През 1967 година Габриел Гарсия Маркес написва великата си книга „Сто години самота”. Тогава той е на четиридесет години и за една нощ става световно известен. Христо Карастоянов върви по неговия път, но с 24 години закъснение. Разбира се, и не с такива мащаби на известност. Роденият в Тополовград, но провъзгласилият се за ямболия писател написа „Една и съща нощ” на 65 години и направи големия си удар. Книгата, обрала всички родни литературни награди, бе драматизирана от професор Иван Добчев и се превърна в пиесата „Гео” в Народния театър. Някои подхвърлиха, че от нея може да стане и филм. Дилемата бе дали документален или игрален.
<em>Накрая Карастоянов прелетя за първи път оттатък океана, за да участва лично в превода на хита си, който, както сам твърди, е писал цели двадесет години. За Карастоянов епиграмистът е написал: &bdquo;Поет, писател, журналист. / Критик и карикатурист./ И драматург и китарист./ Карастоянов. Христ- О! </em><br /> <hr /> <br /> <strong>- Христо, гледаш ли се в огледалото?</strong><br /> - Да, защо?<br /> <br /> <strong>- И кого виждаш там?</strong><br /> - Е, кого... Само себе си, разбира се. Гледката не ми харесва кой знае колко, но поне съм си аз. <br /> <br /> <strong>- Можеш да преподаваш в университета специалността: Как се печелят литературни награди. Не минава година да не вземеш три-четири ... </strong><br /> - О, аз даже съм написал помагало по въпроса! Турил съм му заглавието &bdquo;Как да печелим литературни награди в десет стъпки!&rdquo; Например деветата стъпка гласи: &bdquo;Недей да скромничиш!&rdquo; А десетата е: &bdquo;Приятел в жури се познава!&rdquo; Обаче според единайсетата, (която е засекретена), конкуренцията ти може да има по-добър приятел в същото жури, та става сложно.<br /> <br /> <strong>- България е единствената страна на Балканите, която няма нобелист, защо според теб?</strong><br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>- Няма с какво да си я купим тая награда, ако ме разбираш...</strong></span><br /> <br /> <strong>- Не съжаляваш ли, че малко късно написа &bdquo;Една и съща нощ?</strong><br /> - Не знам, честно ти казвам! Като бях на 33, излезе &bdquo;Перпетуум мобиле&rdquo;, но да речем, че това е друга работа. &bdquo;Една и съща нощ&rdquo; просто си заживя някакъв свой си живот, напълно отделен от мен. Аз само вървя подире й. Никога преди тази книга не съм пътувал толкова много, никога не съм се срещал с толкова хора заради нещо, което съм написал. Ето, с Иван Добчев не се бяхме чували най-малко трийсет години, а като излезе романът, той ми се обади, за да ми каже, че смята да пише пиеса и после да я поставя. Искам да кажа, че не аз, а тя го беше намерила. По същото време Светлозар Игов я отличи с удивителната си награда &bdquo;Дъбът на Пенчо&rdquo; &ndash; не мен, а &bdquo;Една и съща нощ&rdquo;. После Изидора Анжел спечели конкурса за преводачи на фондация &bdquo;Елизабет Костова&rdquo; с превод на романа: мен тя изобщо не ме познаваше. Ама познаваше книгата... <br /> <br /> <strong>- Чак в Америка те отведе тая книга...</strong><br /> - Именно.<br /> <br /> <strong>- Как стана това?</strong><br /> - Стана пак без моята намеса. Изидора Анжел освен конкурса на &bdquo;Елизабет Костова&rdquo; кандидатства и за една страхотна резиденция в Omi International Arts Center &ndash; едно невероятно място на север от Ню Йорк, където се работи по различни програми, всичките международни. Та там действа и нещо, наречено &bdquo;преводаческа лаборатория&rdquo; в Ледиг хаус. Домакините събират автори от различни държави и техните преводачи на английски и те в продължение на десет дни работят! Ама като казвам работят &ndash; наистина работят! Представи си го така: на километри наоколо няма хора, има само сърнички и катерици; в три къщи, дето сякаш са излезли от филма &bdquo;Отнесени от вихъра&rdquo;, домакините са създали възможно най-перфектните условия за усамотена работа. <br /> <br /> <strong>- А в Ню Йорк?</strong><br /> - В Ню Йорк Милена Делева, която е изпълнителният директор на фондация &bdquo;Елизабет Костова&rdquo;, беше организирала две важни за мен събития. Среща с учениците (и родителите им!) от българското училище &bdquo;Христо Ботев&rdquo; и в Генералното ни консулство в Ню Йорк. Е, в консулството пък какъв разговор се получи с Рос Уфберг!... Рос е съсобственик на едно независимо издателство, специализирано само за преводна литература, самият той е преводач от руски...<br /> <br /> И представи си виждам и Христина Петкова. Води театрален кръжок с най-малките. От нашия куклен театър, ямболския! Работили сме маса време заедно... Абе, едно време бях написал нещо, което гледам, че вече е тръгнало като виц във фейсбук: Светът е малък, но Ямбол &ndash; голям! <br /> <strong><br /> - Какво те омая в Щатите?</strong><br /> - Много неща. Обаче две &ndash; най-много. Едното, разбира се, е Ню Йорк. Твърдя, че това е един удивително човешки град. Тия там небостъргачи и прочие въобще не ме смазаха, както очаквах. Хич! Хората обаче са дотолкова добронамерени и толкова нормални, че небостъргачите просто не ме интересуваха. Обаче другото нещо да видиш! Представи си: насред нищото, където дори и асфалтираният път свършва &ndash; книжарница! И то книжарница в хамбар! Хамбар, плевня, обор &ndash; или както там се превежда barn. Типичен хамбар и вътре &ndash; книги, книги, книги... Да се изгубиш в буквалния смисъл: пътечки, стълбища, кьошенца. И хора, моля ти се! Беше неделя, а вътре хора, купуват, товарят багажника на колата отвън и пак се връщат да се ровят в книгите... Страхотно, ти казвам!<br /> <br /> <strong>- Как биха се чувствали днес анархисти като Георги Шейтанов и поети като Гео Милев, героите на твоя роман?</strong><br /> - Ей този въпрос го чувах най-често през тия вече почти две години. И всеки път се стъписвах. Единственото, което си мисля, е, че те и сега биха останали неразбрани.<br /> <br /> <strong>- Добре, книгите ти те прославиха, а направиха ли те богат?</strong><br /> - &Agrave; така! Сега тук може да се просне безкрайният разговор на тема &bdquo;Може ли у нас да се живее добре с писане на книги&rdquo;... Или да задълбаем в очевидни неща като свития книжен пазар у нас и така нататък. Пазарът е такъв, какъвто е! Толкоз! Виж, за първата ми книга &bdquo;Пропукан асфалт&rdquo; &ndash; тя излезе през 1981 година &ndash; получих хонорар, колкото две и половина мои тогавашни годишни заплати. Не месечни &ndash; годишни! Само че ми ги плати държавата, а не читателят. Там е разликата. И според мен тази разлика изобщо не е в полза на соц.-носталгирането. &bdquo;Една и съща нощ&rdquo; богат не ме направи, но във всеки случай ми помогна да не се гърча с едната пенсия. Не е малко, никак не е малко това!...<br /> <strong><br /> - Твоя роден град Тополовград бе известен с камилите. Всичките двугърби гастрольорки на морето, върху които се снимаха полякините и чехкините, идваха оттам. Имаше ли ги през твоето детство и какво си спомняш от това време?</strong><br /> - Никой не ми вярва, но аз наистина ги помня камилите. Къщата на дядо беше почти накрая на Тополовград и от тук се излизаше към Сакара и от там - надолу към границата. Тъй че наистина ги помня. Каруците им например бяха по-големи от конските...<br /> <br /> <strong>- Днес животът ни е в ръцете на ясновидците. Техните прогнози за съдбата ни са диаметрално противоположни: от &bdquo;България става рай&rdquo;, &bdquo;българите сме велики&rdquo;, до &bdquo;чака ни апокалипсис&rdquo;, &bdquo;ще оберат всичките спестявания на народа&rdquo;, &bdquo;идва глад и мизерия&rdquo;, &bdquo;няколко земетресения и един вулкан&rdquo;... Да вярваш ли и какво въобще мислиш за бъдещето.</strong><br /> - Е... Понякога се ядосвам. Не на врачките и ясновидците, ами се ядосвам, че времето се оказа идеално за тяхното разпълзяване. Вероятно, защото има достатъчно балами, които пък правят възможно всичко това да се превърне в доходоносна професия... А пък им вярвам точно толкова, колкото вярвам на политиците, социолозите и присъдружните им банкери и бизнесмени... Ти за друго си помисли! Питал ли си се отде дойде този взрив от лотарии и игри на късмета? Половин България търка лотарийните картончета &ndash; защо така? &bdquo;Спечели веднага!&rdquo; &ndash; и народът трие картончетата.<br /> <br /> <strong>- Мислиш ли, че от теб би излязъл един добър министър на образованието или председател на парламентарната комисия по култура например. Предлагали ли са ти да те вкарат в политиката.</strong><br /> - Никога не са ми предлагали такива неща. И слава Богу де!<br /> <br /> <strong>- Ходиш ли на църква?</strong><br /> - Рядко. Не само защото не съм вярващ, а защото вече виждам, че между вярата и църквата разликата е като разликата между Канада и канадската борба.<br /> <br /> <strong>- Славата увеличава ли приятелките и приятелите?</strong><br /> - Чия слава бе, Гозес! То оставаше и да си помисля, че ме е споходила славата...<br /> <br /> <strong>- На кого през годините си се възхищавал?</strong><br /> - Много са хората, на които съм се възхищавал. Но сред тях няма нито един политик. Нито от нашите, нито от чуждите.<br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Исак ГОЗЕС</strong><br /> <br /> <br />