Неотдавна след нелеп битов инцидент ни напусна легендата на МВР генерал Владимир Янев. Той е почетен гражданин на Хасково. Напусна този свят малко преди да навърши 96 години. Беше ревностен читател на вестник „ШОУ” и често идваше в офиса на вестника, за да ни разкаже поредната интересна история. А те бяха толкова забавни, че можехме да го слушаме часове наред. Преди да ни напусне, ген. Янев завеща единствено на „ШОУ” два диска с уникални снимки, запечатали важни събития от работата на МВР по времето на соца. На фотографиите се вижда, че ген. Янев е опасно близък както с Тодор Живков и част от неговите министри, така и със съветските и турските важни държавни мъже. Иван Славков, който макар и тежко болен, пристигна в Хасково за 90-годишнината на генерала и му връчи плакет за особени заслуги към спорта в България.
Генерал Владимир Янев работи в системата на МВР още от 9 септември 1944 г. Започва като обикновен милиционер, а сърмения си пагон получава през 1975 година. Дълги години е началник на окръжното управление на МВР в Хасково, но освен това е и фактор в спортната дейност не само на Хасково, а и на държавата. В началото на 2009 г. издаде книга със свои спомени “От милиционер до генерал”, която му донесе много болка. Пред „ШОУ” той буквално изплака, че скъпо платената редакторска работа на хасковския писател Петър Ангелов е изкривила неговата гледна точка и са допуснати  много груби грешки, поради което  книгата няма да стигне до читателите. „ШОУ” обаче разполага с тази книга, въпреки всичко…Днес публикуваме един от последните ни разговори с ген. Янев в офиса на любимия ви вестник. Правим го достояние на читателите в памет на генерала.

- Ген. Янев, благодарим ви за снимките, които ни поверявате. На тях виждаме, че много често сте позирали пред обектива заедно с Тодор Живков. Работата ви на шеф на окръжното управление на МВР ли ви сближи с Първия?
- Не само работата ми в МВР, когато винаги аз съм организирал охраната на държавните мъже  по време на визитите им из окръга, ние сме били заедно и по време на ловните им набези из Родопите. Не е тайна, че Родопите привличаха като магнит държавните мъже. Най-малко 50 пъти съм бил в компанията на Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Александър Лилов, Тано Цолов, Гриша Филипов и много други наши и чужди дипломати.  За мен това си беше почти ежедневие. Сигурно сте чували, че Тодор Живков беше запален ловец? И  трябва да ви кажа, че той рядко пропускаше дивеч. Но никога не е идвал специално на лов. Винаги използваше деловите си посещения в нашия край и едва когато си свършеше набелязаната работа се заемаше с ловуването. И го правеше с огромно удоволствие. На два пъти идва на лов заедно с целия дипломатически корпус. Интересна подробност е, че Живков винаги беше придружаван и от писателя Емилиян Станев. Между двамата имаше някакво нежно приятелство. Лова ни сприятели и с генерал Бирюзов - официалният представител на СССР в България. Той също беше запален ловджия и много често идваше да ловува в нашия край. А какъв веселяк беше, какви незабравими вечери сме имали, които и до сега ме топлят.  Лова ме сближи и с Борис Архипов - генералният консул на СССР в Пловдив. Дори му ходих на гости в Москва, след като той си замина от България. Какво посрещане ми направиха руснаците в Москва, луда работа…

- Чувала съм, че  специално пред Тодор Живков сте пускали кеклици и фазани от тукашното развъдно стопанство, ама те свикнали с хората и вместо да бягат, тичали към ловците, истина ли е?
- Да и това се е случвало един два пъти ама Живков се досети и не искаше да стреля по тях. Иначе в Родопите е убивал прасета и елени, които няма как да му бъдат пуснати. И Пенчо Кубадински беше против подобна измама и ние не си го позволихме повече…


Един шампионски трофей в ръцете на генерала


- Ловците като свършат с ловуването винаги се събират на моабет и при вас ли беше така? 
- Естествено! Придружаваше ни една кола-кухня на „Балкантурист” и в нея готвачите приготвяха храната, а масите се нареждаха на открито.

- Като пийнеше Тодор Живков отпускаше ли се да приказва повече отколкото е позволено?
- Не, той не си позволяваше да пийне повече 50 грама коняк и чаша бяло вино. Никога не говореше за държавните работи с изключение на един път, когато го чух да казва угрижено, че България  има външен дълг от два милиарда и двеста милиона долара. Ако затегнем коланите като румънците на Чаушеску, каза още Живков, ще ги изплатим най-много за две години…Но това не се случи…

- Какво друго още помниш от онези твои, генералски години?
- Помня как се наложи да водя Владко, сина на Живков, в Любимец да гледа мач. Беше дошъл заедно с групата на дипломатическия корпус на лов, но като отидохме в гората и се сети, че трябвало да гледа някакъв мач. Тогава Кашев ми нареди да го сваля долу, в Любимец, и да му намеря подходящи условия за гледане на телевизор. Глезотии, вижте ме кой съм…

- А вие добър ловец ли бяхте? 
- Аз съм в каталога за трофеи с един от най-големите ловни трофеи – еленови рога. За тях едни чужденци ми даваха един чисто нов мерцедес, но аз не ги дадох. Подарих ги на сина си за неговата 50-годишнина. 

- Казват, че Живков бил голям майтапчия?
- Да, вярно е. Обичаше да разказва вицове, а понякога дори и за себе си. А и обичаше да ги слуша. Веднъж го посрещнахме в ресторант „Гергана” край Харманли. И тъкмо сервитьорите заредиха масите и на мен ми подшушнаха, че навън става нещо нередно. Излязох веднага и какво да видя – една група от близкото село Бисер искат да връчат прошение на Живков. Веднага докладвах на ген. Кашев и той ми нареди да взема прошението, а хората да придружа обратно до селото. Те обаче си тръгнаха сами, обидени от това, че Живков не ги приема, и аз се върнах в ресторанта. Тодор Живков вече четеше прошението и коментира, че бисерчани искали прочутата Герганина чешма, която в момента е встрани от ресторанта, да се премести в центъра на селото, където й е било истинското място. Хората имаха документ за потвърждение  от Българската академия на науките, подписана от академик Тодор Павлов. Тодор Живков прочете внимателно изложението, помисли малко и каза с насмешка: “Късно е, либе, за китка, сега са времена потайни, и е Гергана незнайна…”.

- Истина ли е, че някои от осъдените на смърт в онези години хасковски престъпници са били оставени живи. Този слух се носи през годините в смисъл такъв, че те били затворени в някакви подземни рудници на Север в Коми - АССР, а близките им получили съобщения за изпълнени смъртни присъди?
- Някъде през 80-те години на миналия век наистина стана дипломатически скандал заради един убиец от Меричлери, който е бил  разстрелян след смъртна присъда, а се оказа жив в един рудник в северния град Воркута. Видял го някакъв пловдивски лекар, който работел там по договор. Той донесъл новината в България, казал на близките на този човек и външно министерство си имаха доста проблеми. Аз не мога да твърдя, че и други, осъдени на смърт в Хасково, са оставени живи, а близките им ги оплакват и им палят свещи в саксиите с цветя. Но наистина се коментираше, че най-жестоките убийци от Хасково всъщност са били откарани на Север. Питал съм за това и на Тодор Живков и на Иван Славков, който ми беше голям приятел, но и двамата ми казаха, че няма такова нещо. Но пък мой познат, който по онова време работеше в разузнаването, каза, че тези двамата наистина са си оставили костите във Воркутинските солни рудници.


Приятелска прегръдка с първия български космонавт Георги Иванов / вдясно/

- А за какви убийци става въпрос?
- Това са най-жестоките убийци не само в нашия район, а и в България. Светлозар и Иван са бивши военни, и двамата са служили като сержанти на летището в Узунджово. Съдени са от военен съд за кражба на гориво и на други неща от поделението, влизали са в затвора, званията са им отнети. И до днес хасковските полицаи ветерани твърдят, че по-жестоки главорези от тези двамата в България не е имало, няма и до ден-днешен. Те започват да избиват чужденци, които транзитно преминават през България. Ограбват ги, а колите им продават на черно. Първите им жертви са баща и син – сирийци. По това време от Пловдив за Свиленград преминават огромни колони с чужденци и на двамата им е много лесно да си изберат подходящите жертви. За тази цел двамата се обличат в милиционерски униформи и много лесно извеждат набелязаната кола в страничен, черен път. След това стрелят в главите на жертвите от упор, измъкват ги от колите, свалят им златните накити, вземат им вещите и парите и ги заливат с нафта в някое закътано в гората място и им драсват кибрита.

Следваща жертва бил млад турчин, гастарбайтер, чийто труп заровили в Узунджовската гора. И така в МВР получихме няколко официални писма от задгранични колеги за изчезнали на нашата територия техни граждани. Така милицията и Държавна сигурност започнаха разследване. Бързо попаднахме по следите на убийците – една от колите на убити от тях хора – форд, те бяха продали на германец. Колегите от Германия арестували шофьора и той им казал, че е купил колата от двама души от Хасково на много изгодна цена. Разкрихме ги само за няколко дни и им сложихме белезниците. И до днес протоколът в следствието от разпита на двамата смразява и най-хладнокръвния четец. Признанията им за кървавите пръстени на убитите, за отвратителния мирис на изгоряло човешко тяло, за снимките на деца и внуци в багажа им, за ужаса в очите на жертвите при допира на дулото в челата им нямат аналог и в най-кървавите романи. След като им минаха делата в управлението, получихме писмо, че смъртната им присъда е изпълнена. Слуховете, че са живи, тръгнаха след скандала с меричлереца, но аз не мога да го потвърдя. Нито да го отрека…

Разговора води Тодорка НИКОЛОВА, Хасково