Актьорът Васил Попов на 80: Христо Мутафчиев и Стояна Мутафова ме забравиха!

<br /> <strong>- Съвсем скоро имахте юбилей &ndash; навършихте достолепните 80 години! Как сте?</strong><br /> - Сега ще ти споделя нещо, което дълго мислех дали да изкажа... След всичките тези хубави неща, които ми се случиха тези дни, на самия 25 юни бях със свои близки, отпразнувахме го, много хора ми се обадиха, пожелаха ми хубави неща... Но едно нещо много ми вгорчи празника и ще го споделя точно с теб. Много ме заболя! Дори съм си го написал (показва ми лист с текст, написан на ръка - б.а.), до такава степен ме заболя. Аз навърших 80 години на 25 юни, юбилейна година. Без да се хваля, получих много поздравления, цветя, пожелания, подаръци, на които от сърце се радвам. Но едно нещо вгорчи тази ми радост... и това са колегите ми Христо Мутафчиев и Танев, които оглавяват Съюза на българските артисти. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Защо, бе, момчета, се получи така?! </strong></span><br /> <br /> Преди три години вие подпомогнахте финансово мое лечение и благодарността ми към вас за това винаги ще тлее в сърцето ми. А сега, на тази дата, ме забравихте, отписахте! Ето, едно цяло министерство &ndash; Министерство на културата ме почете... с едно телефонче. А един напет куриер ми поднесе лично поздравленията на президента &ndash; в една папка. А вие поне едно телефонче да ми бяхте ударили бе, момчета! Така де... все още съм жив и мога да вдигна слушалката. Това ми е огорчението. Много съм огорчен! Цял съюз на артистите... да не се намери едно обаждане, да кажат &bdquo;Айде честито, бате Васко!&rdquo;?! И при това са колеги. Просто ми е необяснимо!... <br /> <br /> <strong>- Усещам, че ви е най-болно заради Христо Мутафчиев обаче...</strong><br /> - Ами така е... няма как да го скрия. Защото той ми е помагал, имаме хубава комуникация с него, разбираме се. Преди, когато той беше получил инсулта, Танев беше там, той е вторият човек след Христо в Съюза... И точно този Съюз ми помогна за това да ми отпуснат една сума, която ми помогна доста за лечението ми в &bdquo;Токуда&rdquo;. А сега да не се сетят за мен... Непонятно ми е! Ето това е, което ми вгорчи хубавия празник... Беше просто жест, който щеше да ми бъде достатъчен, знак, че не са ме забравили, аз още съм тук. <br /> <br /> <strong>- Как сте със здравето? От предишната ни среща съм останала с впечатлението, че приемате болежките дори с усмивка, а усмивката наистина ви е присъща...</strong><br /> <em>- (усмихва се - б.а.) </em>Усмивката е тук, но здравето от 3-4 години е разклатено. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Имам проблеми с дишането, с краката, с болки в гърба, с ред други дреболии... </strong></span><br /> <br /> но изглежда, че човек, когато дойде на тези години, травмите и всичко от минали години, се обажда. Появяват се с нова сила. Няма да се оплаквам, но ще ви кажа &ndash; не съм добре, дишането не е добре. Ето го бастуна, ходя с него, но вкъщи не го пипам, избягвам го умишлено, защото има къде да се подпира човек тук. Когато мога да изляза, се случва така, че много от хората, които са тук, в кварталното кафене, ме познават и все ме питат: &bdquo;Какво става, бе, кога ще ви видим на телевизията? Снимате ли в &bdquo;Столичани в повече&rdquo;?&rdquo;, а аз знаеш ли какво отговарям: &bdquo;Абе ние сме на повикване, все чакаме да ни се обадят и ако се обадят - веднага&rdquo;... ей такива работи. С други думи, искам да кажа, че има хора, които все още ме помнят. И то с добро чувство, което за един актьор е приятно да го чува.<br /> <br /> <strong>- Чувството на самота присъства ли?</strong><br /> - О, това е ежедневно! Ето, тук виждате, където и да се обърнете, моите опити да я преодолявам тази самота, защото тя е убийствена. Тя действа бавно, бавно, но сигурно и... те убива. Чудех се, чудех се с какво хоби да се захвана... и един път в един вестник открих ей тази снимка <em>(показва ми снимка, закачена на стената, б.а.) </em>- виждате ли кучето и котето под ухото му, какво блаженство са. И това много ми хареса и ме впечатли. И започнах да си изрязвам всякакви котенца, кученца, такива има много по вестниците. Вече имам към 600 такива снимки. Изрязвам ги на едни картончета, купил съм си и лепило, и си се занимавам. Даже и Васил Левски съм си го закачил на картон &ndash; той е взет от един ежедневник. Ето едно от моите хобита. Иначе решавам кръстословици, чета си... <br /> <br /> <strong>- Наскоро попитаха Лили Иванова за самотата и знаете ли тя как отвърна: &bdquo;Никога не съм се чувствала самотна. Само глупакът се чувства самотен&rdquo;. Какво мислите за това?</strong><br /> - Интересно изказване... Но самотата е нещо, към което всеки човек реагира различно. Зависи и от багажа, от много неща. Но мисля, че Лили Иванова я иска тази самота, тя си я иска. <br /> <span style="color: #800000"><strong><br /> Лили иска самота! </strong></span><br /> <br /> И затова самотата не е нещо лошо за нея, затова я и търси. Така прави и Стояна Мутафова, моята колежка. Тя също ме огорчи...<br /> <br /> <strong>- С какво ви е огорчила?</strong><br /> - Ами и тя не ми се обади за рождения ден. Не знам защо... не сме се карали, нищо. Татяна <em>(Лолова, б.а.) </em>ми се обади, всички други мои живи колеги... а те не са никак много. А със Стояна имаме толкова години заедно на сцената, и участия, и представления... Най-емблематичната пиеса &ndash; на Илко Иларионов &bdquo;Молба до Господ&rdquo;, в която сме участници само аз и тя, час и половина на сцената. Тя, разбира се, много енергична, по-енергична от мен, но аз бях тогава здрав... Но в душата ми сега се стаи някакво огорчение... не знам как да го обясня даже. Не мога да си обясня и защо. Нито сме се карали, нищо. Но, ето, така... случва се. <br /> <br /> <strong>- След нашето интервю, предполагам, че тя ще ви потърси...</strong><br /> - Истината е, че тя знаеше още на самата дата. Едно момче, много симпатично, мисля, че се казваше Росен, на самия 25-и, ми звъни и казва: &bdquo;Чичо Васко, помниш ли ме, аз съм Росен от &bdquo;Столичаните&rdquo;, пред вратата съм...&rdquo;. Отварям му веднага и той ми поднася от името на целия екип една кутия с бонбони. Благодарих, питам го снимат ли, Стояна там ли е и той отвръща: &bdquo;Да, в момента снимаме, цял ден, тя е там&rdquo;, пратих й по него поздрави, да й предаде, че днес имам рожден ден. Обеща ми. Тоест &ndash; и да е забравила коя дата е, тя е била подсетена от момчето. Не е длъжна да помни дати, но и много се писа, в медиите писаха, никой не е длъжен да ми знае иначе рождения ден...<br /> <br /> <strong>- В едно интервю неотдавна Стоянка Мутафова споделя, че вече не й се живее...</strong><br /> - Еее, не й се живее, само така говори! <em>(усмихва се) </em>Не мисля, че е точно така... Но като се заговорихме за самотата, човек просто трябва да има, както аз му казвам &ndash; малко добър инат, защото има и лош инат. Е, някой път, особено нощно време, когато има повече тишина, човек малко се позамисля, става му малко по-кофти, ако мога така да се изразя...<br /> <br /> <strong>- На вас такива мисли са ви минавали, когато бяхте в болницата, споделяли сте ми... Но, слава Богу, не сте успели с опита си да си отнемете живота!</strong><br /> - О, тя тази мисъл на мен не само, че ми мина тогава през главата, но аз я и изработих... но не я доработих като хората. Казвате, че не е трябвало да стане... да, сигурно, но тогава си казвах: не, не може да не стане, защото аз вече един месец бях стоял на едно място, само гледам тавана, само гледам персонал, сам в стая, и вече започна да ми става ужасно... Нямах никакъв апетит, отвращаваше ме всякаква храна, бях станал като клечка, само в тавана гледам, и лекарят вика: &bdquo;Стига си гледал в тоя таван, нищо не пише там, той няма да ти помогне. Ние, каквото можем, правим, но зависи изключително от теб...&rdquo;. Добре, чувах го, но аз усещах, че започвам да си мисля човек за какво всъщност живее. С памперсите, които ми сменяха през час и половина... за какво е този гърч в живота. И просто направих този опит... неуспешен. После разбрах, че съм направил една глупост и че не бива да я повтарям...<br /> <br /> <strong>- Няма да я повторите, нали?</strong><br /> - Не, няма да я повторя. Когато му дойде времето &ndash; тогава. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Не ме е страх от смъртта, хич не ми дреме... въпросът е за памперсите. От това ме е страх!</strong></span><br /> <br /> В онази нощ аз плаках до сутринта, цялата нощ, в момента, в който разбрах, че не съм успял, вдигнах одеялото и ми призля. Става въпрос за абоката, който имах... през деня една от сестрите мина, видя, че нещо не е наред с него, погледна, извади го, за да види какво му е, и като шурна една кръв, ей дотук! <em>(показва 10-15 см от ръката си, б.а.) </em>И после си излезе, беше оправила всичко... и на мен за миг ми просветна пред погледа. Казах си: &bdquo;Ето го! Ето го изхода!&rdquo;. Такава радост ме обзе, ааа, в живота не съм изпитвал такава лекота и радост! Значи въпросът е решен, само ще изчакам да се стъмни, да мине визитацията, и да си свърша работата. И ми стана едно хубаво. Мина си денят, после дойде нощта. Минаха, затвориха вратата, аз изчаках още 10-ина минути, по коридорите да няма шум, и си откачих абоката от ръката... Шурна една силна кръв, завих се и зачаках. Леко ми стана, ама леко! Казвах си на ума: &bdquo;Василе, само да не се изложиш, да вземеш да викаш: &bdquo;Помощ! Самоубих се&rdquo; (усмихва се), затова взех да си пея тихо. И си запях &bdquo;Питат ли ме дей зората&rdquo;. Едно леко, леко ми е... казах си: значи смъртта е била и ласкава! И така, минаха към 15-ина минути, а може би и по-малко. Вдигнах одеялото да погледна какво е станало и видях, че кръвта се е съсирила и... нищо. Такова отчаяние имаше в мен... тогава се разплаках.<br /> <br /> <strong>- Господ е имал други сметки за вас в онзи момент!</strong><br /> - Направо... така ми казаха и едни мои близки, че така е искал. Но такова разочарование не съм имал, такава мъка!... Мислех преди това и за ножче за бръснене, но си викам &ndash; кой ще ти даде такова нещо тук. Да, да... Ей такива работи, моето момиче, човек минава през какво ли не. Но е важно някак да го докара до някакъв достоен край.<br /> <br /> <strong>- Съпругата ви Беба, която толкова обичате, макар и отгоре, от небето, със сигурност също не е искала да отивате по този начин при нея...</strong><br /> - Да, тя вече беше на небето в онзи момент... И така като се замисля, вероятно е оказала и тя някакво влияние в ситуацията. Спряла ме е по някакъв начин. Не знам... В онзи момент не си мислех за нея, а повече за това как ще тръгна... За никого. Но след това, едва след това си дадох сметка, че съм постъпил много егоистично и е трябвало да помисля преди това за всички, които идваха всеки ден при мен, които ме окуражаваха, дори с хубави, с благородни лъжи. Щях да бъда егоист, а аз не съм.<br /> <br /> <strong>- Как се стигна до това заболяване, след което се отключват и всичките останали здравословни проблеми?</strong><br /> - Много нелепо... От един нелеп инцидент, след едно падане. Паднах на мозайката, на лявото си рамо, счупва се ябълката и оттам - в травматологията. Впоследствие лекарите ми казаха, че често пъти ей от такива инциденти се отключват други стари травми, като ключ ги отключва. И това дишане, и тия крака, които някой път ги чувствам като не мои... но това е. Ще го караме така, какво да правим!? Ето, моят племенник ми купил бастун, но нещо не ми харесва и не съм го използвал... и той сега, като разбере, ще ми се обиди.<br /> <strong><br /> - Заговорихме се и за съпругата ви, вашата най-голяма опора! Обичате ли да говорите за нея?</strong><br /> - Да, обичам. И даже ще споделя, че тя, освен опора, беше и моят най-голям съдник. Да знаете само... <em>(усмихва се)</em> Тя много рядко беше доволна от мен. Някъде да сбъркам, да не кажа нещо правилно, тук после какво е било... караше ми се... Аз как реагирах ли?! Ами <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>свивах се като болно куче </strong></span><br /> <br /> <em>(смее се),</em> като е права, как да реагирам?! Мънках нещо...<br /> <br /> <strong>- Липсва ли ви професията?</strong><br /> - Да ти кажа, в началото ми липсваше. Сега не чак толкова, защото съзнанието ми е вече в други посоки - за здравето ми, как да избягвам самотата, как да общувам с хората, навън, тук... Съзнанието ми вече работи на друга плоскост. А и нямам сила за някакво друго проявление. Преди месец се явих, поканиха ме от &bdquo;Комиците&rdquo;, Нейков, да открия в началото и в края предаването. Хората много се зарадваха. Бях с бастунчето и се молех само да не взема да падна по време на представянето<em> (смее се).<br /> </em><br /> <strong>- Помните ли кога беше същинският ви отказ от сцената?</strong><br /> - Сякаш не помня, трябва да си видя бележниците &ndash; кога ми е било последното представление, без да знам, че то ще е последно. Може би да е било някъде 2007-2008-а. Ще погледна, и на мен ми стана интересно сега кога е било...<br /> <br /> <strong>- Много от колегите ви си отидоха прекалено бързо, някои от тях - твърде нелепо, други &ndash; ненавременно...</strong><br /> - Отидоха си, да... И то в разстояние на последните няколко години, даже няма година, в която да няма такива неща. Последно си отиде Венци Кисьов. Но има нещо, което да ти призная, малко ме тревожи &ndash; <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>за Стефан Данаилов &ndash; че ракът му се върнал... <br /> </strong></span><br /> Една седмица нищо не се пише или ако се пише, то е за някакви стари участия, някаква снимка сложили.. Но така, като бюлетин за здравето му &ndash; нищо.<br /> <br /> <strong>- Чували ли сте се със Стефан Данаилов скоро?</strong><br /> - Отдавна не... Той често, когато е зает или има някакъв случай, си изключва телефона. А и Мария, съпругата му, си отиде скоро, което със сигурност му е повлияло негативно, колкото и да се държи. Тъжни истории... но това са нещата от живота.<br /> <br /> <strong>- Знам, че сте били много близки с Невена Коканова...</strong><br /> - О, да, тя беше моя любима актриса. Имаше един много интересен, добронамерен характер, какъвто не можеш да срещнеш често. Усмихната, лъчезарна, готова да помогне, готова да се помайтапи, на всичко готова. Никога не е парадирала с това, че е звезда! Напротив &ndash; тъкмо обратното. При нея имаше много достойнство. Знаеш ли, че например тя нито веднъж не се оплака от болестта си... Ние много късно научихме за нея дори. Едва когато тя бе заминала за Франция, върна се и чак когато постъпи в Правителствена болница, тогава стана ясно. Сама си е знаела как го приема, но докато се виждахме, не издаваше с нищо. Аз даже не знам тя кога е разбрала, знаеше ли изобщо...<br /> <br /> <strong>- С Калин Сърменов имате добро приятелство, споменахте ми за него в предварителния ни разговор...</strong><br /> - С Калин Сърменов си бяхме и много добри колеги. Той си основа една агенция, която се занимава с разпространение, правят клипове, дискове, реклами и т.н., има много работа, и му върви този бизнес. Той даже ме беше поканил преди време да участвам в една реклама &ndash; за кисело мляко. Викам му: &bdquo;Защо ме каниш за това?&rdquo;, а той отвръща: &bdquo;Малко трябва да се подпомагаме, нали... Нали знам, че нямаш работа вече никаква, на една пенсия си&rdquo;. Той има добро отношение към мен, виждаме се, чуваме се. На негово място в Сатиричния театър поставиха Здравко Митков, а той е за мен един изключително талантлив режисьор. Много умен и много богат на идеи, с високо чувство за естетика, за финес в работата. На 25 юни, когато беше рожденият ми ден, Здравко Митков заедно с драматурга Кольо Вандов дойдоха тук, в дома ми, на обяд, с една огромна кошница, от която мога да се храня и пия цял месец. Ама какво ли нямаше вътре! Аз не можех да я вдигна. Казах им само: &bdquo;Благодаря ви, бе, момчета, вие много ме надценявате в гастрономията, това е толкова много&rdquo;, но пораздадох на племенниците си, зарадваха ме.