И някога управниците бъркали в държавното гърне и слагали в джоба си

Димитър Петков се счита за един от най-успешните софийски кметове, превърнал София от голямо кално село с криви улици и паянтови къщи в модерен европейски град. Даже политическите му опоненти считат действията му по същество правилни, макар че много от тях са в “сопаджийски” стил.

Действително именно при Димитър Петков общината осъществява мащабен план за градоустройствени промени. Това налага събарянето на цели квартали както в покрайнините, в хаотично застроените квартали на бедняците, така и в центъра. Събарят се, заедно с вехтото и паянтовото, и древни, знакови за София постройки поради това, че попадат на пътя на новата улична мрежа или че някому изглеждат стари и грозни. Така са унищожени шест средновековни църкви със стенописи, главно в самото сърце на столицата. Вместо тях се построяват, според руския учен Михаил Сперански, “доволно пошли вили във виенски стил”. 


Така изглежда София преди кметуването на Димитър Петков. 

Това, че Димитър Петков, наречен Свирчо (по името на неговия в. “Свирчо”, под чиято глава пишело “Лист за подсвиркване и подгавряне”), понякога напълно 

своеволно и невежествено събарял каквото си е наумил,

научаваме и от запазени спомени на софиянци. Ето как е съборен, примерно, Чохаджийският хан, близо до църквата “Св. Неделя”. 

Стамболов пише изрично писмо до Димитър Петков да забави това събаряне за няколко години, защото собственикът, негов близък, има малки деца, които разчитат на този доход, нека да отраснат и тогава. Но Димитър Петков дава заповед на пожарникарите да действат. Щом те започват, пристигат взвод стражари и ги прогонват. Долагат за това на кмета и той уж отстъпва, но това е привидно - няколко дни след това, посред нощ, когато спят и министри, и стражари, спорният хан е сринат. Едва са спасени Ротондата “Св. Георги”, Баня Баши джамия, църквата “Св. Петка Самарджийска”, древната базилика “Св. София”...


Разрушаването на Чохаджийския хан

По повод събарянето на църквата “Св. Богородица пречиста” - 22 май 1889 г. - скандалът е публичен и грозен. Жените от енорията, научили за предстоящото събаряне, без да бъдат уведомени, за да отслужат молебен и да изнесат с подобаваща тържественост светите принадлежности от църквата, се събират в обедните часове и пречат на разрушителите. Бият камбаната и събират около църквата тълпа от случайни минувачи, която също дюдюка и крещи възмутено. В крайна сметка силата надвива - идват жандарми, които тръгват срещу хората с голи шашки, приставите гърмят във въздуха, идва и войсково отделение, втурват се “толумбите” (пожарните помпи) и множеството е разпръснато, а църквата - съборена сред плачове и проклятия. Някои от

“подстрекателите” са арестувани, има ранени жени и старци... 

Събарянето на стара София облагодетелства някои от управниците, т.е. развихря се почти нескрита далавера, при това не чак толкова скришно. При събарянето на малки къщички и премахването на сокачета се образуват, според новия регулационен план, нови маломерни парцелни места, чиито собственици трябва да бъдат обезщетени. 

Според спомените на Добри Ганчев част от управниците, включително Димитър Петков и Стефан Стамболов, използват подставени лица, за да притиснат и изнудят собствениците на тези места да им ги продадат на ниски цени, а после самите те да получат срещу тях от общината урегулирани места, апетитни и за притежание, и за строежи. Приблизително такава е и далаверата със земя в района между София и софийската мера, наречен Юч-Бунар. Тогава тази земя принадлежи на някой си грък, Мимиди, но в един момент се оказва прехвърлена като собственост на Стамболов (по-скоро май Мимиди е принуден да “признае” Стамболов за ортак), а впоследствие премиерът оказва натиск над Димитър Петков да “прехвърли” града зад тези бостани, т.е. цената на земята да се удесетори.

Обект на почти същата проста и хитра операция

са местата срещу Борисовата градина, от лявата страна на Цариградско шосе, чийто собственик има спешна нужда от средства. Готов е да ги продаде дори за 2 лева на квадратен метър. Стамболов, чрез посредници, ги купува по лев, а кметът ги “вкарва” в града, парцелира ги и ги обявява за продан. Колкото и да ни е странно днес, дълго време тези места остават некупени (тогава тук е краят на града), та се налага Стамболов, на когото не му се чака, да ипотекира този имот при Отоманската банка. След смъртта му банката продава тези места заради неизплатени дългове. И макар че Стефан Стамболов често пъти повтаря, че по-добре е да се остави на една жена имот, а не пари, щото парите бързо се харчат, всъщност след смъртта му семейството му се оказва притеснено с финансите и преживяват съвсем скромно до края на дните си с наема от две къщи. 


Ротондата “Св. Георги” е спасена по някакво чудо.

Според мнозина съвременници няма нищо нередно и странно, така правят всички властимащи. Както казва Димитър Петков веднъж, в отговор на нападките, че използва властта за лични облаги: “Ако тези парцели ги купи някой си Исак или Мордохай... ще бъде по вашето разбиране, честно, а пък аз ако ги купя и мене се предаде парцела - безчестно. Аз този морал не го разбирам”. Направеното от Димитър Петков е изключително важно и необходимо за София - не става дума само за улиците, за канализацията, за портите на София - Лъвов и Орлов мост, а и за Градската градина и за Минералните бани, дори за създаването на Централните гробища. Трудно можем да си представим София без неговата решителност, колкото и да е тя поръбена с недомислия, безхаберие и несправедливост спрямо отделния човек. Но в биографията му има два факта, които хвърлят сянка върху неговия държавен размах и съзидателна енергия. Това е затварянето на университета и уволнението на професорите заради освиркването на Царя при откриването на Народния театър през 1907 г., както и откритият след смъртта му факт, че като “вътрешен” министър внасял парите от фонда за подпомагане на бежанците от Македония и Одринска Тракия в своя лична лихвена сметка в БНБ. Както казва един съвременник с въздишка: 

”Моралът беше такъв”

С други думи - всички го правят. Според спомените на Добри Ганчев повечето от министрите се обогатяват от т.нар. “безусловни фондове”, т.е. държавни безотчетни фондове. Едва ли не по традиция тези суми били изтегляни още в началото на годината и внасяни в лична сметка, от която - с много пъшкане и вайкане - понякога са били изтегляни дребни суми за държавни нужди или за партийни вестници, т.е. по предназначение. Най-крадливият бил Петър Гудев, последният премиер на стамболовистите, който освен министър-председател е дългогодишен депутат и “вътрешен министър”. След като мълвата за неговите кражби започва да се обсъжда от пресата, се налага щателна проверка на имотното му състояние. И се оказва, че само в рамките на една година той се обогатява с милиони, на днешни пари. 

Едва половината от тях отиват да си построи голяма къща в центъра на София - въпреки шумните съдебни дела тя си остава негова. Проверката установява, че той не само теглил от разни държавни фондове за лични нужди, но и закупувал ценни книжа, които после прехвърлял на името на зет си... Цели шест години се проточва разследването, стотици хора участват като свидетели, но накрая, благодарение на добре платени адвокати и процедурни хватки, бившият премиер се измъква невредим от погледа на Темида. И спокойно се отдава на пенсионерски живот и публицистична дейност, давайки гръб на политиката. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА