Константин Караджов: През 1982 г. Тодор Живков беше на смъртно легло, страхуваше се, че ще убият сина му!

София, България 20 Ноем. 2010, 20:36 7376 прочита 0 коментара

21 май 1995 г. Тодор Живков за първи път излиза от домашен арест, за да чества 100-годишния юбилей на читалище ЗАРЯ в родния Правец. Снимка: Иван ГРИГОРОВ

Живков искаше Милко Балев да го наследи, а Григор Шопов, който имаше няколко инфаркта, да си отиде.

Константин Караджов е роден през 1940 г. в София. Инженер и икономист по образование. В края на 70-те години по настояване на Чудомир Александров е назначен за кмет на Димитровски район в София. Бил е много близък на Владимир Живков, но въпреки това през 1982 г. е обвинен в злоупотреби и вкаран в затвора. Излиза на свобода през 1990-а. Една година по-късно обаче отново е под прицела на правосъдието – този път не само на българското, тъй като негов съкилийник от Старозагорския затвор с агентурен псевдоним &bdquo;Пламен” го обвинява в магнетофонен запис, че е замесен в атентата срещу папа Йоан-Павел Втори. Ролката, в която се твърди, че Караджов е трябвало да &bdquo;доплати” 1 млн. долара на Мехмед Али Агджа, стига до италианския вестник &bdquo;Ил Джорно” и Италия рестартира следственото дело за &bdquo;българската следа” в атентата срещу главата на Римокатолическата църква. Раздвижване има и у нас, екскметът и приближен на фамилия Живкови е привикан в Главно следствено управление да дава показания. Единствено пред &bdquo;ШОУ” затворникът-легенда от времето на соца, който в средата на 90-те откри бензиностанция на Юндола, а в момента помага в частния бизнес на сина си, се съгласи да повдигне завесата над най-зорко пазените тайни на предишния режим. - Г-н Караджов, вие сте един от затворниците-легенди от времето на соца като свързаните със служба &bdquo;Културно наследство” към ЦК на БКП Живко Попов и покойния Кръстю Мутафчиев, като шефа на &bdquo;Тексим” Георги Найденов, който също не е между живите, като зам.-министъра на външната търговия Георги Вутев… Но за разлика от вас те са дали не едно и две интервюта през годините. Как се случи, че един млад, енергичен и перспективен от тогавашна гледна точка кмет на столичен район, от който е депутат самият Тодор Живков, се оказа едва ли не враг на държавата и народа и се озова зад решетките с 12-годишна присъда? - Моето издигане не беше апаратно. Аз бях зам.-директор на завод за телефонна и телеграфна техника, където си работех добре, заводът също работеше добре, хвалеха ни… Бях човек, който си харесва работата и не мисли за други дейности. Освен това длъжността зам.-директор на такъв завод е за цял живот, не е нужно да те избират утре пак. Но Чудомир Александров, лека му пръст, направи това предложение. Той настоя аз да стана кмет, защото, първо, съм се родил тук. Започнал съм като работник първи разряд на конвейер на телевизори &bdquo;Опера”, &bdquo;Кристал” и &bdquo;Пирин” в завод &bdquo;Ворошилов”. За няколко години стигнах до 8 разряд и станах конструктор на тези телевизори, рационализатор, взеха ме в комсомола, бил съм кандидат-член на ЦК на ДКМС… В целия този период съм учил, усъвършенствал съм се, завърших висше образование, преподавах в Центъра за усъвършенстване на техническите кадри… Като се наложи да стана кмет, трябваше да вляза в една друга сфера, където не се котира много собственото мнение. Не си съгласен с нещо, обаче не се признава, трябва да се изпълнява. Макар че аз имах гръб от страна на Чудомир Александров, който много ми помагаше. Димитровски район като район на народен представител Тодор Живков получаваше повече пари, повече проекти, получаваше по-добри условия от много други райони, което му даваше възможност да се развива. А той беше от най-изостаналите райони. Когато започна да се говори за метро, когато започна да се изгражда Зона Б-5 и много други квартали на този район, си трябваше енергични хора, които да работят много. Хванахме се с тази работа и тя вървеше добре. Но по отношение на чисто общинарската работа имахме трудности, тъй като някои хора от службите за сигурност се бъркаха безцеремонно в работата, искаха непременно да стане тяхното, а моят коневичарски характер не ми даваше възможност да се съгласявам и понякога съм реагирал, за