Мими Иванова и Развигор Попов са едни от най-обичаните български дуети. И дори днес, когато не са толкова активни в кариерата си, е факт, че и творчеството им, и те самите, са обожавани от младите, на които ежедневно помагат в школите си. Мими и Развигор са неразделни от 1973 г. – и на сцената, и в живота. Всички знаем култовите евъргрийни „Хора и улици”, „Майчице свята”, „Слънцето е в моите коси”, „Петнадесет лалета”, „Вече свърши хубавото време”, в изпълнение на Мими. А двамата звучат топло и сплотено в разговорите – откровени и директни – точно толкова, колкото е нужно, за да се съблече една душа.
- С какви емоции посрещате Новата 2017-та – Годината на Огнения петел?
Мими: Старата година, за съжаление, си отиде за нас с една тъжна случка. Разделих се със сестра ми – и то точно на рождения ми ден. Тогава, когато трябваше да празнувам с много гости, всъщност погребвах сестра ми. Беше ужасно. Но всички хора, които се събраха за рождения ми ден, почетоха нея – съдбата направи така, че въпреки лошото време и условия, всички да се съберем на този ден.


- Предполагам, че усещането сега е за пропаст в душата. Това е най-голямата ти сестра, нали?
Мими: Да, най-голямата ми сестра. И да, наистина е точно това чувството, някаква празнина, тъга. От 10 години тя имаше проблеми със сърцето, беше с два стента, с клапа – и през месец, през два, непрекъснато тичахме по болници. Дори се смеехме с нея, че е направо за рекордите на „Гинес”, защото постоянно оцеляваше, каквото и да стане. Но ето, че този път, миличката, не успя… Затова и изпратих 2016-та с много противоречиво чувство в душата. Много се измъчихме – и ние, и тя. Много я обичахме всички – сестра ми беше стълба на фамилията. Живееше в родната ни къща в Хисаря, а сега там е безлюдно, пусто, не остана кой да живее – както често се случва. Иначе ми се наложи само два дни след това да пея – на Нова година, защото нямах друга възможност, бях подписала договор. Просто отидох, затворих очи и пях, и никой дори и не разбра какво преживявам.

- Хората обикновено казват, че работата е тази, която спасява в моменти на опустошителна тъга, мъка, проблеми…
Мими: Действително е така. Бях много съсипана, когато се прибрах, след като изпратихме сестра ми. Плаках много, но всъщност изживявам това през последните 10 години.

С Развигор
бяхме като линейки
до Пловдив

Но стана така, че пак завърших годината с пеене – в Австрийския хотел в Сандански. Бях сред хора, с мъжа ми, с колеги. Издържах.

- През всичките тези години, в които сте били неразривно свързани с музиката, вероятно тя ви е спасявала и в много други трудни житейски моменти... 
Мими: Абсолютно ни е спасявала, да. Освен това пак музиката е тази, която ми помогна да намеря и своя човек, с когото сме заедно и до днес. И както се казва, може да имаме някаква трудни моменти – когато аз му се карам, а той мълчи, но просто сме заедно във всичко.

- Развигор преди ми е споделял, че в това отношение „доброволно съм се поставил в сянката на Мими”.
Развигор: Да, така беше. И истината е, че аз съм задължен на Мими, защото когато свързахме съдбите си и всичко останало, тя вече беше звезда като солова певица. И когато дойде с нас, с групата,

аз сякаш тогава
унищожих името
Мими Иванова като солист!

Създадох ново име – Мими и „Старт”! Това е и моята голяма вина пред нея – че направих от нея нещо ново. Затова и в онзи момент съзнателно направих този избор – да бъда в сянка. Да се скрия и тя да бъде моето лице, човекът, който ме представлява – но винаги го правя с удоволствие!

- Да върнем малко лентата към сладките спомени на любовта – и първата ви среща...
Мими: Когато се запознахме с него, музиката вече беше фактор в живота и на двама ни. Той беше ръководител на оркестър „Стакато”, аз бях начинаеща певица, завършила музикално образование. Дойдоха едни турнета, в които просто се нареди и другата, личната ситуация. Нали се казва, че всеки човек си има половинка, която търси цял живот. При нас в онзи момент се случи точно това – открихме се.

- На 75-ата си годишнина през 2015-та Развигор ми сподели, че се чувства все същото весело момче! И сега е още така, нали? И сигурно основно хуморът е съставката, отговорна за целостта в отношенията ви?
Мими:
(смее се) Ами той си е така все още, да. И много правилно е това определение за нас наистина. Аз съм някак по-дисциплинирана, отговорна, гледам да върша нещата сурово, непременно – докато той гледа да върши всичко с една лекота, с едно чувство за хумор.

Развигор: (смее се) Дано винаги да съм точно това момче! А тогава, няколко дни преди 75-ата ми годишнина, министърът на културата Вежди Рашидов ни награди с годишните награди „Златен век”.

Мими: Ценно признание наистина. Но в другото, за което говорим, нерядко ни е и весело. Да, аз търся съвършенство във всичко и примерно ще направя едно действие, а той ще направи пет, но с доста задоволителен резултат, с усмивка, с лекота. Допълваме се по някакъв начин.

- Нали казват, че противоположностите се привличат, но и че в спора се ражда истината – интересно ми е  тогава – когато се скарате, какво се случва, докато се роди тази истина?
Мими: (смее се) Интересен въпрос. Надявам се, че се привличаме, макар че когато се ядосам, хич не мисля, че е така. Принципно аз съм тази, която изразява гръмогласно позицията си в спора, а Развигор обикновено си мълчи и чака да премине бурята. И като повикам, повикам – минута-две – и видя, че няма реакция, си млъквам, а в следващия момент мога даже и да забравя как е тръгнала цялата история. При него има една зрялост, мъдрост, която много ми помага, защото аз по-лесно паля. А ако и той отвръща по същия начин, като мен, мисля, че нещата няма да се развият никак добре.

Развигор: (смее се) Ооо, ако ни видите как спорим например в работата – около музиката на някоя песен, ще се хванете за главата! Но точно тези спорове се оказват най-градивни, защото след тях винаги има резултат. И слава Богу, че ги има, защото ако престанат, човек се отпуска, а не трябва.

Мими е тази,
която по-често
спори с мен -
благодарен съм й 
за това


защото аз иначе съм малко импулсивен, случва се понякога да претупвам нещата, едно да приключа, пък да мина на следващото – пък тя, като перфекционист, по някой път се задълбава в определени подробности, които изграждат цялостната красота на крайния резултат, към който се стремим и двамата. Затова съм й страшно благодарен!



- Изглежда Развигор е по-компромисният от двамата, но пък явно добре се е вслушал в съвета на баба си, за който и двамата ми споделихте преди време: „Жена, ако не гълчи, а мъж, ако не мълчи – не става добро семейство…”.
Мими: (смее се) Точно така се получи май. И това работи добре – при нас поне. Нашите спорове често прерастват в откровен смях. Чисти битовизми са – ще се скарам защо нещо не е направено, а иначе той веднага ще се поправи, но само ако му кажа. Колко е кратък животът… само един миг, само че когато трябва да изчистя нещо, за което съм се ядосала примерно, положението и философията са други (смее се).

- Е да, обаче, малцина си признават с такава лекота кусурите на характера!
Мими: О, не, аз си го зная това, честна съм. Такъв човек съм, че ако не изхвърля негативното от себе си, се задушавам. Докато Развигор може да задържи в себе си, трае си, мълчи си. Аз го изхвърлям, защото е отрова, а после забравям – такъв ми е характерът. И понеже това се повтаря по няколко пъти през деня, примерно аз на четвъртия, петия път, вече съм побесняла (усмихва се) – но пък той знае, че когато избухна, е колкото да изкарам това, което ми пречи.

Развигор: Честни сме и двамата – и един към друг, и спрямо останалите. Но пък, ако погледнем професионално, ако не беше Мими, аз нямаше, ние нямаше да имаме успехите, които сме имали навремето.

- Навярно понякога си правите равносметки за времето преди, какво е било – и в музикално отношение, и в чисто човешки план. Появява ли се някъде на повърхността някакво разочарование?
Мими: Разбира се, че днешната реалност е нещо съвсем различно от онова, което познавахме преди като нагласи и светоусещане. Но си мисля, че вероятно, когато аз съм била на възрастта на младите си колеги, сега по-възрастните тогава сигурно са си мислели същото, каквото и те сега за нас. Винаги има такъв нюанс в отношението от едно поколение към друго. Но аз уважавам много от тези млади хора, които в момента работят, защото покрай нашите школи се опитват аналитично и детайлно да чуя песните им, защото ми трябват български песни. Децата все повече отказват да пеят на български, което е ужасно. Притеснително е и това, че

вече много
рядко се среща
българска
идентичност - 


почти всичко звучи по чужд начин, понякога даже не можеш да различиш, че пее българин. А има доста талантливи деца по конкурсите, на които ходя, но… претопени.



- А защо новите песни на вашето поколение не се чуват днес по радиото? Не е ли твърде смущаващ и този факт?! Наскоро говорих и с колегите ви от „Ритон”, а преди това и с Веселин Маринов, чийто мнения категорично се обединяват по този въпрос.
Мими: Ние отдавна престанахме да правим нови песни за радиата, защото е безсмислено. Демотивирахме се много отдавна. Подготвяме ги, когато тръгваме например за ново участие. Наскоро даже помолих Развигор за едно хубаво право хоро, защото ми трябваше за една програма. Иначе

не мисля, че 
ще доживеем
момента да чуем
тези български
песни


хитове, шлагери, за които си говорим сега. Изключвам може би само Бг радио, където от време на време звучат мои песни, макар и по-стари. И да, смущаващо е, защото трябва да има памет, има толкова невероятна българска музика. Затова и този въпрос, който задаваш, е много болезнен. А има толкова млади хора, които имат нужда от тази музика. Наскоро например при мен дойде от провинцията едно младо момиче, което сега ще бъде абитуриентка. За да ми подари нещо, което сама е направила за рождения ден. И се оказа, че тя е толкова запалена по песните и целия ми репертоар, че ме трогна невероятно. Чула ги е това лято от турнето „Великите песни на България”, което направихме с други колеги. От този момент нататък започнала да издирва моите песни и сега ми е изключителна почитателка. Сподели ми дори, че ще спомене на съучениците си, че се познаваме и си говорим по телефона – и не само за мен, говорила е и за други колеги от моето поколение – те й отвръщали с „Кои са те?” Това е парадоксът – в тази малка България каква пропаст се е получила, та да стигнем дотук?!

- Пропастта е голяма, особено за вечните български песни, които би трябвало да носят послание на приемственост между поколенията!
Мими: Да, именно. Прави ми впечатление, че по конкурсите малките деца знаят отлично нашите песни, а също и кои сме ние – родителите им ги учат. Тийнейджърите обаче са тотално далеч. Това силно ме притеснява и натъжава – но не защото искам непременно ние да звучим, а защото трябва да има все пак някаква памет. И то не само в музиката, навсякъде. Така, както и ние някога сме учили онова, което е било преди нас.

- Когато говорим за памет и уважение, неминуемо изниква и онази болна тема за пенсиите, която не е спирала да бъде фокус на обществено и медийно внимание.
Развигор: Лошото е, че темата се разду толкова много, че се разми. Хубаво е, че ме питате сега, защото наистина съм чел какви ли не коментари – от типа „ааа, те като не са си внасяли и осигурявали, сега затова не получават”. Не, напротив! Внасяли сме си, и то много повече! Ние се водехме свободно практикуващи, на хонорари, и задължително ни удържаха до 30 % данък обществено осигуряване. За съжаление по закон архивът се пази до 5 години, след което се унищожава. И тъй като никой от нас не си е дърпал тези сметки за хонорарите, за да ги запази и представи сега, се получава крайно неприятно. Дори в съда не разполагаме черно на бяло с никакъв документ – а ни е удържано години наред, при това много, много пари! Затова са ни ниски пенсиите, много под минимума… какво да правим…

Пенсионират
ни по най-ниска
категория - 


поне това можеха да оправят. Да ни вдигнат категорията, като на танцьорите и балерините, например. Нас ни водят така, както водят най-ниската възможна категория – като един уличен метач!

Мими: Както искат да ни водят, но никак не бих искала тази почит и уважение, за които говорим, да се отнася само до музиканти – а и за актьори, за всеки вече неможещ човек. Какво може да направи този човек?! Ние не сме цигани, които стоят и просят – млади, здрави, прави. Не просим. Но когато човек е вече възрастен, в никакъв случай не трябва да се оставя да рови по кофите за боклук! Как се докарахме дотук? Какво става в тази държава вече толкова години, та нищо да не отива на добре?!

- Двамата често пътувате извън България – как усещате българите по света?
Мими: Ами на мен много геройски ми се иска да кажа, че те не са по-добре там, но това не е така. И го усещам по дъщеря ми, която е такъв патриот – тя толкова обича къщата ни, България, нас. Но вече няма да си дойде. Казвам го със съжаление и категоричност. Когато е тук и говори за Берлин, казва „Аз си отивам у нас” – това дете, което е възпитано толкова много да обича България. И тя я обича, но вече се е откъснала. И дори сега, при тези кръвопролития там, от които настръхвам, виждам колко е различно отношението, мисленето – те гледат по-философски, продължават живота, силни са духом. Докато аз например, като чух какво става, плаках, тръшках се, бях ужасена, а дъщеря ми ме успокояваше по телефона. Вече дори се ужасих и от себе си, защото още със ставането сутрин, сякаш очаквам да чуя нещо неприятно, деформирах се.

- И преди сме си говорили за това, че с Развигор сте имали неведнъж възможност да живеете извън България, но не сте го направили – заради същия този болезнен патриотизъм ли?
Мими: Аз продължавам да се чувствам добре тук. Продължаваме да работим. Но си мисля – ако не дай си, Боже някой от нас се разболее, всички неща, които имаме като заделени средства, ще се изпарят. Има една несигурност в живота в България. Ужасно е, когато хората започнат да те съжаляват. Не искам да живея в нещо подобно. Да, патриотизъм, но като виждаш, че всичко се срива пред очите ти… Има и много хубави неща, които се правят у нас, но точно тази, чисто човешка защита – да не си на прага на бедността и да хукнеш да просиш, и да молиш из болниците да приемат някой твой близък – липсва.

Развигор: В онова време двамата наистина имахме тези възможности, защото тогава много малко българи, почти никой, не можеше да отиде, да си сключи договор и да работи на Запад независимо от професията. И тогава наистина сме щели да бъдем големи глупаци, ако си бяхме представили как ще станем невъзвращенци… такива хора ги и преследваха. А ние имахме възможност винаги, когато пожелаем, да излизаме – бяхме търсени, едни от най-добрите изпълнители. Но си останахме патриоти! Помня как тогава обикаляхме всяка година необятния още Съветски съюз, където бяхме любимци на публиката. А албумите ни се продаваха в огромни тиражи, правехме ежегодно поне по едно турне там.

- Много ваши колеги вече не са между нас, но продължават да гледат Отгоре родната действителност. Но когато си говоря с вас, винаги се сещам за един невероятен глас – този на Паша Христова! Мисля си как ли щеше да се чувства днес, ако беше част от тази реалност?!
Мими: О, да, наистина! С това напрежение днес – с лакти и със зъби да се бориш, а нито Паша, нито Мария Нейкова, светла им памет, нито Боре Гуджунов, се бореха. Ние не сме свикнали да се борим, да се предлагаме… което е лошо. Но дойдоха други времена, това е.

- И с тримата сте имали колоритни, забавни ситуации зад сцената…
Мими: Да, бяхме като деца. Спомням си Паша, която беше най-висока от нас, как скачаше с едни бели чорапи върху леглото. Много сме се смели. А колко сме се гонили зад сцената – аз дори веднъж си ударих много лошо главата, гонейки се с Мария Нейкова, направо я разбих. Но аз и до днес имам усещане, че някъде ще ги срещна по улиците. Бяхме много близки и мисля, че те са непрекъснато с мен. Често по конкурси чувам песента „Двама” и си мисля за Мария. И за това колко забравени си отиват някои хора. Помня последните й участия – в Бургас, заедно с Гого, светла му памет, „Тоника” и приятели. Тогава пяхме и аз, и Данчето Христова. И в един момент, когато обявиха Мария Нейкова – която не се беше появявала от години, тя излезе с китарата и прозвуча началото на „Двама”, китарата. Като че ли премина във въздуха някакво електричество, това беше нещо невероятно. Публиката се изправи на крака – само на нея, на никой друг от нас. Сякаш усещаха, че я изпращат, защото тя си отиде месец два след това. Такъв фурор предизвика тази песен, а тя такава скромна и неуверена излезе – защото когато човек не работи системно на сцена, всяко излизане на нея е изпитание. 

Едно интервю на Анелия ПОПОВА