Пепи Гюзелев: Едно хапче ми струваше 800 долара, а ги пих 40 дни!

Продадох инструментите и колата си заради лечението

София, България 07 Юли 2012, 09:34 4755 прочита 0 коментара

Пепи Гюзелев: Едно хапче ми струваше 800 долара, а ги пих 40 дни!

Пепи Гюзелев не се нуждае от представяне. Името на виртуозния китарист, вокал и композитор се свързва главно с “Щурците”, но той е основател и на групите “Сините звезди”, “Слънчевите братя” и емблематичната “Старите муцуни”.

В момента Гюзелев е втори мандат общински съветник в комисията по култура в Столична община. Преди 6 години той заболя от тумор на мозъка и оттогава-насам животът му е “борба с болестта и всичко останало”. Пеци замина за Щатите – в клиниката “Сидър Синай” в Лос Анджелис, за да се оперира, но в крайна сметка по решение на специалистите там остана само на медикаментозно лечение, което продължава и до днес. <a target="_blank" href="https://www.blitz.bg/news/article/144714">В предишния брой на “ШОУ” борецът за граждански права и активен “рецензент” на Столична община – Иван Петров изяви съмнение, че Гюзелев е болен и че парите, дадени му за лечение, не са били използвани по целесъобразност.</a> А ето и отговорът на “щуреца”: - Г-н Гюзелев, гражданинът Петров ви нападна – прояви съмнение в болестта ви и усвояването на помощта за лечение... - Мечтая той да е прав, а аз да съм “лъжец”. За съжаление, всичко това са глупости. Вижте тази папка – това са документите за тези 6 години, в които се боря с тумора. Ето епикризата, ето снимките от болницата. На всеки 6 месеца се правят такива снимки. Ето епикризата от прегледа в Щатите /показва документи – бел. а./ Ето лекарството, което пия. Три такива таблетки месечно, които струват по 400 лева на месец. Само за това лекарство! Не ми се говори за това, но след като питате – ето, вижте сама документите и преценете за какво става въпрос! - Доколкото знам, у нас са объркали тумора с инсулт... - Когато ме удари, помислиха че е инсулт. Защото припадам и изгубвам съзнание Закарват ме в болницата и почват прегледите. Оказва се, че при мен няма тия типични признаци на прекаралите инсулт. Нямах пареза. Така разбраха, че не е инсулт. Единственото, което се случи, е, че не помнех имена. И до днес е така. Като се запозная с някого, записвам си на листчета – кой е човекът, къде съм го срещнал, по какъв повод – за да се подсетя. Но беше още по-страшно. В болницата не познах жена си. Казах й: “Знам коя си, само ми кажи как се казваш...” Най-интересното е, че помня имена от Библията. Други имена – трудно. Дойдоха да ме видят колегите от “Щурците”, и аз се мъчех да си припомня как се казва Кирчо Маричков...! - В крайна сметка операцията в Щатите не се състоя, нали? - Самите лекари там се отказаха. Ако бях в България, щяха да ми вземат всичките пари, нищо нямаше да направят и щяха да ми кажат, че съм “добре”. В Щатите обаче нещата стоят по съвсем различен начин. Очаквах да остана само 20 дни, но се оказа, че изследванията изискват време. Туморът се оказа не този, който бяха диагностицирали в България, лекарствата – освен остарял вид, били неподходящи. Добре че поне в Америка ми казаха, че съм отишъл сравнително навреме - още един месец и туморът е щял да се превърне в нелечим рак Казаха ми, че няма да ме оперират, защото било безсмислено – туморът бил враснал в мозъка, не можело да отстранят повече от 20 процента от него и имало опасност да се увреди мозъкът. Предложиха облъчване с пиене на лекарства. Само едно хапченце на ден струваше 800 долара. 40 дена бях там. Вие сметнете за какво става въпрос – само за хапченцето, без облъчването, храната, престоя за преспиване тук и там, и всичко останало, за да останеш жив... - Стигнаха ли парите? - Не стигнаха, естествено! Продадох си тука инструменти, продадох си колата и като отидох в Щатите, евангелистката църква в Лос Анджелис и евангелисти от други градове ми предложиха помощ. Като се разбра, че трябва да остана в Америка 4-5 месеца - без тяхната помощ бяхме изгубени. Ефросина, съпругата ми, беше с мен. Тя пое цялата организация, записваше всичко, водеше отчет на разходите, изобщо следеше всичко, свързано с пребиваването ни там. Случваше се да ни поканят за преспиване някои семейства, но когато почна облъчването, и това не беше възможно - трябваше да сме в Лос Анджелис, възможно по-близо до болницата. Химиотерапията ми помогна. Само дето отслабнах с 8 килограма и оплешивях от едната страна. Но в момента се чувствам добре. - Вярно ли е, че сте станал по-продуктивен като творец, откакто имате тумора? - Да. Не знам дали заради него, или понеже съм по-свободен. Преди с “Щурците” правехме 250 концерта годишно. Пътувания, репетиции – нямаше време за творчество. Гошо Минчев беше написал един много хубав илюстративен текст на тоя начин на живот: “От турнето се прибираш вкъщи и какво намираш – жена ти сърдита багажа си събира, а отгоре на всичко, децата питат: “Кой е тоя чичко?”... Горе-долу така си беше. Тая болест като дойде, искам да ви кажа, че се събуждам някой път в 4 сутринта и чувам песента в главата си. Сядам пред компютъра и до 8 е готова. В 12 – бам! - идва ми друга песен. - Втората ви съпруга Ефросина е медицински работник... - Да тя работи в Университетската болница “Св. Ив. Рилски”. - С нея имате хубав брак... - Да. Гледаме всичките си деца. Тя има две от първия брак, аз – голям син, вече 30 и кусур годишен – женен, с деца - имам внуци. Имам 4 внука, като съберем моите с тия на съпругата ми. Поддържаме чудесни отношения и с първата ми съпруга Ева и нейния мъж. Когато си го намери сегашния си мъж, ние с Ефросина отидохме да я съветваме: “Взимай го, готин е, ще се грижи за тебе. И ние ще бъдем зад теб!” Тя ни послуша и ние им бяхме на сватбата. Това, което ни раздели навремето с първата ми жена, беше, че аз бях популярен музикант, тя – популярна манекенка. И двамата пътувахме, и лека-полека, без да се караме, почнахме да се раздалечаваме. Като се разведохме, за сина ми беше болка, но се преодоля. - Сега спазвате ли режим на живот? - Да, не мога да ям всичко, което обичам. Имам мания за шоколад, но не ми дават да ям. Иначе, макар че съм написал “Бира, секс и рокенрол”, не пия и не пуша. - Евангелист сте – пеете ли още в църквата? - Напоследък по-рядко, но задължително ходя на неделната служба. Станах вярващ покрай жена ми. Късно. Но и как иначе – от дете ме учеха, че няма Бог. Живях в едно време, когато милицията забраняваше да влезеш в църквата, забраняваха на децата да четат Библията... - Защо Вачо Бъндарака казва, че го мразите? - Няма такова нещо! Предполагам, че едно време, понеже са се разделили с Кирчо Маричков, и той пренася това и върху мен. Не е вярно това, че го мразя. Те се разделиха и двама от “Бъндараците” дойдоха в “Щурците” – това е. Но то се случваше с всички групи. В България по мое време, когато тръгвах, имаше три групи – “Бъндараците”, “Блу старс” - моята, и “Сребърните гривни”. Едно лято “Бъндараците” ги бяха взели на турне със Сатиричния театър, “Сребърните гривни “ отидоха в Приморско, а ние – “Сините звезди” /”Блу старс”/ отидохме в Слънчев бряг. Като ни изгониха, отидохме в Бургас – малко историята “Оркестър без име”. И тогава започна и тая смяна между музикантите в отделните групи. А всеки си мечтаеше да отиде да работи в чужбина. Стана така, че “Сребърните гривни”, посредством една българка в Норвегия, заминаха затам, но Сашо Гривната например не го пуснаха. И така “Сребърните гривни” изчезнаха въобще като група. Останахме само “Сините звезди” и “Бъндараците”. В един момент се срещнахме с Киро и тогава решихме да си направим нова група. Така се събрахме “Щурците” – през един септември. На другата година имахме късмет – Борето Карадимчев написа “Бяла тишина”. Изпяхме я с Гошо Минчев и оттук-нататък всичко потръгна. - Гошо Минчев също имаше мозъчен тумор. Той колко операции преживя? - Три. На четвъртата се отказаха. Сега разбирам какво е - работиш, но не забравяш за болестта. Непрекъснато се съобразяваш какво изисква лечението. - А защо се разделихте “Щурците”? - Първо, когато навършихме 20 години и си издадохме албума, в Европа “климатът” почна да се променя. В България се натегнаха нещата. През 87-а започна стагнация и взеха да се разпадат българските групи. Почнаха да ни спират концертите. Някакво генералче от милицията във Велико Търново ни спря концерт на Летния театър. “Концертна дирекция” почна да ни тика към разни селца, вместо да пеем на големи стадиони. Важно било колко концерта били изнесени и други такива глупости. И ние решихме да си дадем почивка. А като спреш да свириш, всеки тръгва по пътя си. - Вярно ли е, че вие лично никога не сте пели и свирили на плейбек? - Да, никога. И никога не съм свирил в кръчма. Никога не съм се занимавал с халтури. Сега някои колеги почнаха да го правят, но не ги виня - трябват им пари, а никой от нас, музикантите, не се пенсионира. Държавата ограби музикантите! Но това е друга тема, известна – няма да я коментираме. - Бихте ли се събрали отново “Щурците”? - Мисля, че това е вече история и нека си остане в историята. Всеки е тръгнал в собствена посока. Да се събираме отново дори за един концерт, трябват страхотни финанси. Освен това, след като толкова време не сме свирили заедно, трябва да репетираме доста, за да се сработим. А не да си играем на някакви дядковци които да излязат на сцената и да кажат: “Едно време бяхме “Щурците”!.. - Втори мандат сте общински съветник. Намирате ли смисъл в това? - Исках да вляза по някакъв начин в политиката, но в един момент осъзнах, че когато човек е чист и изведнъж се блъсне в мръсотията, без да иска, се опръсква. Няма как да си запазиш чист “белия костюм”. Но ако само си пазиш “костюма”, и не правиш нищо, пак няма полза. Затова осъзнах, че е грешка да се дръпна. Трябва да се продължава битката с почистването на блатото. Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА