Актьорът Вельо Горанов на 70: Не може Христо Мутафчиев еднолично да решава къде отиват пари за театър
Регистриран е нов Съюз на частните театри
София, България
12 Март 2016, 20:27
16534 прочита
0 коментара
На 22 януари т.г. актьорът Вельо Горанов стана на 70, но изглежда все тъй младолик и жизнен, както винаги сме го познавали. Наричат го българския Марсел Марсо, защото е мим на световно равнище, а в последните години се прояви и като изключителен драматичен актьор. Казва за себе си, че успехите си дължи на водолейския си инат и на дисциплината си. Животът му е истинска драма, малко известна на широката публика, пълна с възходи и падения, след които винаги е намирал сили да се изправи.
През 80-те създава студио „Пантомима”, а по-късно и култовия театър „Движение”, на който е ръководител до закриването му през 1994 г. Вельо Горанов записа златни страници в историята на театъра с постановките „Един мим разказва”, „Швейк” и „Дон Жуан”, по-новите – „Великият инквизитор” и „Последният запис на Крап”. <br />
<br />
Снимал се е и в известни български игрални филми като „Авантаж”, „24 часа дъжд” и др. В момента е художествен директор на Открита сцена „Сълза и смях” към читалище „Славянска беседа”.<br />
Известният мим и драматичен актьор бе удостоен навръх 70-тия си рожден ден с почетен плакет „Аскеер” за творческа чест и принос в развитието на българското театрално изкуство и култура. <br />
<br />
<em>Журналист от „ШОУ” го потърси за разговор, след като стана ясно, че група артисти, между които и той, учредиха нов синдикат на артистите в България като алтернатива на оглавявания от Христо Мутафчиев Съюз на артистите. Вече е регистрирана и нова структура - Съюз на частните театри, който има амбициозната цел да създаде нова политика на отношение на държавата към театрите и театралните актьори. <br />
</em> <br />
<hr />
<br />
<strong><img src="/documents/newsimages/editor/201603/Tina_32/40_41_Velyo_Goranov_vatre1.JPG" alt="40_41_Velyo_Goranov_vatre1.JPG" align="left" hspace="9" width="300" height="400" />- Г-н Горанов, какво наложи създаването на нов синдикат на артистите, каквато роля досега изпълняваше единствено Съюзът на артистите в България?</strong><br />
- Идеята за нов синдикат възникна от обстоятелството, че в момента състоянието на театрите се нуждае от „корпус за бързо реагиране”. Така повече не може! Ще ви дам един пример. Аз съм мениджър на програми и виждам как, когато в последния момент падне спектакъл, търпим загуби. В същото време има актьори без работа. Това може да се компенсира много лесно – като се поддържат финансово екипи от актьори с друг готов спектакъл, който да замести падналия. Това трябва да бъдат свободни актьори, които обаче да са обезпечени с някакъв екзистенц минимум средства, за да бъдат ангажирани в такава дейност за спешно повикване. <br />
<br />
<strong>- В предишно наше интервю вие изразихте положителна оценка за Христо Мутафчиев като председател на Съюза на артистите, а сега се явявате нещо като негов опонент...</strong><br />
- Абсолютен опонент! Защото, когато Христо Мутафчиев дойде да играе при нас и аз му подхвърлих тази идея, той скочи като опарен. Възприе го, като че ли аз заставам срещу Съюза на артистите. А когато го помолих да се включим в програмата „Мелпомена”, която познавам много добре, той ми каза, че тя вече била запълнена. Каза ми обаче, че ще ни помогне по някаква друга програма. Не мога да си кривя душата, направи всичко възможно и ни включи в една европейска програма от типа „по заетост”. Написахме в документите, че искаме назначение на 10 актьори – 5 бройки актьори и 5 мимове. <br />
<br />
