?

- Знам даже, че има и хижа на Витоша. На едни снимки я видях и си казах - я, “Филип Аврамов”! Кръстена е на композитора.

- А сега, ако ми позволиш, ще ти задам малко по-лични въпроси, на които обикновено избягваш да отговаряш. Нека надникнем зад завесата - кой всъщност е Филип Аврамов? Твоят приятел актьорът Валери Йорданов казва “Фицата е все влюбен”. Важи ли това и за сегашния момент?

- Така ли казва Валерката?! Не съм все влюбен, ама като ми се случва, много повече желая да съм в този период в живота си. 

Влюбването е винаги много приятно изживяване, особено ако може да продължи по-дълго

- Нежна душа си ти...

- Пак ще напомня, като минат през теб 5000 души на месец, като споделят всичките свои мъки, всичките си болежки, понякога плачат, няма как да си безчувствен... Аз съм бил и в салона по време на прожекции на “Чичо Коледа” и “Като за последно”, когато публиката плаче.

- Добре, хайде нещо по-весело. Ти си запален рибар. Имаш ли някоя нова история от това лято?

- Абе, започнаха да майтапят моя човек, при когото ходя на риболов, че когато отида, тогава и той започва да хваща риба. Това не е вярно. Последния път изкарах само една риба. За 200 метра мрежа не е добре.

- А помниш ли коя е най-голямата риба, която си уловил?

- Най-голямата ми риба я чаках доста време на един пернишки водоем. Цяла нощ! И накрая, в 12 на обяд, я хванах. Беше амурче, около 3 кила и половина, голяма бухалка. Чаках я някъде 12 часа и в най-нелогичния момент се появи. Те тогава стават нещата.

- Участваш в популярна реклама за бира. Тя ли е любимото ти питие?

- Някак през годините, да. Защото е ниско алкохолна. С моя начин на живот и с моята работа да вдигна половин кило ракия не е работа. Няма и как. (Смее се.)

- “Като за последно” е прекрасна твоя песен към едноименния филм. В нея пееш - времето върви бавно отначало, след това лети. Страхуваш ли се от възрастта? 

- Е, да, но тя няма как да бъде спряна. Въпросът е как ще остарееш, а не дали остаряваш. Важното е какво оставяш след себе си в живота и с филмите. Това е начин да откраднеш миг от вечността. И ако киното е съпричастно към хората и те се припознават в него, значи тогава си успял.

- И още в тази песен пееш: като за последно търсим да открием мъничко любов. Какво е тя за теб, Филип?

- Като си влюбен, можеш да правиш всичко. Като си нещастно изоставен, много трудно можеш да се измъкнеш от това блато. И когато попаднеш пак в любовта, тогава вече надеждата е силна, че тя може да продължи. Явно това си заслужава. И затова са промените в нашия живот, другото не ме влече. Не ми се иска да е така, а и няма смисъл да е така.

- Извинявай, че те питам за нещо толкова деликатно, но така и не ми каза в момента влюбен ли си?

- Влюбен съм! Много съм влюбен!

- Благодаря ти, че ми го призна, знам, че не обичаш да се ровят в личния ти живот! 

- Можех и да не го казвам, но ето, хайде - влюбен съм. Да, аз не обичам да говоря за живота си, но на теб ти го казвам. (Смее се.)

- Много се радвам за теб!

- И аз се радвам за себе си! (Смее се.)

- Имаш две прекрасни дъщери - Рая и Ана. На какво би искал да ги научиш?

- Да бъдат нормални хора. Защото на мен ми е трудно да се вместя в този свят на криви хора, обществото ни е криво

Искам моите дъщери да знаят, че ги бива в нещо и да бъдат това, в което ги бива. Защото изборът на професия е много важен. Ако ти не си за това, което правиш, то си личи, няма как да го скриеш. И да могат да обичат също. Да имат кураж!

- И накрая, като за последно в този наш разговор, какво би пожелал на нашите читатели?

- Да не се взират в битовизми, да погледнат малко по-широко на нещата и да живеят този живот по красив начин. Ако може. Ако могат да го постигнат. И да не се страхуват! Няма страшно! Всичко е предизвестено. (Смее се.)

Валентина ИВАНОВА

Снимки от БНТ и Личен архив