Горан Брегович: Музиката е като солта, без нея може, но не е вкусно

Само след месец легендарният сръбски музикант Горан Брегович за пореден път ще бъде в България. На 11 септември в Пловдив той ще изнесе исторически концерт на новооткрития стадион “Христо Ботев”! Това ще бъде първият музикален концерт от този калибър, който ще се състои на обновения стадион, с което Пловдив дава силна заявка да се превърне в музикална столица на България. 

Предлагаме ви интервю с него от едно предишно гостуване у нас.

- Горан, любопитно ми е как превеждате думата “кръчма” на хората, които не са от Балканите?

- Никак (смее се). Аз мисля, че това е едно разстояние около сто години между нас и Европа, но въпреки че ние сме толкова далеч от тях, вярвам, че някой ден ще дръпнем напред.

- Син сте на сръбкиня и хърватин, съпругата ви е албанка. Как се живее между три култури?

- Роден съм в Сараево и през целия си живот, до войната, съм живял там. В кръг от 500 метра се намират джамията, синагогата, католическата и православната църква. Израснал съм сред разновидности от вяра. Може би това личи в моята музика. Понякога тя може да бъде като Франкенщайн - съшита е от различни дялове, които често си подхождат един с друг, но невинаги си отиват. 

Вярвам, че вече е дошло времето да свикнем да живеем в среда, в която съжителстват различни религии

Музиката създава една ирония в света. Началото на моя “Гергьовден” е от албанска мелодия, която аз дописах и тя стана сръбска национална песен. Хубаво е в някоя песен, която сърбите мислят, че е тяхна, да има по няколко ноти и от техните неприятели. Аз мисля, че Бог така е решил да бъде, така е режисирал света.

- Казвате, че Балканите са тъжно място за живеене. Защо смятате така?

- Аз съм дете на разведени родители. Баща ми се ожени за втори път. Може би втората му съпруга е била по-хубава, по-весела и по-умна от майка ми, но колкото и да пробвах да я заобичам, ми беше трудно. Мама си е мама. Хубаво би било, ако бях роден в някоя нормална държава, но аз съм роден на Балканите и, за съжаление, нямам избор.

- Не искате да говорите за политика. Защо?

- Аз съм щастлив, че съм композитор. Езикът, който владея, лесно се разбира от всички и не е като този в политиката. Когато Солун беше културна столица на Европа, получих поръчка. На сцената трябваше да участват хора от различни националности: албанци, сърби, гърци, българи. Подобна ситуация е немислима в политиката.

Хубаво би било светът да умее да разговаря така, както се разговаря в музиката

Тя е първият език на хората, нея я е имало преди словото и религията. Преди някой да е познавал българската политика, всички вече са знаели за музиката ви, например за “Мистериите на българските гласове”.

- Как възприемате българската музика, като конкурентна ли?

- Роден съм на място, където има малко оригинална музика. Тя винаги е била под влиянието на тази около нас - от България, Гърция, Албания. Така че аз композирам под тяхното влияние. Мисля, че моята музика най-добре се усеща тук, тя е крадена от тук. (Смее се.)

- А как разбират музиката ви в Скандинавия например?

- Знаете ли, като кажем Скандинавия, и си представяме един стереотип. Много съм пътувал по света и не съм срещал хора, които отговарят на зададения стереотип. Нито немците са толкова мрачни, каквито съм виждал по снимките. Нито пък италианците са толкова фантастични любовници. Нито пък скандинавците са толкова хладни, за колкото ги мислим.

- Ще открехнете ли вратата към кухнята на своето творчество?

- Аз работя по поръчка. Знам, че това звучи много странно на хората. Обикновено те си мислят, че един композитор сяда и започва да твори по залез слънце, когато внезапно му идва музата. 

Мисля, че талантът е като паста за зъби, само трябва да го притиснеш и той излиза

Кажете ми един гений от историята и аз ще ви кажа за кого е работил. Нямаше да знаем нищо от Моцарт, Бах, Микеланджело, Леонардо да Винчи, ако те не бяха изпълнявали поръчки. На мен ми харесва да работя по този начин. Моята свобода не е безгранична - имам срокове, в които трябва да съм готов. И накрая ми плащат. Няма нито един съвременен композитор, който да се забавлява като мен. И сега ще го направя заедно с вас, с моя оркестър, ще пием и ще се веселим. 

- Казахте, че работите по поръчка. Ако Косово ви поръча да напишете негов химн, ще се съгласите ли?

- Не съм добър на писане на химни. Аз съм почетен гражданин на Тирана. Мисля, че сърбите ме приемат като свой композитор. Не мисля, че това може да се случи.

- Приемате ли се като велик композитор, като гений?

- Не е нищо специално това, което аз работя. Музиката не е някаква необходимост, не е храна, секс, въздух. Без нея може да се живее. Тя е като солта, може и без нея, но когато я няма, не е вкусно. По-важни са лекарите. Мисля, че се занимавам с нещо, което не е чак от такава необходимост. То е ясно, че съм за психиатрията (смее се). Всички таланти, артисти са за клиника, имат нужда от лечение.

- По един и същи начин ли свирите в различните страни?

- Свирил съм на много интересни места. Правил съм големи концерти - от “Линкълн център” в Ню Йорк до операта в Сидни. Свиря по един и същи начин и в най-големите зали, и в бузуки бара в Солун, “Кармен” съм представял на площад във Франция. Затова казах, че няма друг съвременен композитор, който се забавлява по такъв начин както аз. За мен е едно и също да свиря било на концерт, било на вашата сватба или, не дай Боже, на вашето погребение (Смее се).

- А има ли разлика в хонорара ви, когато свирите в България и в Ню Йорк?

- Вече 24 години съм богат. Притежавам повече от това, което ми трябва. Имах късмета цял живот да работя за пари това, което бих направил и безплатно. 

- Оркестърът ви е за “сватби и погребения”. Ясно е, че на сватбата трябва да има музика, но защо човек трябва да си отиде от този свят пак с музика?

- Не знам дали в България има такава традиция, но в Сърбия е обичай на погребение да се свири музиката, която покойникът е харесвал. Аз бих желал на моето погребение да бъде същото.

- Ако трябва да напишете своя автобиографична книга, как ще я озаглавите?

- Страхувам се, че ако напиша автобиография, децата ми ще я прочетат, а това няма да е никак добре. (Смее се.) 

- И накрая ще ви попитам - тежи ли ви славата?

- Славата не е чак толкова лошо нещо. Като дете и аз съм мечтал да бъда известен и богат и вече съм. Но след няколко години става досадно, сдобивате се с неща, които не ви трябват, дори са ви излишни. Имах щастието да започна два пъти отначало. След избухването на войната заминах за Париж, където трябваше да започна от нулата. Мисля, че тези две начала са най-доброто, което ми се е случило в живота. Славата е рутина, най-хубавото е началото.

Милена ИВАНОВА