Георги Мамалев - 40 години в Народния

В неделя вечерта Георги Мамалев беше болен. Мним, но тежко болен. Охка, пъшка, пи илачи, моли се за клизма. Съвсем по Молиер. В крайна сметка оздравя и публиката го възнагради с дълги аплаузи. Освен това му прочетоха три нескопосани поздравителни писма, повесиха на врата му най-високото отличие на Министерството на културата - „Златен век с огърлие”, закачиха му почетната значка на „Народния театър Иван Вазов”, напълниха сцената с цветя и му поднесоха кошница неразредено вино от колектива на премиерния спектакъл „Мнимия болен”.

В краткото си слово героят на вечерта отвърна: Че е влязъл в „Народния” на 24 години, че сега е на 65, 5. И че през всичките тези четиридест сезона никога не  е напускал най-първата ни трупа. Мамалев призова духовете на великите, с които е бил на една сцена, поклони им се и благодари на съдбата за шанса, който му е дала. След това поиска още четиридесет години, за да направи изкуството си от добро съвършено. Публиката му ги даде без колебание и с мощно ура. Да живее...

Но... Въпреки дългия си стаж като артист, снажния си ръст и определено романтичната си душа Мамалев никога не стана Ромео. Историята няма да прости на режисьорите този фундаментален пропуск. Поне до днес той не можа да изиграе Швейк и Санчо Панса, което си е негова лична болка. За това обаче все още има време, докато за възпитаника на професор Енчо Халачев любимият на Жулиета е безвъзвратно загубен. 



Мамалев преди премиерата на “Мнимият болен”

И въпреки това Мамалев има с какво да се похвали. Името му е било в афиша на повечето култови постановки на Народния ни театър. Негови кръстници за голямата сцена са Любомир Кабакчиев и Георги Георгиев-Гец. Точно те го извеждат и представят на публиката при дебюта му. А той е... какъв късмет, Аврам Совата в „Опит за летене” на Йордан Радичков, постановка на Младен Киселов. В Берлин две вечери наред театърът на Брехт е пълен от мераклии да гледат пиесата на българите. По техен модел едно местно семейство си направило балон, натоварило се и тръгнало да полети оттатък стената. Когато газта им свършила, кацнали със свити сърца върху накаква оранжерия без никаква идея къде точно се намират. Зарадвали са чак когато разбрали, че полицаите, което дошли да ги арестуват, са западногерманци.

По рождение Мамалев е европеец, защото в жилите на всичките от родното му Мамарчево, та чак до Ямбол тече еврокръв. Още с появяването му на бял свят в родата се разразила тежка битка. Баба му Яна смятала, внукът й трябва да се казва като нея Янко. Още повече че това било и нелегалното име на Тодор Живков. Победил обаче дядо му Георги. Така малкият Мамалев станал съименник на Парцалев и Калоянчев, а по-късно дори си партнирал с тях.

В Мамарчево открай време по Коледа колят прасета и правят театър. От дете Георги е бил винаги на сцената, при това в главна роля. Веднъж обаче за лошо поведение в училище тази привилегия му била отнета. Тогава, обиден и изтерзан, талантът решил да стане електричар и поел към ямболския механотехникум. Родната енергетика обаче създала АЕЦ, ВЕЦ, ТЕЦ, не успяла да направи от Мамалев българския Едисон. Защото той освен с талант  е роден и с късмет. По времето, когато всеки млад специалист започва трудовия си път от провинцията, момчето от Мамарчево е назначено направо на жълтите павета. Ето как той обяснява този Божи дар отпреди четиридесет години: Бяхме пет души от класа на професор Енчо Халачев. Извикаха ни при ректора и ни казаха, че сме определени за Народния театър. На сцената трябват млади хора, казаха. Така решило Министерството на културата, вечна му слава. Разбира се, тази вест ми дойде съвсем неочаквано. Провдивският театър вече ме беше поканил: Ти мълчи, ние ще уредим нещата, посъветваха ме филибелийци. Казаха ми обаче, че ме вземат в Народния и млъкнах съвсем. Като риба. Викам си: Пловдив да, ама „Левски” е в София.



Компанията от „Оркестър без име”

После пък му дошла онази муза, коята за дълго го направи един от най-известните барабанисти в България. Докато снимали „Оркестър без име”, така се забавлявали, та въобще не си давали сметка, че създават един шедьовър на българската филмова класика. Мамалев счита участието си в този филм за великденски подарък. Популярността изведнъж се стоварила на още крехките му рамене, че чак го притеснила: Вървя един ден по „Витошка”, спомня си, и забелязвам, че хората ме заглеждат. Ужас, сигурно съм се изцапал или някое копче ми е разкопчано на срамно място. Но и след щателна проверка на тоалета хората продължавали да го следват с поглед. Чак тогава актьорът с облекчение и радост установил, че го е споходила известността, да не кажем славата. Това толкова впечатлило родата на село, че веднъж дядо му в компанията на петте си братя го попитал: „Ти познаваш ли Тодор Живков? Внукът погледнал неразбиращо. Та ако го срещнеш, продължил старецът, кажи му да прекръсти селото Мамарчево на Мамалево. Все пак Георги Мамарчев е от другаде, а ти си роден тук.” После по същия начин го питали дали познава и царя. Да познава го, но въпреки това Мамарчево до днес си е запазило името си.

Исак ГОЗЕС