Подадохме всичко в последния момент. Утвърдиха предложението ни – бях толкова щастлив, направо не можех да повярвам. Веднага се залових да направим ремонт на залата в театър „Сълза и смях”. Шест месеца изнасяхме боклуци, вкарахме кичета, климатици и пр., направихме залата. Те обаче тези програми са кратки – по 6 месеца. От община „Възраждане” хората ни измислиха по различни програми още 6 месеца, но и това свърши. <br />
<br />
Дотук е хубавото. Лошото дойде през септември миналата година. Пак направих искане за програмата „Мелпомена”. Написах писма до Министерството на културата, до социалното министерство, до Мутафчиев. И в един момент разбирам, че в утвърдения списък нас пак ни няма. Почвам да търся обратна връзка да разбера мотивите за този отказ. Поисках да видя и списъка на утвърдените. Ицо Мутафчиев не ми вдига телефона. Най-накрая ми вдигна и аз му казвам:<br />
<br />
„Разбери, тук вече не става дума за мен, а за 10 актьори, на които дадохме надежда!”. А той: „Ами, издействай от министерството на труда 50 бройки – 10 ще дам на теб!”. Аз му викам: „Чакай, кой съм аз, че да издействам 50 бройки и как така ти ще ни „дадеш” 10 обратно?! „Е, добре – вика той, – обади се на Калфин и му кажи да ти даде 10 бройки, ама точно насочени към вас – за читалище „Славянска беседа”!”. Онемях. Защото аз не мога да направя това нещо. <br />
<br />
И сега ще ви разкажа един друг случай. Когато Ицо игра при нас в „Сълза и смях”, беше един такъв период, че нямахме много посещения и задлъжняхме от наеми с 2290 лева. И изведнъж <br />
<br />
<span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Мутафчиев си взе багажа и отиде да играе в НДК</strong></span><br />
<br />
А моите 10 човека, които изнасяха боклуците като черноработници, за да имаме зала, останаха. И досега. Те са си „свободни електрони” – нищо не ги задържа освен това, че... ми вярват!<br />
<br />
<strong>- Какво може да направи един нов синдикат, за да подсигури с платен труд такива актьори? <img src="/documents/newsimages/editor/201603/Tina_32/40_41_Velyo_Goranov4.jpg" alt="40_41_Velyo_Goranov4.jpg" align="right" hspace="9" vspace="9" width="300" height="452" /></strong><br />
- Може много да направи. Като изисква от държавата ново отношение към труда на актьора и справедливо разпределение на средствата. Ние регистрирахме преди два месеца и Съюз на частните театри. Аз съм един от инициаторите за създаването на този съюз. Защо? <br />
<br />
Защото в момента Христо Мутафчиев решава къде отиват парите. Той държи в своите собствени ръце програмата „Мелпомена” и определя избора на актьорите в нея. Намерих списъка: 11 бройки актьори са дадени на хора от „Малък театър зад канала”, където той играе, 10 бройки са в театър „София”, и даже на Съюза на артистите има дадени 6 бройки?!? Аз питам какво правят тези от съюза?! В НАТФИЗ има 2 бройки! Сама по себе си програмата „Мелпомена” е измислена прекрасно. Лошото е, че е дадена в ръцете на Христо Мутафчиев! Министерството на финансите отпуска пари на Министерството на културата, а то от своя страна – на държавните театри и на общините. Общините издържат някои от театрите си на общински бюджет. Христо Мутафчиев, като председател на САБ получава парите от програма „Мелпомена” и определя къде ще отидат тези пари еднолично. Извоювал си е това право и по този начин „диктува играта”. <br />
<br />
<strong>- Как според вас е правилно да се разпределят тези средства? </strong><br />
- Министерство на финансите да праща парите в общините и мениджърът да предлага, а директорите на театри да определят програмата за откритите сцени. Актьорите да си получават минималната работна заплата и когато почнат да играят, им се казва: ”Еди-колко си процента от приходите отиват за театъра, другите – спрямо ролите, се разпределят помежду ви”. Така актьорите ще си „донаждат” върху заплатата средства допълнително. <br />
<br />
<strong>- Но аз пак не разбирам как вторият синдикат ще оправи сегашния проблем?</strong><br />
- Има ли два синдиката, държавните пари ще се поделят поравно между тях. Така САБ, респективно – Христо Мутафчиев, няма да може да определя пътя на всичките пари еднолично. Като се разбие централизацията, проблемът ще се реши. <br />
<strong><br />
- Навремето замалко да останете в Америка?</strong><br />
- Да, ама ме надушиха. През 1985 г. се запознах на един световен фестивал с руснак, <br />
<span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br />
който ми предложи да напусна България</strong></span><br />
<br />
Имах проблеми в театъра след напускането на Стойчо Мазгалов като директор. Поканиха ме през 1986 г. на фестивал в Мексико и да, имах планове да останем с моите 5 човека. Обаче нали знаеш, че винаги с такива екипи пътуваше и по едно ченге, и то направо си ми каза: „Знаем, че искаш да останеш – какво е нужно да направим, за да върнеш трупата в България?”. И аз тогава му отговорих така: <br />
<br />
„Връщам трупата, но ако ми направите театър с министерско разпореждане. В „Сълза и смях” аз повече няма да се върна!”. И така възникна театър „Движение” през 1987 г. След това вече, като излезе Указ 56, си допълних дейността – купих 7 тира, бордова кола с ремарке - с кредит от „Булгарлизинг”, и станах четвъртата фирма по международен превоз в България. По този начин финансирах театъра. <br />
<br />
После поръчах шапитото, по мой проект, мои чертежи, всичко – изработиха го в Италия. Струваше ми 140 000 долара плюс продажбата на един мой патент за мобилни сглобки. В онзи период имах пари. От тировете правех по 1000 долара на ден, а в чужбина играех за 15 000 долара на представление. Първо се разделих с тировете – шофьорите почнаха нагло да ме крадат. Ползваха моя транспорт за тяхна търговия – хванах единия, че си кара коли насам. И така, едно след друго, накрая трябваше да се разделя с всичко, което бях постигнал с цената на много усилия, кредити, постоянно напрежение на сцената и извън нея...<br />
<strong><br />
<img src="/documents/newsimages/editor/201603/Tina_32/40_41_Velyo_Goranov5.jpg" alt="40_41_Velyo_Goranov5.jpg" align="left" hspace="9" width="300" height="435" />- Притиснаха ви за мястото под хотел „Хилтън” – стана депо за пръст, и трябваше да се разделите с шапитото на театър „Движение” – дадохте го под наем на собствениците на печалната дискотека „Индиго”...</strong><br />
- Когато дадох шапитото, наистина бях притиснат отвсякъде. Театърът имаше кредити, които трябваше да издължавам. Помолих Софиянски, който беше кмет на София тогава, да ми даде някакво място, но той не ми даде. Принудих се да търся наематели. Появиха се тези от Студентска кооперация „Ялта”, които бяха взели стадион „Юнак” под наем и искаха да го правят дискотека. Печалната „Индиго”. След нещастието с децата вече не само не можех, не исках и да мисля за шапитото. Докато траеше делото, <br />
<br />
<span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>циганите го разглобиха заради желязото</strong></span><br />
<br />
всичко разграбиха. Изгубих много пари, но знам само едно – че дори да си го бях върнал обратно, никога повече не бих могъл да правя изкуство под купола на старото шапито!... <br />
<br />
<strong>- Драматично преживявате всичко. Признахте в по-старо наше интервю, че 4 години сте били „на дъното” – пропивате се...</strong><br />
- Не изтрезнявах. Всички се разбягаха от мен. Остана само един човек – сегашната ми жена, с която вече имаме голяма дъщеря – учи в Класическата гимназия, догодина ще бъде абитуриентка. Още сме на квартира – нямаме дори собствено жилище, а дъщеря ми иска да следва – ще кандидатства мултипликация – много хубаво рисува, учи японски – добро дете. Имам още две прекрасни дъщери от първата ми жена, с която останахме много добри приятели. Аз съм виновен за развода ни, признавам. Когато ме уволниха от театър „Сълза и смях” през 1997 г., изведнъж се почувствах като в безтегловност. Уволниха ме 11 месеца преди да се пенсионирам. Стефан Данаилов ме върна обратно в „Сълзата”, но двама мои колеги не ми дадоха да стъпя на сцената. На другата година се пенсионирах. <br />
<br />
Направих си изследвания в болница и ми казаха, че черният ми дроб е в окаяно състояние. Оказа се вирусен хепатит В. Предполагам, че заразяването е станало след една операция на скъсано сухожилие на ръката. За една година ме връхлетяха едно след друго нещастия. Взеха ми паспорта като на „кредитен милионер” – не можех да излизам извън страната, влязох в болница в колапс, притискаха ме да местя шапитото!... За капак и сегашната ми жена, с която тогава още бяхме гаджета, беше бременна. Всичко това за една година. И изби в пиене!<br />
<br />
<strong>- Как се осъзнахте и стъпихте отново на крака след постоянния запой?</strong><br />
- Аз имам желязна воля. Една сутрин се събудих след едно голямо пиянство и на масата намерих един лист, на който съм написал: „Не искам да живея!!!” С няколко удивителни! Вечерта отидох в бара и си казах пред чашата с ракия: „Не ми харесва!”. Това беше... <br />
<br />
<hr />
<br />
<span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Взех 2 милиона лева кредити, върнах 16 <img src="/documents/newsimages/editor/201603/Tina_32/40_41_Velyo_Goranov14.jpg" alt="40_41_Velyo_Goranov14.jpg" align="right" hspace="9" vspace="9" width="300" height="406" /></strong></span><br />
<br />
Нищо не ме „пропусна” в този живот. Аз обаче съм упорит – издържах на всичко и продължавах. Даже и пиратски видеокасети произвеждах по едно време. За да нямам проблеми с мутрите, направих един номер – първият етаж се пазеше от СИК, вторият - от ВИС. Всяка от групировките си взимаше парите и ни пазеха в мир. В същия момент движех с Иво Карамански. Големи пари правех с касетите, но всичко замина в кредитите. Към две банки бяха и едната беше „Славяни”. Взех 2 милиона, накрая върнах 16. <br />
<br />
А тия, на които дадох хляб, като лишавах себе си и семейството си, в един момент направиха вътрешен преврат срещу мене. Махнаха ме от управителния съвет, да не мога да виждам как вървят продажбите. След 1-2 години изкупих обратно фирма „Движение” ООД с всички активи и пасиви. Казах им: „Оттук нататък не искам нищо от вас, освен да напуснете живота ми!”. Парите, поради преустановяване на плащанията към банките, бяха набъбнали от лихви. Трудно, но върнах всичко. Театър „Движение” като структура беше държавен театър, но като финансиране беше частно предприятие. <br />
<br />
След Десети ноември нито Министерство на културата, нито община „Триадица” се ангажираха с него. Оставиха ни на самотек. <br />
<br />
Първоначално изгубих лично мои пари около 200 000 долара, после още 400 000 долара... Всичките пари, които спечелих от видеокасетите, отидоха в кредитите. Отделно ме „изпържиха” много хора. Четири мутри в продължение на 4 месеца от сутрин до вечер бяха с мене, за да се съглася на едно тяхно „предложение”. Чакаха да клекна. Накрая взеха да ми се подиграват: „К’ви са тия твойте здрави нерви, бе, човек?! Дай, оправи нещата, да си вземем парите!”. Толкова ми мина през главата, че става за филм. Както ви казах, нищо не пропуснах и нищо не ме „пропусна”!...”<br />
<br />
<strong>Интервю на Еми МАРИЯНСКА<br />
<br />
<br type="_moz" />
</strong><br />
Последвайте ни
0 Коментара: