Катя Гумнерова: Христо Калчев беше масон и не го криеше

София, България 26 Февр. 2011, 20:26 9115 прочита 0 коментара

Бохемска рапсодия - бъдещият автор на ВУЛГАРНИ РОМАНИ (в центъра) с Мишо Белчев и столична моделиерка, също член на тяхната тайфа, във вихъра на купона.

Мутри заплашваха Христо с убийство, третата му жена Ели – с изнасилване, а сина им Додо – с отвличане.

Катя Гумнерова е родена в Пловдив, но от ученичка живее със семейството си в София. Следвала е в Академията за театрално и филмово изкуство към ДЕФА в Бабелсберг, край Берлин, където е слушала лекции от режисьора и сценариста Конрад Волф, брат на дългогодишния шеф на ЩАЗИ Маркус Волф. Впоследствие завършва ВГИК в Москва. Съсценаристка е заедно с Рустам Ибрахимбеков, носител на “Оскар” и сценарист на “Изпепелени от слънцето” на Никита Михалков, на игралния филм “Споделена любов”, съвместна продукция между студия “Бояна” и “Мосфилм”. Била е редактор в Киноцентъра, включително и на култовия филм на Радичков и режисьора Христо Христов “Последно лято”. След това 17 години е редактор във в.”Народна култура”, като 5 от тях прекарва като кореспондент в Берлин, където работи съпругът й Валентин Измирлиев, водещ на добилото голяма популярност след промените политико-публицистично предаване по БНТ “Клуб 7”. Била е редактор в културния отдел на в.”24 часа”, както и основател и главен редактор на сп. ”За жената” и две години – главен редактор на сп.”Образование и кариера”. В момента очаква старта на документалния си филм за Петър Дънов /в съавторство с покойния писател емигрант в САЩ и потомствен дъновист Атанас Славов/. - Г-жо Гумнерова, вие сте автор на единствената книга за Христо Калчев. Какво ви подтикна да я напишете? И откога датира приятелството ви с писателя, който след промените се самонарече &bdquo;автор на вулгарни романи”? - С Ицо се познаваме от 1965 г. Аз бях студентка по драматургия в Берлин, върнах се тук и си намерих връстниците, с които обитавахме 7-о, 8-о и 34-то училище и махалата около Докторската градина и улиците ”Шейново” и &bdquo;Марин Дринов” . Това бяха млади, хубави хора, цветът на художествената интелигенция в София. Слушахме музика – отначало джаз, на който Ицо беше голям любител, после бийт, след това литературата ни завладя… Радичков имаше много адепти. Това беше една модна вълна, която ни заля. Аз бях редактор в Киноцентъра и много мастити писатели идваха при мен да ги науча да пишат диалози. Един от тях беше Васил Попов. Той беше личен приятел на Христо Калчев. Те деляха една маса в Съюза на писателите, деляха си, така да се каже, и територия. Всеки един от тях беше много обаятелен, всеки имаше претенции кого жените повече харесват, кой е по-големият писател… Налагаше се, разбира се, Васил Попов с неговия утвърждаващ се бас. На този фон искам да откроя &bdquo;бялата врана” Христо Калчев, който е по градски възпитано дете, по европейски възпитан литератор. Него го теглеше френската новела – Франсоаз Саган тогава беше на мода. Подражаваше творчески на житейския героизъм на Хемингуей, имаше си като него своята маса, своите почитатели в кафене &bdquo;Галерия” до Канала. Той се отцепи от &bdquo;сивото поточе”, където &bdquo;всеки пишурка минава за поет”, отцепи се от клуба на писателите и създаде свой кръг в &bdquo;Галерия”. Хемингуей беше неговият идол, Стайнбек – също. Наричам романите му до 10 ноември &bdquo;непорочни”, защото другите той ги нарече &bdquo;вулгарни”. Христо се съгласи с това определение. Тези романи наистина са написани в една непорочна възраст, с един идеализъм, възпяват приятелите, градската среда и това, че и там става нещо, не само на село. - Дончо Цончев също бе от този тип &bdquo;градски” писатели. Какви бяха отношенията между него и Калчев? Спореха ли за място под слънцето? - Той не уважаваше толкова много Дончо Цончев. На едно място Ицо казва, че той бил литературен ренегат – като дойде един на власт, пише за него, после – за друг… Дори с царя беше в ловна дружинка. Големите приятели на Христо бяха Боян Биолчев, Виктор Пасков, с моя съпруг Валентин Измирлиев се виждаха всеки ден… Ицо каза на своята кума Миряна Башева: &bdquo;Приятелското лоби е най-важният мотив да живее човек”. Това беше неговият идеал – приятелският кръг, с който той си отиде от този свят, с който прекара целия си живот. Скулпторът Огнян Фунев също беше един от най-големите му приятели. Последните години, когато станаха промените, бяха денонощно заедно. Ключова характеристика за Христо е неговото общуване с Огнян Фунев. Дори на една журналистка, която го беше питала за любовта, Ицо й заяви, че любов не съществува. Тя се учуди – ама как така, нали е бил обичан от толкова жени, на което Христо й отговори: &bdquo;Обичам приятелите, обичам семейството си, обичам кучето Бъки на моя приятел Валентин Измирлиев. То е най-хубавото куче на света”. Значи пак с неговия детски наивизъм той отделя най-важните неща в живота – близките хора. - Познавахте ли първата съпруга на Калчев – актрисата от Пернишкия театър Ана-Мария? Сценични ветерани я описват като много красива жена, с подчертан южняшки чар. Впоследствие тя става жена на писателя Янко Станоев, но не съм сигурна дали вторият й брак е причина да не даде нито едно интервю за времето, прекарано с автора на &bdquo;Калигула Бесният”… - Христо казва, че най-хубавият му период е бил в Пазарджишкия театър, когато е бил драматург там. Целият клас на Методи Андонов играеше в Пазарджик. Това бяха Катя Паскалева, Милен Пенев, Стефан Мавродиев, Кирил Кавадарков… Но Христо твърди, че първият му брак е грешка. Първата му съпруга – Ани Спасова, е играла циганка в “На всеки километър” и наистина е била много обаятелна. Това ми го разказа нашият семеен приятел – актьорът Кирил Кавадарков, защото аз никога не съм я виждала. От него разбрах, че имат близнаци с Янко Станоев, но дали все още са женени, нямам представа. - Виждали ли сте чешката половинка на Христо Калчев? От която той има дъщеря и според авторката на наскоро излязла мемоарна книга за Калчев и Георги Стоев, &bdquo;много страдал”, че не си общуват, че тя не се интересува от него? - Чехкинята съм я виждала у тях, в апартамента край Докторския паметник. Беше красива, стройна, млада жена, да се гордее човек с нея. И Христо затова я последва в Чехия. Той се връща окончателно в България чак през 1989 г. Много дълго е живял с тази жена. Ицо имаше лични контакти с Вацлав Хавел. И когато Хавел, вече като президент, дойде в България, Желю Желев го задрасква от списъка на официално поканените на приема в Бояна. Христо чак до 1989-а не беше приет в Съюза на писателите. Със 17 книги, представете си! А има хора, които влизаха с една стихосбирка. Знаем ги. - Той роптаеше ли срещу тази явна несправедливост? Какво беше отношението му към тогавашните литературни корифеи? Към един Левчев например? - Христо доживя времето, когато Левчев написа &bdquo;Аз съм следващият”. Естествено, че го иронизираше. Как ще е следващият той?! Първият редактор на Ицо е Георги Марков. Той му пуска първата книга. И Ицо много добре знаеше цялата литературна обстановка и отношенията между Левчев и Георги Марков. В &bdquo;Задочни репортажи за България” Марков не се изказва особено ласкаво за Левчев. Отношението на Христо към Левчев се припокрива с това на Георги Марков. Христо обичаше да казва: &bdquo;Аз държа ръцете си върху