Дъщерята на Дончо Цончев - Ангелина: Татко се сбогува с живота, като изпуши две цигари и изпи една ракия!

София, България 27 Авг. 2010, 15:00 3553 прочита 0 коментара

2009 г. Дончо Цончев с внучката си Снежанка

Предаде се, когато загуби брат си!

Писателят Дончо Цончев си отиде от този свят на 22 юли, а само пет дни по-късно трябваше да отпразнува 77-мата си година. По ирония на съдбата репортер на вестник &bdquo;ШОУ” се чу с Дончо Цончев само няколко дни преди той да почине, а уговорката бе за дълго и изповедно интервю с писателя. Сега изповедта е на дъщерята на Дончо Цончев – Ангелина, която за пръв път говори пред българска медия. - Ангелина, разбрах, че сте се преместили да живеете в Швейцария. Как се живее там, с какво се занимавате? - Няма и година, откакто живея в Швейцария. Преди това работих там няколко години, но живеех от другата страна на границата, та съвсем отскоро започнах да опознавам живота там. Той е много различен в зависимост от това дали е в голям град или на село, има и големи разлики между кантоните. - Вашата майка – Снежа, сега съвсем сама ли остава? - Не. В нашето семейство сме много свързани, много близки приятели помежду си – отделно от роднинството. Винаги сме търсели и намирали начини да сме максимално заедно. Например от години всяка сутрин си пия кафето с майка ми (допреди няма и месец и с баща ми) – както живеем в различни държави. Това става така: тръгвам сутрин за работа и се обаждам у нашите. Майка ми знае в колко часа ще й звънна и е готова, до телефона и с кафето си. Пия си аз моето кафе, докато пътувам, тя нейното – и си говорим. Сега майка идва да живее при мен в Швейцария и ще си пием кафето заедно и без телефон. На нас няма да ни трябва вече, а за връзката ни с духа на татко линията е постоянно отворена... - Известно ми е, че вашата фамилия има общо със Стефан Стамболов, защото той е бил вуйчо на бабата по майчина линия на Дончо Цончев.. - Да. Стамболов е бил изключителна личност, много неща за него са ми неизвестни за съжаление. Знам по-малко, отколкото бих искала. Той е убит много млад, нямал е дори 40 години. Сещам се за една негова реплика, разказвано ми е в къщи, не зная дали е описвана някъде в историята. При спречкване с царя на Стамболов му е причерняло от гняв, хванал го за реверите, раздрусал го и казал: &bdquo;Копеле, ти не запомни ли най-накрая какво сме се разбрали с теб?! Ти ще царуваш, аз ще управлявам!” - Дончо Цончев сякаш предусещаше своя земен край... - Татко знаеше, че краят наближава, седмици, даже месеци преди да се случи. Колкото по-малко му оставаше – сега си давам сметка за това, - толкова по-непогрешимо го усещаше, ние около него също. В последните дни трескаво набираше номерата в телефона си, обаждаше се на приятели, колеги и други близки и си уреждаше срещи с тях. Непрекъснато искаше разни работи, свързани или с работата му, или с дребните ежедневни удоволствия. Искаше най-различни любими негови манджи, по няколко на ден – а всъщност не беше в състояние да хапне повече от няколко залъка наведнъж. И не всеки ден. - Ще ми споделите ли кое е последното нещо, което ви каза или направи? - Както си беше легнал уж да спи, към 2 след полунощ стана и дойде в кухнята, където седяхме с майка ми. Трудно му беше да диша още от по-рано вечерта, много зле се чувстваше. И идва той, сяда при нас на обичайното си място и каза, че седнал май по-леко диша. То и приказката не вървеше – той едва жив, ние с майка не знаем на кой свят сме от мъка и притеснение и от адското чувство, че най-близкият ти се мъчи, а с нищо не можеш да му помогнеш. И както си говорим на пресекулки, татко изведнъж казва: &bdquo;Абе, аз май знам един номер за раздишване” – и си взе кутията цигари, която не беше пипал от много часове. Изпуши 2 цигари почти една след друга. Да стресне задуха... Абе, пич – като пич живя и като пич си отиде. После ми поиска да му налея и една ракия. Почти се скарахме. Накрая кандисах – налях му 1 пръст ракия с малко вода, изпи я на 2 глътки. След това стана и отиде да си легне. Има една негова крилата фраза: &bdquo;В нарушение съм и това ми стига” – за нея се сещам, като ви разказвам това. Последното, което каза, докато го завивах следобеда в леглото му, беше &bdquo;Стойте край мен”. След това заспа и не се събуди. От него съм чувала, че така си отиват праведниците – в съня си. - Каква е историята на брата на Дончо Цончев? От разговора си с него знам само, че съдбата и на брат му не е била никак лека – три години е лежал в Белене, баща ви пък е бил в дисципа, изключвали са го от университета... - Чичо ми Иван беше рядък човек – невероятен характер, блестящ ум и... тежка съдба. Той беше батко на баща ми, 5 години разлика имаха, точно като брат ми и мен. Историята му включва изумителна спортна кариера (бокс, автомобилни ралита, лов), лежане в Белене (думата &bdquo;лежал” впрочем хич не подхожда за престой там), а по професия беше химик. Има сума технологични патенти и не знам колко лично негови изобретения – не съм даже сигурна, че всички са патентовани. Чичо ми Иван имаше феноменално чувство за хумор. Много се обичахме с него и синът ми носи неговото име. Изключително силна личност. Двамата братя имаха неописуемо силна връзка през целия си живот. Когато чичо ми почина, татко буквално се срина и промени по невъзвратим начин. Някои от близките ни смятат, че татко се предаде на болестите и смъртта, когато загуби брат си. Само половин година след това си отиде и баща ми. - Какво ви е разказвал за знаменитите си срещи с Тодор Живков? Знам, че той е идвал на негови пиеси в Младежкия театър... - Ако има нещо знаменито в тях, то е ,че Живков е допуснал да прояви интерес към феномена Дончо Цончев въпреки силно афишираната му безпартийност и пълното отсъствие на комунистическа панегирика в писанията му. Татко беше рядко харизматичен, просто пръскаше чар с присъствието си. Един негов приятел, май че Ивайло Петров, му беше измислил прякора Дончо Чара. Та този му чар вероятно е събудил и интереса на Живков, освен шума около пиесите му. Предполагам, че Тато го е интригувал и забавлявал фактът, че баща ми, дори когато вече е имал какво да губи, след като е станал известен, е продължил да се държи като тотален каубой пред него. Баща ми пък изпитваше огромен кеф от факта, че никога не е поискал нищо от него. Върховият момент на този кеф е бил, когато самият Живков не е издържал и ачик-ачик го е попитал от какво все пак има нужда. И татко му е казал - ами най-вече да сме живи и здрави. И е поискал нещо за театъра, не помня какво – нещо е трябвало за Младежкия тогава, за театъра ли, за трупата ли, не знам. Това също е било прецедент, доколкото ми е известно. След този му отговор Живков изкоментирал пред всички около масата : &bdquo;Той нищо не поиска за него си, ама така май спечели най-много.” Но това му спечели и много завист. Много лъжи се пуснаха около отношенията на баща ми с Живков оттогава, та до днес. И сега някои от източниците на тези лъжи са още живи и активни – например онзи ден прочетох смайващи измислици в статията на Асен Топалов. Там се твърди, че баща ми бил получил жилище от Живков. Даже с уточнения за квартала и че е близо до ресторант &bdquo;Под липите”, и за конкретната кооперация. Източникът даже не се е потрудил да го изкара достоверно – татко не е получавал жилище от когото и да било, в тази махала никой от моето семейство, нито даже далечни роднини, не са живели, дори и под наем, нито са притежавали имоти в този район. Смаях се и като прочетох, че баща ми бил ходил на лов с Първия. Това не се е случвало. Навремето &bdquo;Тато” да те покани на лов е било голяма чест за авджиите и помня, че татко дълго време очакваше да бъде поканен от него. Но това така и не стана. Едно интервю на Анелия ПОПОВА