<br /> <br /> <strong>- Преди години направихте много красив жест точно към Сатирата &ndash; извадихте 1000 лева, поръчахте и подарихте една специална скулптура &ndash; на кукерче... Каква е историята на това кукерче и на този жест?</strong><br /> - О, да, ето, тя е точно зад вас! <em>(показва ми я - б.а.) </em>Направи я един много талантлив скулптор, Реджио се казва, той е български турчин. Той се зае с тази работа и го направи с намаление дори, за което му благодаря. Поисках да го направя, защото в театъра няма такъв знак, за емблемата на театъра. А в историята на това кукерче е намесен и брат ми. Това е една много тъжна история. Брат ми загина при една нелепа катастрофа! Едни леко пийнали тийнейджъри с кола, на пазара в квартал &bdquo;Иван Вазов&rdquo;, го бутат. Той, пресичайки, го помитат. Аз веднага отидох на мястото, оттам &ndash; в &bdquo;Пирогов&rdquo;... 15 минути по-късно лекарите ми казаха, че е било невъзможно да го спасят &ndash;<br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>от удара мозъкът му бил станал на каша</strong></span><br /> <br /> <strong>- Ужас!</strong><br /> - Страхотен ужас! А те дори не се обадиха да питат как е! Аз нищо не поисках, бях съсипан. Но племенникът ми е поел такъв иск. По граждански иск ми се полагаха... не помня даже колко точно пари... май бяха 6000 лв. Пари, които приех с погнуса. И реших, че от тия пари няма да похарча и един лев за себе си. И ето &ndash; направих това кукерче, раздадох на племенниците си малко парички, да си имат. Но аз се зарекох да не пипна и лев! Брат ми беше на 50 години, даже не ги беше и навършил още! Съдби!...<br /> <br /> <strong>- Кога за последно се почувствахте истински щастлив, помните ли?</strong><br /> - Ами преди 2-3 години, когато съпругата ми беше жива и все още ходехме на море. Имахме приятел, който ни уреждаше хубаво море, на хубаво място... Последното ни море беше на Слънчев бряг, на почивната станция на Министерския съвет, една бяла, хубава, със собствен плаж, всеки си има чадър, шезлонг, няма навлеци, морето &ndash; чисто, храната &ndash; приятна, не скъпа... Всичко беше такова, каквото би трябвало да бъде. Един-два пъти тогава, помня, ходехме със съпругата ми пеша до центъра на Слънчев бряг и видяхме какъв ужас е станал, какъв кошмар - къща до къща, прозорци едни до други, музика, чалга, кичове, не виждаш морето от всякакви магазинчета гадни... и всякакви пияни. Викам й: &bdquo;Бебо, да не идваме повече, ще се разхождаме около станцията, тук повече не!&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- Нещо несбъднато остана ли? И няма ли да напишете една книга с мемоари, толкова много са историите!?</strong><br /> - Е, ще ви открия една тайна... списвам уж нещо, но да видим кога ще стане, може би есента.<br /> <br /> <strong>- Да се видим отново на 81-вия ви рожден ден тогава!</strong><br /> - Ооо, на драго сърце, с удоволствие! Каквото зависи от мен, ще го дам... Пожеланието е хубаво, ще се опитам <em>(усмихва се)</em>. Завчера му казах и на Вели Чаушев: &bdquo;Вельо, внимавай, аз издържах...&rdquo;, защото преди няколко месеца се бяхме заклели, говорим си по телефона, да направим 80, да се заречем, че ще ги докараме до 80, пък после - майната му, каквото стане. И сега на него дупе да му е яко... рожденият му ден е през септември. Обеща ми да си удържи на думата.<br /> <br /> <strong>- Вели Чаушев е споделял, че навремето от вас не е могъл да играе...</strong><br /> <em>- (смее се)</em> Ооо, така си беше, да! Защото постоянно го разсмивах, а той много лесно се разсмиваше. Някакви очички да му отправя само, и е готов. Криеше се зад завесите, да се смее.<br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Анелия ПОПОВА<br /> <br /> </strong>