Попълнете търсена ключова дума или фраза

И преди век из нашенско шетали разбойници

https://blitz.bg/obshtestvo/i-predi-vek-iz-nashensko-shetali-razboynitsi_news631973.html Blitz.bg

Обирджиите нападали най-вече хора с файтони и градски капели

София, България 09 Окт. 2018, 15:53 731 прочита 0 коментара
Спомняте ли си оня откъс от “Индже войвода” на Йордан Йовков, в който преобразеният от любовта кърджалийски водач прочиства пътищата от бандюгите и праща - за проба - една красива мома от Жеравна да отиде пеш до Бакаджиците, да му донесе вода от Седемте извора. Тя била облечена в сърма и коприна, накичена с алтъни и рубета. Тръгнала хубавицата - седем дни вървяла натам и седем назад - и се върнала засмяна, без да падне косъм от главата й.

Така му се е искало на Йовков да е било, но истината, според историците, е друга - разбойниците и обирджиите по българските земи не са гонени и изтребвани никога от свой “колега”. Нямало е такъв омилостивен от любовта кърджалийски главатар като литературния Индже войвода - да спаси сиромасите от тази напаст. Немилостиви и жестоки мъже, загърбили по разни причини семейства и мирен труд, сортачени единствено с пушките и сабите си, кръстосвали горите и обсаждали пътищата за ужас на всички.

И до ден днешен нашите иманяри продължават да ровят и търсят закопаното злато и скъпоценности на този или онзи прочут навремето разбойник. Някои от тези обирджии успели доста да пошетат и натрупат имане, преди да виснат на бесилото. 

След Освобождението разбойническите чети не намаляват

Неуредената още държава, несъвършената законова система, подкупни служители, политически ежби и самоуправство на места позволили това явление да се разрасне. Харамиите, както ги наричат тогава, се укривали главно по Стара планина, Рила и Родопите, но с лекота и без затруднения минавали границите. Имало и сръбски, и турски чети, които се “трудили” нашироко. След Сръбско-българската война през 1885 г. и детронирането на княз Александър Батенберг през 1886 г. почти цялата страна пропищяла от разбойници. Мирният българин, селянин или занаятчия не смеел да замръкне сред нивата или сред лозето си, да тръгне сам по пътищата. Привечер всички бързали да се приберат вкъщи зад дебели дувари и тежки порти със здрави резета. През 1887-1888 г. са първите отвличания за откупи. Тогава са насрочени избори за V Народно събрание, предхождани от бой, насилие и кръв, последвани от политически заговори. Мнозина вече не вярват на държавата и решават да се обогатят както си знаят. 

Бандата на Касъров през 1888 г. издебва по път и отвлича австрийците Лендер и Биндер,

служители в Източните железници. Преговорите се водят от италианското посолство в Цариград. Едва след като прибира тежката кесия със златни наполеони, бандата освобождава двамата австрийци. По същото време други две банди дебнат из пътищата от Ловеч до сръбската граница и всяват страх дори у хора, които винаги пътуват с охрана.


Фердинанд често се разхождал в Рила, но винаги със сигурна охрана.

Едната банда се ръководи от четиримата братя Тодор, Вельо, Благо и Петър Николови. Те са принудително заселени в Луковитско заради харамийски подвизи из родната им Македония. Четата им е от 20 души, българи от Разлог, и кръстосват България, за да отвличат главно за откуп. Най-големият удар на тази шайка е отвличането на единия от австрийските вицеконсули, който през 1886 г. тръгнал с файтон за откриване на Третото Велико народно събрание в Търново. Следващият удар е пленяването на придворния фотограф Иван Карастоянов през август 1888 г. Иван Карастоянов е син на Анастас Карастоянов и заедно с брат си Димитър са първите български фотографи, които оставят зад себе си не просто следа, а широк звезден път в тази професия. Те документират нашата следосвобожденска история. Благодарение на тях имаме портрети на Александър Батенберг и на Фердинанд, на всички висши офицерски чинове от това време, включително и на семействата им, фотографии на всички живи участници в Априлското въстание, на местата и сградите, свързани със значими исторически събития... 

Та именно този Иван Карастоянов е повикан от Фердинанд през юли 1888 г. да отиде в Рилския манастир, където монархът е заминал ден преди това със Стефан Стамболов. Князът, любител на ботаниката, иска да се фотографират някакви открити от него там интересни растения. Иван Карастоянов тръгва с всичките си фотографски такъми - обемен и чуплив багаж в онези времена, - като взема със себе си и Лазар, негов слуга и ученик. Пътуването, естествено, е с файтон. Разбойниците ги спират близо до с. Рила, вкарват файтона в храсталаците край пътя и разхвърлят багажа, за да видят какво ценно има в него. Фотографът с мъка на сърцето гледа как “диваците”, както ги нарича неведнъж, разпиляват и чупят скъпата му апаратура, купувана от чужбина парче по парче. Те са

разочаровани, защото са мислили, че са хванали някой министър

И като им казва той, че е просто занаятчия, повикан в манастира да свърши работа, те не искат да вярват и многократно го питат: “Като си занаятчия, що носиш шапка като министър и се возиш с пайтон?”. Не успява да ги убеди, че не е важен и заможен човек, и те изпровождат по файтонджията писмо до княза и свитата му в манастира с предупреждение: да не пращат потеря, щото ще убият “техния” човек. А по-късно пращат и искане за откуп - 3 хиляди лири за Карастоянов и 2 хиляди лири за слугата му. 


Иван Карастоянов със семейството си

След време похитеният фотограф ще опише тази “нещастна екскурзия” под заглавието “Седемнадесет дена в хайдушки ръце” - един изключително ценен ръкопис, който дава много точна представа не само за разбойниците и разбойничеството, но и за самия Иван Карастоянов като представител на интелигенцията тогава. Седемнайсет дни харамиите развеждат живата си плячка из Рила и Пирин, непрекъснато го заплашват да го заколят, ако не получат скоро откупа. Държат го вързан с въже, ругаят го, че заради него седят гладни и се катерят по недостъпни планински склонове заради пуснатите подире им потери. В същото време обаче разделят с него храната си, която идва нарядко и обикновено е черен овчарски хляб, сланина, мътеница или хваната риба. Изнамират му лъжица, за да не бърка като тях с пръсти в общото гърне с брашняна или сиренена каша. Дават му връхна дреха, за да не мръзне. Дрехите му се изпокъсват от бодливите храсти и от падането сред камъни и ями. Чепиците му се оказват непригодни за спускането по сипеи и урви, за преминаването през блата и реки - затова ги събува и тръгва по чорапи, които скоро го изоставят, накрая ходи бос. Преходите от едно на друго място са понякога по 15-17 часа ходене, нерядко всички лягат гладни и мокри до кости. Една нощ ги посещава мечка, друг път ги обсаждат освирепели овчарски кучета... 
Иван Карастоянов успява - със сладкодумие - да склони похитителите си да пуснат помощника му, защото е бедно момче и няма пари, по него праща прощално писмо до жена си Райна и децата си. Неговото смирено поведение спечелва доверието на “диваците” и те се съгласяват да напишат писмо до Стамболов, с което го молят да опрости престъпленията им, за да се върнат към мирен труд и живот. С тази молба в ръцете си, след 17 дни люшкане между отчаянието и надеждата, придворният фотограф е пуснат и се завръща вкъщи. Молбата на харамиите стига до министъра, но

Стамболов не иска и да чуе за помилване на разбойници

Четата е заловена от сърбите и предадена на българите през следващата 1889 г. Повикан да свидетелства срещу разбойниците, фотографът, за изумление на всички, се опитва да ги оневини, като разправя по какви причини (обикновено след проявени несправедливости и жестокости от местните власти) те са “хванали гората” и как добре са се държали с него като пленник. Обирджиите все пак са обесени в двора на “Черната джамия”, а Иван Карастоянов, верен на професионалните си навици, успява да се фотографира преди това с трима от тях. 

За да ликвидира разбойничеството, правителството внася в първата редовна сесия на Петото обикновено народно събрание специален законопроект. Той е гласуван като “Закон за изтребление на разбойничеството” (1887 г.). Според него разбойниците трябвало да се съдят от военен съд по кратката процедура. Предвиждало се 15 г. затвор за ятаците им, 3 г. затвор за немарливост на полицията и награда до 500 лв. за издайничество. Както и трябва да се очаква, този закон послужил и за разправа с някои политически противници. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник "Над 55"/

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

0 Коментара:

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.Приемам