Голяма гавра с инвалидите, които имат нужда от места за паркиране

На финалната права сме на един видимо оспорван местен вот в цялата страна. Леви и десни, безцветни и многоцветни, технократи и мечтатели, сериозни хора и лапнишарани, зевзеци и откровени фрийкшоу елементи, пише Труд бг.

Всичко има за всеки.

Толкова много кандидати, такава палитра от умения и неумения, че свят да ти се завие. На глава от населението сигурно сме най-демократичната държава на планетата по показател възползване от пасивно избирателно право, тъй имаме повече кандидат-управници, отколкото има оси в кошер.

Пък глъчката, която тези хиляди и хиляди кандидати за общинска власт създават, е направо оглушителна.

Какофонична. Звучи тътен от идеи и вербална безидейност. Всеки иска да променя всичко и то едновременно. Но има една тема, която напълно отсъства. Както, впрочем, обикновено. Никой дума не обелва за проблемите със сините места за паркиране.

Сините места, наричани още “инвалидни”, дори и да са извън обхвата предизборната суматоха, са един важен въпрос във всеки град.

На тях, по правило, следва да паркират хората с увреждания. От фактическа гледна точка обаче на тези места рядко паркират хора, които имат нужда от тях.

Макар всички обаче да разполагат с необходимия син талон, който им предоставя формалното право да паркират на тези места.

Този син талон се явява хамелеон обаче. Уж е син, а всъщност е златен. С него паркираш, в София да речем, безплатно в рамките на четири часа.

Стотици такива места, заети по цял ден, са много, много пари на годишна база. Цели домакинства спадат разхода си за паркиране от месечните си бюджети. Но дали всички хора, които паркират на тези места са в действителност хора с увреждания?

Дали наистина имат нужда от тези места? 

Това са въпросите, които остават без отговор в местната власт из цялата страна. За да отговорим на поставените въпроси, първо трябва да си изясним що е то “увреждане”. Кой човек е човек с увреждане?

Българската правна система е силно атавистична и формалистична по въпроса. Тя постулира, в кратце, че човек с увреждане е онзи човек, който има решение на ТЕЛК. Нито повече, нито по-малко. Има ТЕЛК, има увреждане, няма ТЕЛК, няма увреждане.

Образно казано, ако аз изляза на площада и си запаля ТЕЛК решението, в очите на държавата аз ще проходя.

Този силно формализиран подход е единственият, доколкото ми е известно на мен, нереформиран сектор от времената на социализма.

За пръв път системата на ТЕЛК започва да функционира у нас през далечната 1952 година. От тогава досега тази система е пипана козметично.

Сменяни са наименования, извършвани са повърхностни размествания, но по същество в последните 80 години системата е една и съща.

Събират се лекари, пред тях идва лицето, което иска да е оценено като лице с увреждане, лекарите го преглеждат и издават решение, с което определят степента на “инвалидизация” и съответните “противопоказания” за полагане на труд.

Тази система, която функционира у нас цели 18 години преди в България да се появи цветна телевизия, продължава да управлява съдбите на хиляди хора с увреждания.

Въз основа на решението на ТЕЛК се следват всички социални придобивки. Включително и синьото талонче. В резултат на тази атавистична система през годините социалния бюджет беше раздут до нечуваните над 800 000 души, които в очите на държавата са с увреждания. Близо 15 процента от българското население има ТЕЛК.

Това ни прави една от най-увредените нации на планетата. Трябва да сме наясно, че това няма как да е вярно просто. Но темата защо е така и как се напомпа тази бройка е съвсем различна, макар и да е от ключова важност сама по себе си.

Въпросът е, че от нея се следва огромният процент хора, които разполагат със син талон. Без значение дали имат нужда от него, но имат “право” на него.

В случая е ясно, че местните власти не разполагат с необходимата компетенция да променят тази куца, простете за израза, система. Нито им е работа, нито го разбират.

Но! Има едно важно нещо, което е напълно в компетенциите на местната власт. Общините са онези, които имат абсолютната власт да определят кой и как може да паркира на обособените за хора с увреждания места. В момента синьото талонче следва ТЕЛК решението.

Имаш ТЕЛК, получаваш син талон. Но това е дълбоко нередно. Дори и да приемем, че всички хора с ТЕЛК са не само юридически, но и фактически хора с увреждания, което не е вярно, то това не означава, че всички хора с увреждания имат нужда от сините места.

Тези места са необходими за две категории хора с увреждания - такива с двигателни увреждания и такива със зрителни увреждания.

Логиката е, че тези места са по-удобни, по-близки до институции и прочие.

На тях, съответно, трябва да паркират онези, които имат нужда да са на удобно място. Ако човек има диабет и получи ТЕЛК, на него защо му е нужно да е на по-удобно място за паркиране?

Нали не можем да приравним нуждите на един незрящ човек или един човек на количка на нуждите на човек с един бъбрек?

Следователно имаме лесно решение. Общините просто въвеждат изискване извън ТЕЛК решението да се прилага и документ какви технически помощни средства са отпуснати на лицето.

Ако си получил техническо помощно средство като инвалидна количка, бял бастун, канадки, протези и др. под., значи очевидно ти имаш нужда от синьото място, защото си с физическо или сензорно увреждане, което изисква да паркираш на удобно място.

Буквално става дума за една алинея в наредбите за паркиране. И проблемът е решен. Защото в момента какво имаме? Имаме хиляди хора, които са се сдобили с ТЕЛК или чиито близки са се сдобили с ТЕЛК и без значение от тяхното увреждане или нужди, тези хора ползват сините места за паркиране.

Така изпадаме в абсурдната ситуация, която се е случвала на всички хора с двигателни или сензорни увреждания, да нямат къде да паркират, защото на всички места, предназначени за тях, са спрели разни големи коли, които очевидно не са на хора с такива (или каквито и да е било) увреждания.

В момента системата продуцира корупция - отива човекът с джипа, купува си ТЕЛК и си избива парите за няколко месеца безплатно паркиране. Нека не си затваряме очите пред тази нелицеприятна истина.

Много е лесно системата да се промени. Иска се просто местните власти да си свършат работата и да гарантират, че онези, които ще ползват сините места, ще са онези, които реално ще имат нужда от тях.

А не както е в момента - имаме почти пълни гаранции, че точно тези, които имат нужда от специализираните места, няма да ги получат, заради свръхзаетост. Така, както съществува системата днес, по-добре да ги махнем сините места изцяло.

Това ли искаме?

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук