Известният журналист Горан Готев, който почина днес, бе най-дълго работилият кореспондент на БТА в чужбина. Преди година пред вестник „Над 55“ той разказа за пътешествията си в над 60 страни по света. БЛИЦ припомня споделените от журналиста впечатления.
<em>Горан Готев е най-дълго работилият кореспондент на БТА в чужбина. 25 години са си направо рекорд! Кайро, Алжир, Букурещ, Белград, Москва, това са кореспондентските му пунктове. Пътувал е и в близо 60 страни в света. Има издадени няколко документални книги. В последната от тях - &ldquo;Живях при диктаторите на XX век&rdquo;, не е спестил истината за никого.<br /> </em><br /> <strong>- Кои са най-фрапиращите ти срещи по света?</strong><br /> - Едната е с Че Гевара, за мен той е единственият истински комунист. Като кореспондент в Алжир прекарах близо час на една маса с него. Той подробно отговаряше на въпросите ми, а аз го слушах с възхищение. Имаше черни, блестящи очи. За тази среща ме помоли Жерар Вирател, кореспондент на френския вестник &ldquo;Монд&rdquo;, мой връстник и тогава почти толкова стеснителен като мен. Десетилетия по-късно Жерар стана един от собствениците и издателите на &ldquo;Монд&rdquo;, но пътищата ни се разделиха още в Алжир. А Че Гевара беше пристигнал в Алжир като почетен гост на конференция на Комитета за африкано-азиатска солидарност, времето му беше разчетено до минути. Никак не бях сигурен, че ще ни обърне внимание, но и двамата с Жерар бяхме изумени, когато точно в 11<br /> часа се появи на вратата на ресторанта, и то сам. Захапал любимата си пура,<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Че Гевара свали баретата си, с която го знаем от безброй плакати, и седна на масата ни</strong></span><br /> <br /> Че Гевара искаше изказаните от него позиции да добият широка гласност в социалистическия свят. Той не бе съгласен с политиката на социалистическите държави и смяташе, че те трябва да дават безплатно оръжие на борещите се срещу колониализма народи. Ние не знаехме за разногласията на Хавана и Москва. Известно беше, че соцстраните купуваха захар от Куба на цени, надвишаващи международните. За да се подпомагат кубинците. Куба тайно въоръжаваше с оръжие съпротивителните движения в Африка и Латинска Америка. Че Гевара бе дълбоко убеден, че не е морално да се заплаща оръжието, което социалистическите страни изпращат на революционни и съпротивителни движения за борбата им срещу колониализма и империализма. Защото това е справедлива борба за освобождение на народите и братята от социалистическия свят са призвани да помагат. Това бе един монолог, а не интервю. И още докато прилежно записвах, си знаех, че това интервю няма да види бял свят. А френският кореспондент Жерар ликуваше, че неговият материал ще излезе на първа страница на &bdquo;Монд&rdquo;, както и стана. Благодарихме му, той само ни кимна и запали нова пура.<br /> <br /> <strong>- В дългото си странстване какви българи си срещал повече, добри или лоши?</strong><br /> - И от едните, и от другите. Но то е така и когато си тук, у дома. Ще ти разкажа за един случай. Като кореспондент в Букурещ се сприятелих с румънския писател Влад Мушатеску, женен за бесарабската българка Пенка, но там я наричаха Пенке. Влад беше решил да преведат заедно с Пенке един от романите на Богомил Райнов. Едва ли някой български писател е имал по-добър негов преводач в чужбина и книгата бе отпечатана бързо. Аз взех екземпляри и бързах да зарадвам нашия писател Богомил Райнов. От телефонния указател научих адреса му на ул. &ldquo;Неофит Рилски&rdquo; и една сутрин му позвъних на вратата.<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Богомил Райнов я открехна, изслуша ме навъсено, дръпна книгата от ръката ми и без да каже и дума, ми тръшна вратата под носа</strong></span><br /> <br /> А аз, идиотът, се надявах, че ще прояви интерес кой я е превел, че ще ми надпише втория екземпляр, че ще каже радостно едно благодаря. Но не би! И какво добро да очакваш от човек, който още като студент бе предал баща си, а после бе написал куп книги за голямата си любов към него.<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Съдбата на прекрасното семейство на Райчо бе ужасна</strong></span><br /> <br /> В чужбина, като кореспондент в Кайро, моето семейство се сприятели с един млад стажант дипломат и научихме със съпругата ми египетски арабски благодарение на преподавателя на Райчо Харалампиев. Райчо ме убеждаваше да наемем неговия учител, понеже говорел само арабски. Така той бе проговорил само след три месеца. Но тъкмо и ние със съпругата проговорихме арабски, и от София съобщиха за съкращения на дипломатическия корпус. Естествено, първи изгоря стажант-дипломатът, нашият приятел.<br /> <br /> С Райчо и Величка се засякохме втори път в Алжир, той беше консул в посолството и ме посрещна още на аерогарата. Живяхме врата срещу врата. Научавах от него пикантни подробности за българи в чужбина. В Западен Алжир веднага след независимостта бе открита първата българска военна болница, но нови цивилни кадри компрометираха високия престиж на българските военни лекари. В една от поликлиниките работел зъболекар със съпругата си, медицинска сестра. И въпреки че здравеопазването там е безплатно, докторът изисквал да му се плаща. Веднъж за пломба дошла алжирка с тежък наниз от пендари. Алжирката отказала да му плати, тогава той взел ножица и си отрязал една от пендарите. Но нанизът се скъсал и алжирката се разпищяла. Чул виковете й, мъжът й се втурнал в зъболекарския кабинет с пистолет в ръка. Едва го обуздали да не застреля зъболекаря. Други двама наши лекари поискали среща с префекта на град Оран и му обяснили, че са бедни и настояли от кметството да им купят мебелировка и облекло. Префектът се изненадал, но не възразил и ги обзавели. А двамата в това време вече внесли в тогавашния &ldquo;Кореком&rdquo; долари за два мерцедеса.<br /> <br /> След Алжир животът ни раздели с Райчо и Величка. Децата ни пораснаха, тяхната Румяна се бе развела с първия си съпруг и живееше в Канада. А моите Райчо и Величка, вече пенсионери, се грижеха за внука си. Една вечер синът ми се обади в редакцията и буквално ме потресе: &ldquo;Научи ли, че чичо Райчо и леля Величка са убити. Вестта е по-ужасна, отколкото можеш да си представиш. Не само били застреляни, но нарязани на парчета, били заровени някъде в покрайнините на Бистрица&rdquo;. Убиецът бързо бе разкрит, наркоманът напразно изнудвал жертвите си за пари. Накрая хладнокръвно ги убил, превръщайки балкона им в касапница. Беше внукът им! Внукът, на когото те бяха посветили изцяло последните години на живота си!<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>И един случай с наш високопоставен шеф</strong></span><br /> Беше в началото на журналистическата ми практика. Строеше се Азотно-торовият завод край Стара Загора. Един ден на строежа става авария и млад работник пада, покосен от токов удар. Изплашени, работниците го изнасят на шосето Стара Загора - Нова Загора, за да го качат на първата минаваща кола, и тя наистина идва като по поръчка. Но се оказва новата &bdquo;Варшава&rdquo; на заместник-председателя на Окръжния народен съвет и председател на окръжното ръководство на БЗНС. Точно този храненик на властта бе спрял с колата си, натоварена с щайги грозде от Кортен, и отказал да качи ранения работник. Бързал, представете си, за заседание на &bdquo;бюрото&rdquo;. Гневът на строителите на АТЗ-то бил неописуем. Те извикали кореспондента на &rdquo;Работническо дело&rdquo; Панайот Манолов - един превъзходен журналист и приятел, и той незабавно изпратил във вестника си кореспонденция, разобличаваща самозабравилия се велможа.<br /> <br /> Да, но Георги Трайков, уведомен от своя подчинен за случая, се обадил на Тодор Живков и го заплашил, че ако такава статия излезе, тя ще бъде удар срещу работническо-селския съюз. Бай Тошо се съобразил с това и наредил на Георги Боков статията да не излиза. Да, но за разлика от сега работниците не се поколебали да заплашат с незабавна стачка в знак на протест срещу безразличието на властта. И тогава статията излезе. Ефектът бе поразителен - величието бе свалено от всички възможни длъжности. И стана господин Никой. Дори синът му - отличник на езиковия колеж в Ловеч, бе изключен. Преди години в Банкя срещнах грохнал, едва ходещ възрастен човек. Беше онзи старозагорски земеделски лидер! Катастрофирал с кола и при удара загинала на място полска оперна артистка, а той и жена му били тежко ранени и едва оцелели. Не съм нито религиозен, нито суеверен, но вярвам и искам да вярвам, че все пак има някакво възмездие!<br /> <br /> <strong>Савка ЧОЛАКОВА, &bdquo;Над 55&ldquo; </strong><br /> <br />