След като Комисията по досиетата раздаде награди за принос в разкриването на документите на бившите тайни служби, остава отворен въпросът – наградените ли ще са тези, на които историята ще отреди най-големите заслуги за това. Ще може ли най-накрая след 30 години омраза и разделение обществото ни да постигне единение. Защо има криза на лидери в света и какви са причините за това. По тези въпроси "Труд" разговаря с акад. Георги Марков:

– Академик Марков, само преди ден Комисията по досиетата награди няколко души заради приноса им за публичното разкриване на документите на бившата Държавна сигурност. По тези ли награди един ден ще съдим за хората с най-големи заслуги за разграждането на бившите тайни служби?
– Съмнявам се, макар че всичко е възможно. Тази комисия има солиден бюджет, който надхвърля бюджета на Държавна агенция „Архиви”. Членовете й от години са хора – партийно назначени, с големи заплати, осигурени са във всякаква област и се смятат за всезнайковци. Комисията по досиетата отдавна трябваше да бъде закрита, но има хора, обременени от комунизъм, които искат да си изчистят гузната съвест и казват: „Не, онези там – ченгетата, трябва да си платят отговорността”. Истината обаче не в архива на ДС. Там има неща, измислени от сътрудниците й – само и само да напишат нещо за някое събитие. Хората от комисията са политически ангажирани, представители на определени партии, живуркат си и казват: „Ние знаем много за вас”. Преди твърдяха, че ДС държала своите сътрудници в зависимост, тези сега обаче се правят, че държат другите в зависимост.

– Е, и вашето име излезе от тези документи.
– Да, и аз съм потърпевш от Първо главно управление (разузнаването), защото съм бил във Федерална република Германия. За да специализирам там през 1981-82 г. обещах, че като се върна, ще пиша. Първият път, когато отидох там през 1979 г. забравих да пиша. И затова ми казаха: „Ти имаш входна виза за ФРГ, но нямаш изходна. Ще пишеш ли?“ Аз им отговорих, че няма да пиша и се отказвам от специализацията… Всъщност БКП си изми ръцете със своя меч, каквато беше ДС. Много от „нашите” момчета се прехвърлиха от другата страна. Още се чудя как Западът заложи на тези „наши“ момчета. Мислех, че ще мине време ище дойдат млади хора, завършили в Западна Европа и САЩ, а точно тези „наши“ момчета продължават да ни досаждат от телевизора.

– Вие и други ваши колеги отдавна говорите, че на България й е нужно помирение. Но никой от политиците не ви чува. Може би защото така им е по-изгодно – да има разделен народ, който се мрази неистово вече 30 години?
– Изследвал съм политическото насилие в България. Сега през септемврище отбележим 100 години от началото на Гражданската война в България. Тогава избухна така нареченото Войнишко въстание – след три войни и две национални катастрофи българите започнаха да се избиват помежду си – Владая, Захарна фабрика, Княжево. Тогава започна една гореща и една студена гражданска война, която продължава и днес. За да има национално помирение, трябва да има национално съгласие. За да се стигне до национално единение, ние основахме такова сдружение – в него има интелектуалци, индустриалци. Идеята ни е 6 септември – денят на Съединението, да стане ден на единението и да се поднесат венци, както на Гарнизонното стрелбище, където са разстреляли Вапцаров и много други, така и на параклиса на жертвите на комунизма. Трябва да се разбере, че в Гражданската война няма победители. Всички сме победени, трябва да настъпи съгласие и помирение. Как успяха да се помирят в Испания, в Гърция след техните кръвопролитни граждански войни? А тук политиците само ровят в незарасналите ни рани. Трябва да има помирение и начело на него да застане президентът Румен Радев.

– Защо смятате така?
– Защото той е държавен глава и обединител на нацията. Има страдания, които се предават от поколение на поколение. Но трябва да има и състрадание към болката на другия. Дано президентът приеме тази инициатива. Румен Радев, за разлика от предишните президенти, които произлизаха от различни партии, е военен, прилича му да поеме такава инициатива, и то заедно със Симеон Сакскобургготски. Не мога да забравя как той, който е засегнат от Гражданската война – чичо му е убит от режима, спря на един партизански паметник в местността Жабокрек, поднесе цветя на загиналите партизани и каза: „И те са българи”.

– Две са темите, по които не можем да намерим общ език и покой вече 30 години: комунизъм – антикомунизъм и отношението към Русия. За това нямат ли вина не само политиците, но и вие – историците?
– Да, така е, историците също са разделени. Филството и фобството са допълнително и злоумишлено разделяне на българския народ. Всеки може да има пристрастие – ето, аз съм свързан с Германия и имам симпатии към германската наука, култура и история. Но това не означава, че ще отрека Русия и ще кажа, че няма Руско-турска освободителна война и че едно робство било заместено с друго робство. Или пък като Росен Плевнелиев ще фалшифицирам Левски в Народното събрание. Да не забравяме, че Плевнелиев е един изкуствен русофоб и това е бизнесът му. Направо се чудя на нашите телевизии – всеки ден някоя от тях ни буди с образа и думите на този човек.

– Много сте строг към бившия ни държавен глава. Макар че съм съгласна с вас, че напоследък гастролите му по медиите ни заливат отвсякъде.
– Вижте, той е един позьор. Може и малко да съм пристрастен, но мога да го сравня с предишните ни президенти. Първанов е колега историк, но той беше много премерен. А този позьор скача като петел, говори за НАТО така все едно е Тодор Живков, който приказва за Варшавския договор. Само преди дни Плевнелиев викаше по медиите: „Ние трябва да изгоним руските шпиони от руското посолство…” Той не знае ли, че първо трябва да каже кои са шпионите? А за да ги изгониш, трябва да ги разкриеш. „Путин не трябва да стъпва повече в България”, нарежда още той. Не се ли усеща, че не е Хилъри Клинтън, за да нарича Путин Хитлер и да го сравнява с него. Нито пък е принц Чарлз. Някои политици като него наистина се натягат на Чичо Сам (Щатите). А Чичо Сам, образно казано, иска да изгони Дядо Иван (Русия). Добре, изгониха го от икономиката, от културата, от отбраната. Но Плевнелиев и други като него искат да го изгонят и от историята. Е това вече – не може! Няма как.

– Истерията по случая „Скрипал“ достатъчно разбуни света в последните близо два месеца. Вие – като историк, какво мислите, излязоха и толкова много предположения, някои от които звучат невероятно?
– Не може британското правителство да казва „най-вероятно е“, „предполагаемо е“, дайте да бомбардираме, дайте да гоним руски дипломати. Сред аргументите им имаше откровени глупости. Като тази, че Путин в навечерието на изборите искал да си вдигне рейтинга, за да ги спечели, които пък били под въпрос. И това го говори английският премиер! И тук ще кажа: на Запад, не само в България, има криза на лидери. Ако Чърчил чуе Тереза Мей, сигурно ще се обърне в гроба. Генерал Де Гол ще направи същото, ако чуе какви ги върши и приказва Макрон. Свалиха Саддам Хюсеин, Кадафи, сега искат и Асад. И то правят всичко това чрез лъжи. Значи те могат да лъжат, могат да бомбардират, а Русия не може?!

– Кажете къде сме ние сред големите световни акули?
– Бойко Борисов се усети и запази баланс в тази ситуация. България исторически е между две велики държави – Русия и Германия. Англосаксонските сили винаги са били заедно срещу Европа. Само един канал дели континентална Европа с Англия, но тя е много по-близко през океана до своите бивши британски колонии. Англосаксонските сили имат интерес на континента да има конфликти и да има война. Руснаци и германци се изтрепаха и през двете световни войни, а англосаксонците спечелиха. Те искат това да продължава и пак да сблъскат Германия и Русия. Това е политиката им.

– Безпомощен ли е Европейският съюз в такава обстановка?
– ЕС вече е едно военно джудже. Те се отучиха да маршируват. Вижте Германия – сега дори не може да сформира три ескадрили за Ирак и Сирия. Дотам са я докарали, защото има ограничение на въоръжените сили – тя е победена държава през войната. ЕС пести за отбрана, иска да живее по-нашироко, а САЩ дават милиардите. Затова и ни държат в зависимост.

– Френският президент сега е на официално посещение в Щатите, от което струят много оптимистични нотки. Самият Макрон е доста напорист, анализатори дори твърдят, че той се опитва да изземе по някакъв начин лидерството на Ангела Меркел, макар двамата да показват, че са тандем. Как обяснявате неговите действия?
– В момента се занимавам с психология на историческите личности, психология на тълпата, на армията. Ако дядо Фройд направи на Макрон психоанализа, ще се види, че младият човек, оженил се за своята учителка, страда от фройдистки комплекс. Това е много странно. Първото и най-важно нещо за онези държавници, които познавам като историк, е семейството. Те са консервативни, особено в семейството. Спомнете си посещението на Тръмп в Париж – Макрон си водеше учителката за ръка, а Доналд я оглежда по американски и казал шеговито: „А, бива я още“. Макрон се прави на Краля Слънце и, за съжаление, не вярвам, че той ще свърши добре.

– Но французите залагат много на младия си президент?
– Че французите възлагат много надежди на този млад държавник е вярно, но той се изхвърля доста над собствените с възможности. Още Рузвелт казваше, че Франция вече няма да бъде великата сила, а генерал Де Гол си вирел носа, като се смятал за нещо средно между Краля Слънце и Жана Д”Арк. И генералът държа Великобритания извън европейската общност. Каза: „На мен не ми трябва троянският кон на САЩ“. И излезе от НАТО. Но Макрон как да каже такова нещо – той не е национален герой от две световни войни като Шарл де Гол.

– Наистина ли смятате, че и добрата стара Франция, която роди през вековете толкова много интелектуалци, воини, и тя няма лидери?
– Да, и тя няма лидери. Дано Макрон да успее, но не вярвам. Вижте предшественикът му Оланд какво правеше. Оставяше си любовницата в Елисейския дворец и отиваше с моторетка при друга любовница в хотел. Ами Никола Саркози? Хвърли се на една манекенка и си направи обувки с висока подметка, за да порасне на ръст. Ех, къде са онези държавници! Епохата раздели героите. Изпитанията от световните войни родиха онези мъже. Не само Рузвелт и Чърчил. Но и Сталин. Да, той може да е масов убиец, диктатор, но е учил Духовна семинария. Като чета протоколите на тримата големи по време на последната война, виждам, че Сталин се държи като равен с Чърчил, който има 800 години потекло с Рузвелт. Затова казвам: и Сталин е бил велик държавник, нищо, че е бил убиец – да не смесваме двете неща. Сега лидерите липсват. Само Путин е на ниво.

– Войните раждаха мъже, нали така?
– Раждаха, и то какви мъже! А сега какво става с младежта? Гледам как студентите на 25 години се лигавят – правят го, защото не са служили войници. Знаят ли, че само на 24 години капитан Рачо Петров като началник на Генщаба на армията разбива сръбската армия при Сливница. За Ботев, Караджата и Хаджи Димитър, които загиват само на 28 години, да припомням ли?…

– Сега е друго време, академик Марков, живеем в ново време с нови изисквания.
– Така е, но младежите сега имат огромни претенции. Наистина се лигавят, живеят в един виртуален свят, не искат да маршируват, и казват – който иска, да служи в армията. Каква армия?! Поканиха ме тези дни от една телевизия да коментирам при тях Гергьовденския парад след няколко дни – отказах. Как да отида, като ми е тъжно. Та, дори след Ньойския диктат нашата армия и честта на офицерството не са били така смачкани. Това се опита да направи бившият ни военен министър земеделецът Ненчев. Добре че сега Каракачанов се мъчи да оправи нещата и да вдигне малко авторитета на офицерите. Европа сега не иска да марширува, тя иска наемници да я пазят от новите варвари. Няма кой, но е добре да не забравя, че Римската империя беше победена от варварите, които бяха много по-ниска цивилизация. Една цивилизация трябва да се защити сама, а не да разчита на наемници.

Георги Марков е роден в Пловдив през 1946 г. Завършва история в Алма матер. Специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ. Професор, д-р на историческите науки, академик от 2008 г. От 1993 г. до началото на 2012 г. е директор на Института по история при БАН. Автор на близо 20 книги и учебници, написал е десетки студии и монографии.

Интервю на Мариела Балева