Поведението на подрастващите е отражение на това на родителите им. Ние подражаваме на нашите родители, а децата ни - на нас. Този порочен кръг трябва да бъде преодолян, казва психологът Иван Игов в интервю пред Румяна Гочева за "Новинар".
Иван Игов е роден във Варна. Завършил е психология в Софийския университет и е специализирал консултативна психология. Повече от 25 години работи като училищен психолог в Националната природо-математическа гимназия "Акад. Любомир Чакалов" в София. Автор е на държавните стандарти за обучение по психология в средното образование, както и на много статии, книги и учебници.
- Г-н Игов, защо според вас зачестиха случаите на домашно насилие над деца, стига се дори до убийства на деца от собствени родители?

- Това, което се случи преди дни в село Осиково, може да се каже, че е предизвестено събитие. Т.е. донякъде е било ясно, че ще се случи, предвид поведението на извършителя. Според неотдавнашно проучване на неправителствени организации, включително и от УНИЦЕФ-България, около 77 на сто от регистрираните случаи на насилие срещу деца са в семейна среда. Затова най-важна е домашната среда и отношенията както между самите родители, така и между тях и децата им.
Ситуацията в българския дом обаче е драматична и е така по няколко причини. Изминалите години на преход и на криза се отразиха на личните и на човешките отношения. Нормално е, когато има напрежение извън семейството, то да се отрази и на неговите членове, като се пренесе и в дома им. От друга страна, самите родители не са подготвени да отглеждат и възпитават децата си, защото те повтарят моделите на своите родители, които пък вече са безвъзвратно остарели.
Т.е. когато ние възпитаваме децата си, никой не ни е учил на това и затова ги възпитаваме така, както нашите родители са ни показвали, и копираме начина, по който те са се държали вкъщи. Влияние върху насилието оказват и не достатъчно ефективните методи за намеса на държавата или нейните органи при регистриран случай на домашно насилие. Това е така не защото няма нормативни документи, а защото те на практика не се прилагат. Няма добър разработен механизъм, с който, когато се установи, че едно дете е обект на насилие, то да се насочи към компетентните органи. Едва 10 на сто от децата, попаднали в болница заради домашно насилие, се обявяват и се взимат мерки, срещу родителите.
- Как се отразиха годините на прехода върху българското семейство. Отчаянието и безпаричието ли са основните причини за малтретирането в домашна среда?
- Около една трета от членовете в семействата в България се държат агресивно помежду си. Това е нещо, което децата виждат. Тази агресия безспорно е пренесена в дома заради общото напрежение в обществото. Има десетки стресови фактори, които оказват влияние. Интересно е обаче, че това не се отнася само до семействата, които са бедни и нямат пари. Отнася се и за по-богатите и заможни семейства.
Даже се забелязва една тенденция, че децата в тези семейства имат сякаш повече проблеми, отколкото децата с по-бедни родители. Това е парадокс, но е така. Основната причина не е как майката и бащата се държат помежду си, а как се отнасят към децата. Малките имат нужда от внимание, от подкрепа, а за съжаление време за това сякаш не остава за съвременните родители. Причината е, че никой не ни е учил на родителство, никой не ни е учил на това как да се справяме с проблемите. Обикновено репликата е: „Аз нали го храня и го обличам, какво още иска.”
- Какво трябва да се направи в тази посока, така че родителите да бъдат по-добре подготвени за възпитанието и грижата за децата си?
- Няма защо да откриваме топлата вода. Нашето училище се е превърнало в „обучилище”, а това не подготвя децата за истинския живот. Затова трябва да бъдат въведени специални часове, които дават на малките практически умения и знания. Така например те трябва да изучават предмети като „Семейно планиране”, „Родителство”, „Сексуална култура”. И тези часове трябва да се преподават повече от веднъж или два пъти седмично.
В чуждестранните училища има такива програми и такова обучение се прилага. За съжаление у нас има място за уроци по тригонометрия или за производство на сярна киселина, но не и за тези важни за живота знания и умения. И сега в Закона за борба с противообществените прояви има клауза, според която, ако родители не изпълняват задълженията си, ги пращат на курсове. Тази работа обаче с лекции не става, трябват специфични обучения.
- Какво се случва в българските училища?
- Най-големият проблем в борбата с детската агресия е в това, че не можем да влезем във всяко българско семейство. Преди хиляди години хората са създали първите училища, за да могат да въздействат на децата така, че да ги възпитат в духа на обществените ценности, независимо от това какво се случва в семейството. За съжаление нашето училище изобщо не се справя с тази задача. Единственото, за което е мислено и се влага в образователните програми, е да бъдат заучени и запаметени колкото се може повече знания.
Обществото ни в известна степен е абдикирало от възпитателната работа с децата. През годините хората се промениха, а училището – не. Отношенията вътре са същите, но методите за справяне отдавна са остарели. Новото време изисква нови подходи и решения. Справянето с агресията при децата и юношите е процес на изграждане на социални привички и умения за вземане на решения и правене на избор. Липсата на социални умения е в основата на детската агресивност и не знам докога трябва да го повтаряме това, за да го разбере някой.
По различни проекти в последните години в България бяха разработени много планове, включително и като учебни програми, никой обаче не ги прилага. Едно дете, което има социални умения за справяне с проблемите, умее да комуникира, знае как да избягва кризисни ситуации, много по-рядко би станало обект на насилие, отколкото едно дете, което не знае тези неща. В българското училище липсват системни програми за справянето с насилието и тормоза.
Преди дни например правителството прие промени в Закона за закрила на детето, които касаят само завишаването на санкциите, които трябва да се налагат на безотговорните родители. Глобите обаче и до ден днешен не са дали необходимия ефект, защото липсват моделите, по които ние да възпитаваме децата си както в семейството, така и в училище. В този смисъл може да се каже, че поведението на децата е отражение на това как се държат родителите им. Ние подражаваме на нашите родители, а децата ни - на нас. Точно затова този порочен кръг трябва да бъде преодолян. Тук именно е важна ролята на обществото и училището.
- Склонни ли са хората, пострадали от насилие в семейството, да говорят за това, или го приемат като нещо, което ще отмине или ще се промени?
- Не, хората не са склонни да говорят или да споделят проблемите си, особено ако са станали жертва на домашно насилие. Най-често е така, защото пострадалите се страхуват да не ядосат този, който им е посегнал. Ако говорим за деца пък, те не винаги могат да кажат какво точно се е случило. Едно дете, израсло в среда на агресивно поведение, приема това за нормално както за себе си, така и за другите. Затова тук институциите трябва да се намесят.
В България обаче не разполагаме със схема или механизъм, по който дете, което е подложено на насилие, да бъде разпознато и да бъде защитено. Подобна е ситуацията и в училище. Учителите нямат правила за това какво да правят, когато видят, че някое дете идва на училище с белези от насилие. Така на практика ние няма как да го насочим какво трябва да направи, за да се защити.
Понякога, когато българските учители станат свидетели на насилие в училище или на улицата, те се намесват също с агресия.Принципът пък е този, че виновен е насилникът, а пострадалият не е виновен и агресорът трябва да бъде наказан. Ние се опитваме да се справим с тази ситуация, като прилагаме още по-тежки санкции. За съжаление обаче от това нищо няма да излезе, защото с децата трябва да се говори, а не да им се налагат наказания.
/БЛИЦ