което са ми правили забележки. Имаше един такъв случай. Имаше една комисия в съвета, ръководеше я Ксения Мавромати, която се занимаваше с даване на разрешения за смесени бракове, за излизания в чужбина и такива неща. Тя се състоеше от директори на училища и заводи, от активни борци, общественици, отечественофронтовци и прочее. Комисията подготвяше документите, ние ги разглеждахме и подписвахме. Преди едно съвещание попитах Ксения Мавромати как ще разберем кой е добър и кой не. &bdquo;Ами, то си има двама отговорници от Държавна сигурност, които знаят, те са дали мнение. Аз съм ви го написала. Вие, каквото те кажат, това правите”. Добре, с всичко се съгласихме, с изключение на едно. Девойка на 19 години, бременна в деветия месец от грък банкер, иска да замине там и да се омъжи. Но специалистите от комисията написали: &bdquo;Не”. И аз ги питам с какво е виновно това 19-годишно момиче, че не му разрешават да се омъжи в Гърция за банкер, какво лошо има. &bdquo;Не можем да ви кажем защо”, ми отговорят. – &bdquo;Добре, ако вие на тези хора, в този район, които сте ги избрали, не можете да кажете, кой знае какво тежко престъпление има…” – &bdquo;Не може, значи…”. Попитах членовете на комисията какво мислят. Казах, че аз мисля, че можем да й разрешим, те се съгласиха и аз писах: &bdquo;Да”. Момичето си замина, сигурно вече има големи деца, да е жива и здрава. Мина един месец и на друго мероприятие случайно се срещам с първия зам.-министър на вътрешните работи Ангел Карлов, който ме попита: &bdquo;Абе, Караджа, ти защо изпъди моите полковници?” Викам: &bdquo;Другарю Карлов, никого не съм изпъдил!” – &bdquo;Абе, как да не си”, и ми разказа този случай. Първо, аз не съм ги изпъдил, те сами си тръгнаха в знак на възмущение. И се записа някъде, че този е такъв някакъв, непокорен. Имал съм случаи, при които са идвали заповеди от Столичния народен съвет, които задължително трябва да минат през нас. И аз съм реагирал, че не съм съгласен с тях. Например един младеж с номенклатурен произход идва с двучленно семейство. Викам: &bdquo;Как така, двучленно? Деца ли нямате?” – &bdquo;Не, имам, но съм разведен”. – &bdquo;Като си разведен, дай да видим това дете на теб ли е дадено, или на съпругата. Още повече че то е момиче. И ти дават четиристаен апартамент в Зона Б-5. Не, с това не съм съгласен!” Той ми казва: &bdquo;Ще донеса документите”, а детето дадено на майката. &bdquo;Значи, ти си сам. И взимаш четиристайно държавно жилище?! Няма да стане!” Вика ме тогава Дикин, лека му пръст, и ми казва: &bdquo;Слушай, ти трябва тези неща да ги изпълняваш, не да ги обсъждаш!” – &bdquo;Ами, добре, направете ги без нас!” Такива случаи има още много, те са документирани от прокурора Красимир Жеков и са представени още когато Тодор Живков беше съден. Проблемът обаче беше в друго. Че тези неща се движеха не от Тодор Живков, без негово знание и съгласие. - Но сте дали жилище на Сергей Антонов на ул. &bdquo;Сердика”. Това във вашия район ли е? - Със Сергей се запознах в Рим. Разговаряли сме, разхождали сме с кола… Запозна ни мой съученик и приятел от детинство, който работеше в посолството. Каза ми: &bdquo;Човекът има големи проблеми от години, дай да видим с какво може да се помогне…” Проверихме как стоят нещата. За кмет на един район не е никакъв проблем да даде жилище на някого в който и да е район. Защото аз казвам на колегата: &bdquo;Виж го този човек, значи, дай му едно жилище…”, след това той ми казва: &bdquo;Аз давам на друг…” Но трябва човекът действително да има нужда. Но да се върна към делото на Тодор Живков. Разпитва ме прокурорът: тази заповед за този човек, онази – за онзи … Да, но става въпрос за заповеди, подписани от други хора, длъжностни лица, не от Тодор Живков. Тогава Даниела Доковска, адвокатката на Тодор Живков, зададе следния въпрос: &bdquo;Вие познавате ли Тодор Живков?” – &bdquo;Да, познавам го”. – &bdquo;Говорил ли сте лично или по телефона с него?” – &bdquo;Да, говорил съм”. - &bdquo;Той настоявал ли е някога пред вас за жилища?” Казвам: &bdquo;Не”. – &bdquo;Добре, вие имате ли чувство, че зад тези заповеди стои Тодор Живков?” Аз казвам: &bdquo;Не”. Казах истината. Тодор Живков бе оневинен по тези обвинения. Още повече че тогава бяха починали и тримата, които се занимаваха с тези неща – Дикин, помощникът му и Тинко Воденичаров. Оставаха Тодор Живков и аз. И аз, ако трябваше да си изкривя душата, щях да кажа: &bdquo;Да, той настояваше, да!” Жеков ме подбуждаше към това. &bdquo;Как така, вика, те те хвърлиха в затвора, тези мръсници, а ти сега ги защитаваш!” – &bdquo;Не ги защитавам, а казвам истината. Не може затова, че нещо не съм доволен, да започна да лъжа! Това не може да стане!” - Били сте един от най-близките приятели на Владимир Живков по онова време. И въпреки това са ви &bdquo;хвърлили на вълците”. Само не казвайте, че това е случайност. - Най-големите проблеми дойдоха, когато Владимир Живков по някакви свои симпатии започна много често да се среща с мен. Ходехме семейно по заведения, по вили, по резиденции, той с неговата приятелка, не с Маруся, а с предишната… В много добри отношения бяхме. Но аз му казвам, че проблемът е, че аз съм по-възрастният и съм чуждият човек. И че докладват на баща му къде ходим и че се бавим, и че пием. Имаше такива случаи, макар че искам да вметна, Владко не е пияница, както се говори. Владко пие бира &bdquo;Будвайзер”. Никога не се е напивал, не е имало такива неща. Това е опит да се дискредитира наследникът на Тодор Живков, за да се елиминира, както се елиминира преди това по още по-жесток начин и Людмила. Това го правеха хора от близкото обкръжение на Тодор Живков. Включително Кашев. Илия Кашев беше човек, който ме мразеше малко повече от Владко. Такава злоба, такова чудо съм виждал няколко пъти и съм се чудил този човек защо така се отнася. И не случайно Тодор Живков разбра, че Кашев е бил човек, който много-много не е гледал интереса на шефа. Да не казвам други думи, по-тежки. Ще се върна малко по-назад, за да си спомня как изобщо действаше Кашев. През 1972 г., около 24 май, се провежда абитуриентски бал на абитуриентите на Димитровски район. Тодор Живков ме извика и каза: &bdquo;Слушай, що не ме поканиш на този бал? Да взема да дойда, когато са 18-а гимназия”. И ми разказа как е завършил навремето тази гимназия. И аз взех две абитуриентки и двама абитуриенти и Бойчо Щерянов, първия секретар на ГК на ДКМС, и отидохме при Тодор Живков да го каним. Прие ни той, беше много весел, много доволен. Бойчо Щерянов беше облечен в един черен костюм. Тодор Живков ни посрещна на вратата. Ръкува се с всички, след това мен ме прегърна и вика: &bdquo;Караджа, това учителят на децата ли е?” Разбира се, че знаеше кой е, но се пошегува. &bdquo;Не, казвам, другарю Живков, това е Бойчо Щерянов, първи секретар на ГК на ДКМС!” – &bdquo;Ха-ха-ха!!!” Защото предишните първи секретари много общуваха с него – и Румен Попов, и Георги Григоров. Докато Бойчо… По линия на Боков ли, не знам защо, но не проявяваше интерес. И Тодор Живков го критикуваше по този начин. Разказа ни как е завършил, какви прасета са клали, какъв шум са вдигали и дойде денят на бала. Отиваме, посрещаме го, всичко е разписано предварително… В едно от мероприятията, когато вече си тръгва, аз ще предложа: &bdquo;Другарю Живков, хайде сега да се снимаме с вас!”, той ще каже: &bdquo;Да!”, и ще се снимаме. Стигаме до този момент, нареждаме се близо до изхода, обаче няма фотограф. Започваме да търсим фотограф, всички си мълчат. Кашев се крие, никой не знае какво става. Тичаме, питаме къде е нашият фотограф, няма го. &bdquo;Другарю Живков, извинявайте! Фотографът се е запилял някъде. Ще направим друг път снимка”. – &bdquo;Да-да-да...”, тръгна си той, обаче аз проверявам. &bdquo;Къде си ти, бе, фотографът?” – &bdquo;Как къде? Още на вратата Кашев ме арестува! И нямаше как да вляза.” И на една от срещите с Тодор Живков аз му казах: &bdquo;Другарю Живков, не е било случайно това, че не можахме да направим тази снимка!” Това беше една обида за него, за учениците, за мен, за всички… Такива, на пръв поглед, дребни номера Кашев обичаше да ги прави. Същото беше и с Владимир Живков. Кашев например непрекъснато докладваше на Тодор Живков, че Владко е пиян, че това, че онова, което не е било вярно в 95 на сто от случаите. Сега виждам, че през цялото време е имало един стремеж у част от хората от неговото обкръжение коренът на Владко да бъде подсечен. И те измисляха за Владко какви ли не глупости. Той е осъден по-тежко от мен, защото хората вярват на тези неща. А той е едно толкова добро човече, толкова разбрано… Е, може да не е талантлив като сестра си, но това не е и нужно. Съвсем нормален човек е. - Казахте, че Людмила е &bdquo;елиминирана жестоко”. Как да се разбира това – че е била убита? - Мнението на хората около нея и моето лично мнение е, че смъртта на Людмила не беше случайна. Не казвам: убиха я руснаци, китайци, американци. Няма такова нещо. Но не е случайност. Има много начини как да ликвидираш един човек, без да го застреляш директно или да го удушиш. Даже скоро четох, че самият Георги Димитров е бил убит от Сталин по много прост начин. В стаята в болницата, където са го лекували, в чекмеджето на бюрото му са открили живак. Този живак лека-полека те отравя. Това е могло да стане и с Людмила. - Класическият въпрос е: кой е имал интерес от смъртта й? - Значи, като гледам как след това се развиват дечурлигата и снахите на хора от политбюро, хайде да не ги цитирам, от клана на Тодор Живков няма никой. - С изключение на Евгения Живкова. - Евгения Живкова е далече от цялата тази работа. Даже като ген. Не е тя човекът, който ще бъде като Людмила. Елиминираха ги. - Твърди се, че зад вашето низвергване и вкарване в затвора стоял вторият човек в МВР и ДС тогава – Григор Шопов? - Да, това е една тема, която ще трябва да развия подробно някой ден. Но първо ще трябва да говоря и с Владимир Живков. Защото вече ви споменах, че му казах за докладите на Кашев и за това, че според него съм го учил на лошо. А Владимир ми отговори: &bdquo;Не се притеснявай, баща ми е казал: &bdquo;Махни ги тези пияници, бе! Ето, с Караджов излизай, с него, със семействата. Караджов е свестен човек”. Той, вика, на тебе ти вярва”. Аз наистина съм с 11 години по-стар от него и не съм по пиенето. Например мен ме обвиниха, че в бившия ресторант &bdquo;Златното пиле” на ул. &bdquo;Джордж Вашингтон” и &bdquo;Жданов” /сега &bdquo;Пиротска”/, където пък сервираха само пиле и бира, съм изял… 14 000 пилета! Предложих да направим съдебен експеримент и да видим колко души могат да ги изядат тези пилета. Трябваше да се направи голяма сума – 20 000 лв., за да може да се получи 20 години затвор. Това беше идеята, макар че обвинението се провали по много прост начин. Въртят, сучат, разпитват свидетели, имаха и услужливи, които казаха: &bdquo;Да, бе, ядеше…” Въпросът е, че на този управител, не искам да го наричам кръчмар, му е правена ревизия и нищо не му липсва. И съдът, и прокуратурата казват: &bdquo;Добре, бе, хайде, ще намалим сумата, внесете поне 1500 лв.!” Аз обаче казвам: &bdquo;Няма да внеса нищо, защото не дължа нищо”. Те казват: &bdquo;Тогава ще минете по друг член”. И ме връщат в затвора да си мисля още ден-два. След това пак ни карат с управителя на ресторанта. Отиваме и аз пак казвам: &bdquo;Не дължа нищо”. – &bdquo;Тогава ще те съдим по член еди-кой си, ще получиш повече години…” – &bdquo;Аз не съм виновен. За какво ще ме съдите?” Така два-три пъти ни връщат. Докато един ден адвокат Доковска зададе на съда прост въпрос: &bdquo;Къде да ги внесат тези пари, които им искате? Управителят на ресторанта няма начет във финансовото министерство. Те не могат да ги внесат. И да искат, не могат”. И тогава &bdquo;умните” съдии и прокурори разбраха колко е несъстоятелна цялата тази дейност и се отказаха да искат да внасяме пари за несъществуващи неща. Най-интересното е, че аз не само че не пия, но и пиле не ям. На мен ми правеха яйца с пресен лук. Аз и сега не обичам месо. Прокурор Караиванова викаше: &bdquo;Затова е станал толкова дебел, защото е изял толкова пилета!” - Тя не беше ли обвинител и по делото за палежа на партийния дом? - Да, от него нищо не излезе. Водеше и делото срещу Иван Славков. Всичките й дела са били такива. Човек, доверен на властта, на бившата върхушка, на ДС… - А кой беше съдията? - Беше съдийка - Людмила Стаменова. Много твърдо свърши тази работа. Друг път ще разкажа какво точно я е заставило. Но Караиванова беше в стихията си. Разпитват един съдия от Върховния съд, не искам да му казвам името, който тогава беше председател на районната дружба на БЗНС в Димитровски район. Техен свидетел, не мой. И той непрекъснато ме хвали: &bdquo;Много енергичен, много свестен, много почтен, много работлив…” И като побесня Караиванова: &bdquo;Той и на вас ли ви е дал жилище?” – &bdquo;Не, бе, не ми е дал”. – &bdquo;Как така ще ми говорите…” И съдийката й направи забележка: &bdquo; Все пак това е действащ съдия от Върховния съд. Защо се държите така с него?” Мисълта ми е, че тогава един заместник-градски прокурор можеше да се държи както си иска. В онези години редът беше такъв. Те отиват да се отчитат в окръжния комитет. В Благоевград например знам точно. Отиват в понеделник, рано сутрин, при шефа на окръжното управление на МВР на оперативка. Пред вратата стоят: завеждащият военноадминистративния отдел, следовател, прокурор и накрая съдия. Това е редът. Те са там на отчет. Такава е била системата. Всички те са били подчинени. Трябвало е да свършат, каквото им нареждат. Ако не го свършат, жална им майка. Има и такива съдии, които не са слушали. Знаем ги. Но въпреки това повечето е нямало начин да не слушат. - Това са много интересни неща, но как да намерим мястото в целия пъзел на такъв могъщ играч срещу вас като Григор Шопов? - Тодор Живков е болен. Когато Брежнев умира, той е на лечение в Москва на перде на окото. Трябва обаче спешно да се прибере, да вземе групата за погребението и да се върне, така се прави по протокол. На погребението се простудява и се разболява. Дали обаче сме сигурни, че е простуда, или е нещо друго, защото след Брежнев идва Андропов и Тодор Живков е на тръни. Вдига много висока температура в Москва, лекува го екип на Брежнев, включително личният му лекар д-р Белов. Пристига в България в много тежко състояние. Вика сина си, колкото и да пречи Кашев, все пак Владко влиза при него. И Живков му казва, че не е чудно, ако не оживее. Вече има 39-40 градуса температура. И му казва някои неща, които Владко трябва да свърши. Първо, че Владко е в опасност. Най-вероятният човек, който ще застане на мястото на Живков, е Александър Лилов. Затова трябва да събере свои приятели, свои близки, които да помогнат Владко да не бъде ликвидиран. Така е мислел и така ми каза лично. И почнахме да мислим какво може да се помогне, какво трябва да се направи, ако Живков наистина почине. Искането на Живков е било Милко Балев да го наследи. Но Григор Шопов в същото време е болен, има няколко инфаркта или инсулта, и е нормално да се мисли за неговата смърт. И казва на Владко: &bdquo;Караджов, вижте с него какво ще правите. Той трябва да застане начело на тази работа с твоите врагове!” И пишем един документ… - С който си слагате главата в торбата… - … но ние не правим държавен преврат. На мен това ми е поръчано от държавния глава. От генералния секретар на партията. Ние не искаме да заемаме неговото място. Дори не знаехме, че той има такива врагове. Не го знаехме! Малко наивност е имало от наша страна. Не искахме да има сътресения в държавата, защото Тодор Живков за нас си беше кумир. Отиваме в кабинета на Владко на четвъртия етаж в Държавния съвет. Там написва неговата секретарка всичко това до Милко Балев. В което аз съм предложил: този мой приятел, онзи мой колега, за кой окръг, какви промени да се направят. Но начело да застане Милко Балев. И Владко да не поема никакви постове, не е ставало дума за това. Аз тогава запомних, че най-страшният за него е Александър Лилов. Обясняваше ми какви деца има. Аз не съм го слушал внимателно. И че вторият опасен човек е Чудомир Александров. Това се случи през ноември 1982 г. Живков оздравя, ние забравихме за този документ, но Чудомир взе много да ме мрази. Ама много. Аз исках да му се извиня. Защото не съм искал аз да го махам, а друг. Исках да му обясня, че не съм предател. Защото агентурното име, под което е водена разработката, за да бъда вкаран в затвора, е &bdquo;Предател”. И аз, понеже никога и нищо не съм предавал, не съм работил в чужбина, след години се досетих, че това вероятно е причината – че все пак някои от тези хора аз съм ги предал. Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА ..................................... Четете в новия брой на в. “ШОУ”: Коя супертайна сила уби Илия Кашев и защо Константин Караджов бе обвинен, че е трябвало да &bdquo;доплати” 1 млн. долара на Агджа за атентата срещу папа Йоан-Павел Втори?