пианото на времето”. И както &bdquo;непорочните” му романи отразяват градския живот на тогавашните млади хора, които ходят по купони, говорят си, слушат западна музика, а не само размахват сърпа и чука и плачат за завиряването на селата, с &bdquo;вулгарните” той иска да остави най-вече една концентрирана документация за времето, което изживяхме. Бил е искрен и тогава, и сега. &bdquo;Как ли са живели хората в тази бълвоч?”, ще се попитат младите. И Христо, този префинен човек, този изключителен джентълмен, който, като види жена, ще стане, ще й целуне ръка, си мърси литературния език, за да опише времето си. Той не изповядва това, това не е неговата естетика, а огледало на времето. Ицо никога не казваше в разговорите с приятелите си нещата, които присъстваха във &bdquo;вулгарните му романи”. - Неоценен от апаратчиците, които командваха литературата преди 10 ноември, намери ли Калчев щастие поне в личния си живот? След смъртта му се заговори например, че дъщеря му и третата му съпруга Елисавета се съдят за неговото наследство. Този конфликт утихна ли, или двете дами още не са заровили томахавките? - В никакъв случай не искам да коментирам това. Ще кажа само, че Христо болезнено обичаше сина си Додо. Той беше неговото дете и Ели беше неговата жена. Това беше неговото семейство. Това бяха хората, които живяха с него в тези трудни години. Заплашвани от мутрите – че ще убият Христо, че ще изнасилят Ели, че ще отвлекат Додо… Естествено, че той държеше на тях и ги обичаше. Не желая да коментирам бившите му съпруги и какво е било там. А и какво наследство остави Ицо? Той имаше един апартамент, в който живя до смъртта си. Каквото и да е имал, то е отгърмяло. Като човек идеалист, той не се е интересувал от нищо материално. По едно време се говореше, че има някакви земи по Добруджа, край Балчик… И да е имал, това е изоставено и изпосталяло и никой не го е потърсил. Христо се беше съсредоточил върху нематериалното. И не е редно да се коментират материални въпроси след смъртта му. - Вероятно сте права, но не можем да си затваряме очите за неуредените – поне така се представиха в медиите – сметки между вдовицата на Калчев и неговия издател Огнян Младенов. Най-малкото защото се знае, че приживе той бе &bdquo;златната кокошка” за издателство &bdquo;Световит”. - Не знам нищо по този въпрос. Не коментирам. - Но това издателство издаде и вашата книга за Христо Калчев и вие току-що пред мен изразихте раздразнението си, че без съгласието и знанието ви Младенов е реализирал допълнителен тираж от нея? - Не, нямаше допечатки. Тази книга беше конципирана от мен и инициирана от кръга негови приятели. Решихме всички за 60-ата му годишнина да му направим този подарък. Отначало мислехме, без да знае, но не стана, защото документацията беше при съпругата му Ели. Ели ми я предостави, аз работих върху нея, написах увода, излезе и едно приятелско посвещение от масони, тъй като Ицо не криеше принадлежността си към масонството, към неговите идеали. Съвсем безкористно приятелите му решиха да му направят тази изненада. Стига той е писал, нека и за него да се напише нещо. Беше некрасиво да видим, че този безкористен труд след това издателят го продава на площад &bdquo;Славейков”. Но той също е вложил някакви средства и искаше нещо да си изкара. Все пак книгоиздаването е бизнес. - Откъде този &bdquo;префинен човек”, интелигент и джентълмен, както вие казвате, придоби тези невероятни познания за подземния свят? Не искам да обиждам никого, но се твърди, че Христо Калчев е бил… щатен офицер от ДС. Вярно ли е това? - Не допускам. Излезе ли му някъде досието? - Мисля, че не. - Не знам. - И все пак познанствата му с босове от ъндъграунда са изненадващи. За страничен човек е трудно да проумее къде се пресича светът на &bdquo;сърдития млад човек” от стария софийски център със света на мутрите. - Дайте да ви кажа. Значи, всичките тези личности, които ви изброих и са живи, никой от тях не е принадлежал към службите. - Просто това са някакви лични контакти. Тези приятели, ние, като ги гледаме в очите, им вярваме. А другото са писателски тайни. Както един вестник не си издава информаторите, така един писател си има тайни откъде черпи своите сюжети. Така че Христо отнесе тези професионални тайни със себе си. Със съпруга ми отидохме в Чекотинския манастир, където той се усамотяваше, за да пише своите &bdquo;вулгарни романи”. Ходихме и в мотела на Джорджо в ботевградското село Радотина, където Ицо също работеше. Джорджо е бил изведен, вързан с жена си на едно дърво и пребит до смърт. Джорджо умря, а красивата му жена остана за цял живот инвалид. Значи подземният свят си е отмъстил на Джорджо – дали затова, че е приютил Ицо, дали затова, че нещо му е разказвал, не мога да ви кажа. - Вие, като отдавнашна приятелка на Христо Калчев, предполагам, сте познавали поне застреляния през 2008 г. край хотел &bdquo;Плиска” Георги Стоев, за когото се твърдеше, че бил един от основните информатори на писателя? - Аз не ходех толкова в &bdquo;Галерия”-та. Понесе му се славата на Ицо, че пише за подземните среди и там започнаха да идват такива хора. Там идваше един руснак, който е бил в Чечения, който е рязал глави, който написа книга и я издаде тук, защото в Русия е опасно. Идваха много такива &bdquo;герои на нашето време”, които настина са оцелели от смъртта, но не са положителните герои. И Георги Стоев е бил един от тях. Но ние откъде да знаем къде са се срещали и какво са си говорили? Просто една жена не може да седи цял ден там. А Христо, като сядаше в два часа, прииждаха при него като при папа и оставаха чак до вечерта. - А Калчев имал ли е контакти, както се говореше, с &bdquo;Мултигруп”, с Илия Павлов? Те поне не би трябвало да са толкова неизвестни за неговите приятели. - Не знам. Къде се говореше това нещо? Илийката помагаше на Димо Димов като млад организатор навремето, правеха &bdquo;Аполония”. Искам да почертая, че имаше дистанция и изобщо да не го свързвате с &bdquo;Мултигруп”. Христо започна да прави в Балчик фестивала на изкуствата &bdquo;Бялата лястовица”, който просъществува три години. В началото пари за &bdquo;Бялата лястовица” даваше Ганди. По времето на социализма той беше архитект, после стана бизнесмен. Знаем, че той също беше мишена на подземния свят. Първият взрив в София беше в неговата дискотека &bdquo;Ла страда”, която тогава се намираше в младежкия дом &bdquo;Лиляна Димитрова”. Ганди попадна под прицела на подземния свят. Сега, какво е правил в тези среди, аз не знам, но пожелаха да работят за културата и изтеглиха нещата на север. Балчик дава много възможности в това отношение. Той прилича на един колониален средиземноморски град – с градините, с двореца… Така че Ицо в никакъв случай не мога да го свържа с Илийката Павлов, който даваше рамо на &bdquo;Аполония”. Работеха в различни направления. - Защо авторът на &bdquo;Сънят на уморения лъв” живя така самоубийствено? - В никакъв случай не се е самоубивал. Христо имаше аденом на шията. Седеше в кафенето като наперен паун. Той беше под наблюдение от един изтъкнат професор от ИСУЛ - Кольо Григоров, много уважаван гастроентеролог. Ицо, като всеки човек, си имаше физически страдания и болести. Такъв е нашият списък. Нашите приятели стават един по един или &bdquo;класици” или &bdquo;мъртви класици”. Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА