Директорът на музея в Кърджали Иван Балкански издъхна от инфаркт навръх ревизия, искал да си присвои голямо количество антични монети
Георги Гълъбов е роден през 1943 г. в София. Завършил е история в Софийския университет, но никога не е работил по специалността си. През 1968 г. нумизматиката се превръща в негово хоби, а от 1982-ра, както самият той се изразява, “му става занаят”. Обогатил е образованието си в областта на нумизматиката основно от уникалните библиотеки на покойните учени Кръстю Миятев и Васил Миков, които е закупил изцяло от техни наследници.
Гълъбов притежава ценна колекция от монети, но голяма част от нея вече е разпродадена на банки и музеи.
Според собствените му думи той е може би единственият роден нумизмат и колекционер, който нито е бил подвеждан под отговорност, нито е бил съден – и преди 10 ноември, и сега.

Г-н Гълъбов, защо много от вашите колеги-нумизмати имат отрицателно отношение към музейните работници и служителите от специализираното звено за борба с контрабандата и трафика на културни ценности?
- Как ви звучи определението “милиционерски началник – колекционер на културни ценности”? Визирам Димитър Иванов. Той е направил своята колекция “Арес”, както навремето Гьоринг. Или бивш оперативен работник, сега директор на фондация – Кирил Христосков? Тези, които ни преследваха преди 1989-а заради дейността ни като колекционери – нумизмати, сега сами се изживяват като такива. Успехите на тези структури за опазване на старините преди 10 ноември идват от двамата много богати, но не от трафик и незаконна търговия нумизмати Желязко Колев – Императора и Димитър Станков – Бузата. Заслепен от излишна доза самочувствие, Императора често споделяше: “Мине, се не мине, година-две, и ми вземат милион-два.

У мен, вика, са парите, у тях е властта”.

Но парите му – по-точно златото, лека-полека свършваше, като сменяше собственика си. И накрая той завърши живота си в недоимък, не можа да осигури децата си.

От тези акции на структурите, започнали около 1985 г., обаче успя се измъкне и да спаси колекцията си известният колекционер д-р Хараланов от Шумен. 10-ина години преди това той имаше неприятности с органите на държавата и взел си поука от срещите с тях, успя да укрие и впоследствие да зарови в земята всичките си ценни монети. Някои от тях бяха уникални. Лично аз съм виждал у д-р Хараланов 6 златни статера от елинистичната епоха. Стойността им е някъде около 100 000 долара.

- Вярно ли е, че “иманярите” /така поне се изразяват археолозите и музейните служители/ от цяла България се събирали в някакво заведение в Шумен?
- Да, в кафене “Магдебург”, но те са слаба ракия в сравнение с Хараланов. Той навремето имаше възможности като доктор, плащали са му кадъните в злато...

- Не са ли правени опити да се намери къде е заровил колекцията си?
- Неговата къща е на ъгъл, няма дворче. При това той ги е заровил някъде в Балкана. Къде ще ги открият?!

- В предварителния ни разговор споменахте, че на много от тракийските златни съкровища, открити по нашите земи, са правени т.нар. реплики. Каква е тяхната съдба, защото репликата повтаря едно към едно оригинала и стойността й съответно е доста висока?
- Навремето Людмила Живкова е поръчвала репликите на един много опитен реставратор – Тодор Вълков, който вече не е между живите. Целта е може би те да се изнасят навън за изложби, а не оригиналите. Но и тя почина и тези реплики останаха така... в небитието.

- Кои са най-ценните монети, открити в България?
- Вече съм казвал, че по нашите земи не се срещат изключително ценни и скъпи монети. Но все пак има изключения. През 1937 г. например в местността Исови камъни край село Величково работници намират на 70 см под земята

глинено съдче, пълно с 11 декадрахми на пеонското племе дерони.

Намервачът, Спас Гесов се казва, отива да ги продава в Пловдив и понеже е недоволен, че никой не му дава големи пари, се оплаква на директора на читалище “Виделина” в Пазарджик Христович. Той обаче веднага звъни на Михаил Герасимов /известен български музеен работник, протеже на Богдан Филов, професор и специалист по монетите, починал през 1974 г. – б.ред./, той праща стражари и успява да спаси деветте декадрахми. През 1955 г. обаче един от работниците успява да отдели една монета и понеже не може да я продаде, тогава няма търговия на такива неща, се обажда на музея, оттам я взимат и му плащат известна сума. Герасимов подарява едната на Христович от благодарност, че я е спасил.

Друга рядка находка от архаични монети е от село Садовик, Брезнишко. През 1929 г. намервачът отива при Мушмов, който му казва, че това са фалшификати. “Господине, казва му оня, аз ги нося да ги подаря, а вие ми казвате, че са фалшификати?!” Взел ги и си тръгнал. Обаче старият директор на музея Иван Велков наредил на Мушмов да отиде да ги вземе. Мушмов отива, бил си записал адреса, но намервачът казва: “Дадох ги на един брезнишки сарафин да направи гривни на дъщеря ми. Останаха две-три тука, вземете ги”.
Научавайки тези неща, аз веднага взех рейса за Брезник, защото там, където е намерена цяла каничка, пълна догоре, може да има и втора. Сарафинът обаче беше починал. Намерих дъщеря му, която ми каза: “Господине, тези сребърняци, които търсите, ги няма тука...” Взех едно такси до Садовик да търся намервача. Но и той починал. Намерих сина му. А той ми вика: “Вижте какви са угари наоколо. Къде е копал баща ми картофи, не мога да кажа.” Така че ударих на камък. Но поне направих опит, нали?

- Ваши колеги твърдят, че големите удари – респективно големите находки, са на цикли. Според някои от тях обикновено “изскачат” през 20 години. Настина ли има такава закономерност?
- Да, напълно съм съгласен. Периодът наистина е от около 20 години. Например ще ви разкажа за една находка – пак от Брезнишко. Селянин от този край намира сребърни тетрадрахми на Патрай и цар Филип до река Конска в местността Ситни трън. Разделя ги между четиримата си синове, като на всеки дава по една част. Дълги години монетите стоят в двора, няма кой да ги купи. Чак през 1969-а единият син ги занася в “Златарска промишленост” в Перник да топят тези “сребърняци”, както им викат. Отнасят ги оттам на Герасимов и му казват така и така, топят се някакви монети, а той махнал с ръка: “Бъдете спокойни, те са фалшиви!” – “Ама, проф.Герасимов, там с количества топят тези фалшификати!” Той се усеща, праща стражари и успяват да спасят част от монетите. Втората част другият син ги дава на новообразувания национален исторически музей на Владо Пенчев през 1988 г. и той ги купува, не знам на каква цена.
Третата част я купува един белгиец - Дени, който почива в български затвор от рак. Той си остави алфаромеото и синът му даде и другата част. Четвъртата част я изнесоха през Пирот и се разпродаде в Европа.

- И досега се носят легенди около внезапната смърт на директора на музея в Кърджали Иван Балкански. Дали пък не е станал жертва на иманяри?
- Отиват при него две момчета с един масал златни монети, които един Господ знае какви са били, но явно са били антични. И той казал: “Пари не мога да ви дам, но ще ви купя едно моторче”. И те цял ден: пър-пър-пър, родителите съответно ги питат откъде имат това моторче, милицията се заинтересувала и на другия ден искат да му правят ревизия. Но вечерта Балкански получава инфаркт и почива.

- Намеквате, че причина за инфаркта е било силното му притеснение. Но нали е купил тези монети за музея?
- Там е работата, че не ги е взел за музея, защото не са заприходени. Защото ако са били за музея, е щял да извади някакви пари – било от окръжния съвет, било от другаде. Плаща на момчетата с мотопедче.

- А къде са монетите? Правена ли е ревизия след смъртта му?
- Може и да е правена, но монетите не са намерени. Тук обаче искам да кажа, че този човек не е бил личност. Може ли така аджамийски да постъпва в такава ситуация?!

Особено фрапантни обаче са примерите за аджамийство на сегашните иманяри. Намират в село Ковачевица бронзов шлем. Показват снимка, на която е мокър, пробит и не личат ясно параметрите му.

И искат 100 000 марки от клиентите, такива като мен.


Събират 10 човека – ти колко даваш, ти колко... Но полицията отцепва района и им го взимат. Аз им бях казал, че това нещо, когато се реставрира, тогава ще се разбере колко струва. И сега отидете в музея да видите колко е красив – лъснат, реставриран, сребърните наочници са възстановени, явно е на някакъв вожд.

- И вие ли смятате, че Славей от Хасково е най-големият bg-фалшификатор на монети и антични артефакти?
- Не. За мен той е един много добър гравьор, но няма ерудицията на прочутите световни фалшификатори. Те не са били всеядни като него, а са се занимавали само с един тип монети. За мен двама младежи от Велико Търново са много по-добри. Славей няма и нужното образование. На едно дело Елка Пенкова го пита какво образование има и той отговори: “Не е важно образованието”. 3 книги не са достатъчни да се прочетат. Трябват 3 вагона.

- Странно е, че около имената на тези двама “млади таланти” /и не само около техните/ цари пълна тишина, докато Славей вече години наред се къпе в медийно внимание...
- Ами, защото първо е специалист на милицията, експерт се води, освен това е антиквар... Иска да си направи реклама, да влезе в прожектора. Но, от друга страна, такива като Императора и Бузата, които много се афишираха, ги обръснаха. Без сапун.

Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА