Гергана Петкова - една необикновена жена: Отидоха си брадатите казаци и жените с пъстрите забрадки
Кметица-атаман управлява с душа и сърце староверското село Казашко
Атаман, есаул, деен и уважаван селски кмет, общественик, учителка, богослов, ръководител на фолклорна група “Калинушка”, носител на много международни награди и признания, автор на книга, красива и чаровна жена, любяща дъщеря, любима съпруга и всеотдайна майка... Ако ви се струва, че изброявам пълна зала с хора, грешите. Всичко това е една-единствена личност и тя се казва Гергана Петкова.
Можете да я откриете в най-малкото селище в състава на община Варна - с. Казашко, единственото място в България, където се съхраняват обичаите, културата и религията на казаците старообрядници Гергана е негов кмет вече шести мандат. С нея разговаряме за миналото, настоящето и бъдещето на това необикновено селище.
- Г-жо Петкова, как стана така, че една българка е “главнокомандващ” на своите съселяни казаци?
- Да, аз самата съм чиста българка. Корените ми са от Велико Търново, а родът ми се е преселил в Казашко през 50-те години на миналия век. Дотогава старовремците не са давали чужд крак да стъпи в оазиса им на брега на Варненското езеро. По-късно обаче разчупват забраната да не сключват смесени бракове. А аз пък открих своята половинка чак в Одеса. (Смее се.) И не съм помисляла, че мога да живея другаде, освен в родното си село Казашко.
- Може би затова малкото останало възрастни староверци казват за вас “Она не болгарка, она наша”? А малките казачета се хвалят: “Леля Гергана прави селото ни да изглежда като столица...”
- Тяхната оценка най-много ме радва. Децата трябва да бъдат ваксинирани против забравата на миналото, затова преди 2 години създадох Центъра на казашката култура с музей и неделно училище към него. Започнахме занимания всяка събота - изучаване на руски език, традиции и фолклор на казаците. Малчуганите идваха с голямо желание. Научиха няколко руски песни, направихме танц и участваха в концертна програма по Коледа. После, за съжаление, дойде ковид и всичко прекъсна. Дано скоро се върнем към нормалния живот, за да можем да продължим заниманията си.
- Разбирам, че много обичате децата. Може би защото сте учител по професия. Но кое ви накара да поискате и още едно образование - вие сте магистър-богослов?
- Без вяра човек не може да живее нормално, на това уча и децата си. Пропита съм от старообрядчеството, но не знаех толкова за православието, а двамата ми прадядовци са били свещеници.
- Различават ли се традициите на местните хора от българските?
- Честно да ви кажа, днес вече е много трудно да се съхраняват традициите им. Отидоха си старите брадати казаци, онези мужици с големите плещи и жените с пъстрите забрадки и сарафаните са вече едва 5-6. Аз 46 години живея тук и съм пропита от тази култура, а виждам как техните потомци не радеят за това така, както ми се иска. Това са 3-4 поколения след първите заселници. Децата не знаят езика, а и родителите им не ги учат на родословие. Две поколения бяха изтървани, затова, както вече казах, се заех с малките. Беше обнадеждаващо, но заради ковид обстановката прекъснахме, за съжаление.
Слава Богу, възрастните все още почитат църковните старообрядски традиции
На 14 октомври беше храмовият празник. По стар стил е Покров на Пресвета Богородица. След службата всяка година има църковен обяд. Хубавото е, че поне това сме запазили като традиция от време оно. Всички жители, пътници, гости, независимо българи, казаци или други, сядат на общата дълга маса и ядат борш, риба, ошав. Може би този ден и Пасха (Великден) са единствените празници, в които хората се връщат към корените си. Дори и най-мъничките момиченца слагат пъстри кашмирени кърпи и чакат да се случи чудото на Възкресението.
- Написахте книга за историята на “руското село”, както го наричат варненци. Какво може да се прочете в нея?
- Историята на селото е вековна - 113-годишна. Всичко съм описала в книгата “Казашко - минало, настояще и бъдеще”. В частта за миналото ми помогна един стар ветеран от войната - Владимир Стоянов, който е учителствал тук. За съжаление, не доживя да я види отпечатана. Настоящето е описано по теми. А бъдещето е в ръцете на нашите деца.
В селото живеят потомци на руски имигранти некрасовци
През втората половина на XVII век религиозните реформи на руския патриарх Никон Московски и европеизацията на Руското царство по времето на Петър Велики прокуждат много староверци извън пределите на Русия. Много от тях намират убежище при донските и кубанските казаци. Начело с казашкия атаман Игнат Некрасов се заселват предимно по поречието на Дунав, а малки групи достигат Мала Азия.
Матвей Русов пристига във Варненско през 1905 г. с 3 каруци хора, тръгнали от Саръкьой (окръг Тулча) към Османската империя при други староверци. Пътят им ги довежда до брега на Варненското езеро, където се установяват и развиват поминъка си от риболов. В разбирането на казаците той е бил свещен занаят, предопределен от Бога. Затова търсели място за заселване по бреговете на реки с чиста вода и чист въздух.
В селото започват да прииждат и други семейства на некрасовци от България и Румъния. През 1908 г. то е признато с указ на Фердинанд I Български за населено място под името Казашка махала. С това название е познато до 1952 г., когато официално се наименува Казашко.
- Само казаци ли са живели в него?
- До 1949 г. в селото не са позволени смесените бракове, докато казакът Карней Григоров не довежда за първа българска снаха Живка. Но ще се върна още малко назад във времето. През 1943 г. тук бил настанен тежко раненият генерал Толбухин. Той пожелал да го занесат до храма и се помолил пред иконата на Св. Троица да стигне до Берлин, а след като успял, се върнал в Казашко да благодари. Преди това селото е било любимо и на цар Борис III, който идвал да лови риба с местните и дори си поръчал лодка при майстор Кондрат
По соцвреме се появил план да преместят казаците в кв. Галата, тъй като малкото им селище цепи на две западната промишлена зона, простираща се чак до Девня. Хората обаче намерили връзки, писали в Москва и лично Леонид Брежнев се застъпил пред Тодор Живков Казашко да си остане на мястото.
Много любопитни моменти са свързани с вашето село и аз препоръчвам книгата ви на любознателните ни читатели.
- Но нека поговорим малко повече за вас. Как стана така, че получихте титлите атаман и есаул?
- През 2007 г. бях поканена в Москва, където бях удостоена със звание “атаман” и произведена в казашки чин есаул. Както казаха, заради заслугите ми за съхранението на казашките традиции. Емоциите бяха наистина големи, но еуфорията бързо отминава, а задълженията и отговорностите са ежедневни. Например тези на атамана в селото се припокриват със задълженията на селския кмет. Искам обаче да добавя, че за мен “званието” МАМА, ЛЮБИМА И ДЪЩЕРЯ е много по-ценно от “атаман-есаул”.
- Гергана, като казвате това, нека ви попитам - у вас кой командва?
- Като човек с ръководни функции, свикнал да командва, понякога пренасям този прийом и у дома, но бързо се сещам, че тук мога да бъда слаба и защитена, отменена от друг - по-силен, умен и грижовен човек. Моят съпруг търпеливо ме оставя понякога да водя, но ми напомня, че който взима решения, носи и отговорностите от последствията
В този случай у дома има с кого да ги поделя. На работа обаче не се получава. (Смее се.)
- Разбрах, че винаги носите в себе си апарат за кръвно налягане. Така ли е?
- Според мен кметът не трябва да е цар, а роб на хората. Готова съм да се отзова за всичко, дори за медицинска помощ. Нося не само апарат за кръвно, но и глюкомер, а при нужда съм возила с колата болни или пострадали до Варна. Преди с “Калинушка” ходехме да попеем на неколцина възрастни от селото, настанени в дом за стари хора, но вече няма как да се случи. Трима от тях починаха, а заради ковида посещенията не са позволени.
- И накрая искам да ви попитам какво никога не забравяте по време на работа?
- Следвам повелята на старците от едно време, която беше - держи крепко и не отступай!
Валентина ИВАНОВА