Писателят психиатър Калин Терзийски: Бях алкохолик и наркоман!

<em>Калин Терзийски е един от най-успешните български писатели. Романът &bdquo;Алкохол&rdquo; - безпощадна квинтесенция на личните му преживявания, се превърна в най-четената книга за миналата година. Терзийски е лекар-психиатър по професия, но преди десет години скъсва завинаги с медицината. <br /> <br /> От многото лица на 40-годишния Кайо се открояват сценарист на телевизионни предавания /включително и &bdquo;Пълна лудница&rdquo;, където с още няколко сценаристи напусна миналата година след скарване с Магърдич Халваджиян/, журналист, безработен, поет-отшелник, редактор в списание, алкохолик и наркоман, страстен въздържател, вдъхновен планинар, баща на 14-годишна дъщеря, автор на 6 книги, две от които в съавторство. <br /> </em><br /> <strong>- Калине, сега си един от най-успешните български писатели, но преди време бе алкохолик и наркоман. Как става така, че лекарят, който цери психичн болни и зависими от опиати, сам посегна към тях?<br /> </strong>- Не лекарят, а бохемската ми писателска натура посегна.<br /> <br /> <strong>- А лекарят защо не го спря?<br /> </strong>- Той се опитваше... Но ако трябва да съм съвсем честен, и лекарят посегна, но по други причини.<br /> <br /> <strong>- Нима може да се търсят &bdquo;причини&rdquo; като оправдание?<br /> </strong>- Не се търсят. Те съществуват. Лекарската ми природа е на сравнително трезв емоционален и интелектуален човек, но посегна, за да се спаси от абсурда, в който беше попаднал.<br /> <br /> <strong>- По-точно?<br /> </strong>-Много пошло звучи, но не бягам от пошлостта, ще разкажа: През 1998 г. в Курило, където работех като психиатър, получавахме по 20 долара заплата. Тогава доведоха една висока, руса, около 60-годишна жена. Не говореше никакъв език, само някакви откъслечни фрази. Пооправихме я. Заживя нормално. Разбрахме, че е норвежка. И тази дементна леличка ние, лекарите, я обгрижвахме с 20-доларовите си заплати, когато на нея й превеждаха пенсия от 900 долара. Като разбраха размера на пенсията й, хората покай мен започнаха да ходят като зомбита. Когато тези 20 долара заплата на лекар, изправил на крака въшливата, скитаща из България чужденка, се изправят срещу нейната 900-доларова пенсия, разбираш в какъв отвратителен абсурд живееш. <br /> <br /> С парите, които получавах, аз като млад баща и млад лекар тогава можех да купя 5 пилета, за да яде малката ми дъщеря протеини, или пък 10-15 памперса. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Оставаше ми само да се застрелям. <br /> </strong></span><br /> По това време за допълнителни пари станах сценарист в едно смешно предаване, казваше се &bdquo;Квартал&rdquo;. Но това ми разбиваше семейството. Така за съжаление след 5 години брак с тогавашната ми съпруга Мирослава Тотева, която е един прекрасен човек, се разведохме.<br /> <br /> Но наистина на лекаря, който искаше да прави чудеса, или просто да бъде добър лекар /още повече че съм завършил медицина в София с общ успех отличен 5.80/, нещо не му се получаваше.<br /> <br /> <strong>- Какво му пречеше?<br /> </strong>- Именно този абсурд. Работех по онова време и във вестник &bdquo;Нощен Труд&rdquo; за допълнителен доход, но това пък доведе до завист на колегите ми лекари. Имаше едно пренебрежение, че аз не се занимавам само с медицина, но и с някакви &bdquo;пошли неща&rdquo;. Забелязвах дори и у шефовете ми ревност. Ставах по-независим като човек - с повече пари, и журналист на всичкото отгоре. Това дори дразнеше и жена ми, защото общувах с млади актристки и... ревнуваше. За мен беше абсурдно. Нямаше поводи. <br /> <br /> Но това, че трябва да живея така, вървеше единствено с алкохол и с препълнените ми с хапчета джобове. Просто бърках, вадех от тях, гълтах ги и пиех, и продължавах да живея тоя живот, за да не пукна. <br /> <br /> <strong><span style="color: #800000">Като психиатър бях много изобретателен в комбинациите алкохол-транквилизатори: <br /> </span></strong><br /> като се почне от &bdquo;Ривотрил &bdquo;Ксанакс&rdquo;, &bdquo;Диазепем&rdquo;, &bdquo;Лексотан&rdquo; и всичките му там транквилизатори. От наркотиците се опазих само от хероина, защото той е много психопатски наркотик и от него се умира много бързо. Хероинът даже не е и спасение. Той си е чисто самоубийство. <br /> <br /> И тук се обади оная бохемската, писателската част от мене. През 2000 г., когато правих литературната притурка на в. &bdquo;Дума&rdquo;, непрекъснато ходех като изтребител. Вечно бях поне на половинка алкохол и на няколко хапчета в комбинация. Това ме поддържаше - жив и умиращ, жив и умиращ! Който е гледал &bdquo;Ах, този джаз&rdquo;, може да се сети за какво става въпрос: човек, който е непрекъснато на ръба и трябва да се поддържа още известно време, още малко, още....<br /> <br /> <strong>- Но си бил малко под 30-годишен - твърде млад! Не си ли казваше: &bdquo;Докога така?&rdquo;...<br /> </strong>- Казвах си: &bdquo;Нищо!&rdquo; Утре пак така и след това &ndash; смърт. И туй то! Бях се разделил и с жена си вече. Живеех като отбрулен лист, но пък си казвах: така се става голям писател, само чрез такава смърт. Смърт на човек, който живее бързо, драматично, наситено... Така поддържах &bdquo;голямата легенда&rdquo; за &bdquo;писателския си край&rdquo;. През това време написах всичките важни неща, които са излезли досега от печат, без романа &bdquo;Алкохол&rdquo;.<br /> <strong><br /> - Кога разбра, че вече си тотално зависим от алкохола и наркотиците?<br /> </strong>- Прекаленото пиене премина в истински алкохолизъм някъде към 2003 г. и продължи до 2008 г.<br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Чисти пет години.<br /> <br /> </strong></span>Но от две години съм напълно чист - без алкохол и наркотици.<br /> <br /> <strong>- И как го направи?<br /> </strong>- Ще се изповядам. С Мартин Карбовски, с когото бяхме големи приятели, от две години насам не сме си казвали повече от десет думи. И на мене ми е много тъжно за това, но така се случва.<br /> <br /> <strong>- Това пък защо и каква връзка има?<br /> </strong>- Ще поясня: има една жена - Марта Петрова се казва. Обаждаше ми се често и успя да стане мой душеприказчик. По това време бях на дъното на отчаянието си. Нямах и капчица признание /б.а. визира писателското си поприще/. Казвах си: Това ли беше всичко? Борих се, пълзях на четири крака, не съм преставал да бъда писател, но ще си умра ей така, без признание и в неизвестност? И Марта започна да ми се обажда. Отначало дори ми досаждаше. Досадно е да не се държи някой мило с тебе, но той ти става истинският психотерапевт. Важното е да те слуша.<br /> <br /> <strong>- Що за човек и на каква възраст е тази мистична Марта?<br /> </strong>- Впечатляваща и може би изключителна жена. Нещо като високотехнологична Ванга е. Има екстрасензорен ресурс. Към 60-годишна е. Та тя записвала нещата, които сме си говорили. И един ден взе, че даде част от тях на някои медии. Тогава Карбовски ми се разсърди, защото извън контекста някъде бях казал нещо относно парите, които той по това време събираше в благотворителна акция за лечението на Мануела Горсова.<br /> <br /> <strong>- И какво толкова си казал?<br /> </strong>- И в тия безкрайни разговори, и на оня акъл, може и на майтап да е било, ако съм изтърсил за Карбовски във връзка с благотворителната му кампания за осакатеното от Стависки момиче: &bdquo;Ами, купи си джип наскоро&rdquo;, което е нещо ужасно. После питах Марта защо е дала тази информация, а тя ми каза, че <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>искала да ме откъсне от Мартин Карбовски. <br /> </strong></span><br /> Искала да ни скара с него, затова го направила. Не го харесвала. Може и това да и е била целта й, може и да се е дразнела много от неговата журналистика, но... аз се чувствах като предател. Не като предател, защото съм казал нещо, а заради пиенето и заради това, че не мога да си спомня какво може би съм казал. Много страдах за разбитата ни дружба с Карбовски.<br /> <br /> <strong>- И това ти помогна да се &bdquo;хванеш в ръце&rdquo;?<br /> </strong>- О-о-о, изживявах и куп други неща, които връхлитаха едно след друго. Появи се по това време и една друга жена - Емили Истаткова, която има една малка рекламна агенция. Тя беше издала вече една-две наши книги, правени заедно с Карбовски. Каза ми: &bdquo;Вземи, събери и илюстрирай заедно някои твои неща и ще направим една библиофилска книга&rdquo;. Аз рисувам, пиша разкази. Всичкото това на едно място и да взема да изкарам на всичкото отгоре и някакви пари?! Тия неща са стимул, защото за оня, който е решил да се самоунищожи, почти нищо не може да го спре, но... у мене се появи почти невероятен дух да хвана живота си в ръце. <br /> <br /> <strong>- Тези ли бяха сламките на спасението ти - без медикаменти, без нищо друго?<br /> </strong>- Да! Казах си: Сега командвам вече Аз. Този здрав мой &bdquo;Аз&rdquo; - вече той определяше поведението ми. Това стана през 2008 г. Но е много трудно,много! <br /> <br /> <strong>- Ти си безпощадно искрен.<br /> </strong>- Само така се чистиш от миналото. <br /> <br /> <strong>- Сваляш &bdquo;ципа на душата&rdquo; си и безмилостно се разголваш в тази своеобразна изповед, но... защо се отказа окончателно от лекарската си професия?<br /> </strong>- Ще ти разкажа още ужасяващи неща за себе: отказах се от медицината, защото бях потресен от онова, което се прави там, и... от самия себе си. На няколко пъти съвсем определено ми се &bdquo;наложи&rdquo; да вземам пари от пациенти - нещо, което се прави абсолютно повсеместно по много формално грозен начин. Изобщо вземането на пари от пациент като акт е много грозно. <br /> <br /> Например бяха ми оставили пари за освобождаване на едно момче от казармата, което между впрочем си беше абсолютно непригодно за войник. Но можеше да влезе там, ако нямаше кинти да плати на свинете пред военните комисии. Трябваше да го освободя за една година от военна комисия. И аз направих нещо незаконно. Поставих му една пресилена диагноза. Една диагноза, която изпипах като шедьовър. Направих куп изследвания и я обосновах. И за втора година му създавах тази диагноза. Първата година взех за това 200 лева. Втората година знаех,че се вземат за такова нещо до 2000 лв.<br /> <br /> <strong>- Рушвет?<br /> </strong>- Да, взех пари - такива, които се вземат по принцип в такива случаи, знаейки тарифите на всичките си колеги за такива неща. И на следващата година, вземайки парите, в един миг се сетих, че не протече така гладко диалогът с бащата му. Малко поспорихме. И си казах, че може да ми даде белязани пари. И парите, които ми даде, от бюрото ми - с лакът, а не с длан, ги пуснах директно в джоба на престилката си, за да не останат следи евентуално по дланите ми, ако парите са белязани. След това ми стана толкова гнусно от онова, което направих. Потресох се от себе си. Казах си: Това ли живея аз? Това ли работя? Това ли ще правя цял живот? <br /> <br /> Знаех много добре, че след пет години вземането на пари от пациенти ще ми е такава рутина, че нищо няма да жегва съвестта ми. Тогава направих следното нещо - отидох и дадох тези пари на завеждащата отделението.<br /> <br /> <strong>- Как така, какво й обясни?<br /> </strong>- Какво да й обяснявам? Тя просто ми каза: &bdquo;О-о-о, мерси&rdquo;! След няколко дни напуснах Курило и скъсах с медицината окончателно.<br /> <br /> <strong>- И започна одисеята ти в журналистиката?<br /> </strong>- Бутах къде ли не - в журналистиката, правих телевизионни сценарии в групата на Слави Трифонов. Но той много не се показваше тогава, защото където и да идеше, все го гонеха. Беше, спомняш си, такова време. Хората на Костов правеха така, че да му стане тесен светът. И тогава успяхме с Евтим Милошев, Стефан Рядков и Любо Нейков в &bdquo;Дарик радио&rdquo; да работим. Рядков уреди нещата и започнахме. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>За година и половина работа в &bdquo;Дарик&rdquo; съм взел не повече от пет-шест пъти пари.<br /> </strong></span><br /> А имам някъде над 20 месеца труд. И благодарение на Стефан Рядков, да му е хаирлия, чувал съм, че е завлякъл доста хора, но той направи така, че не само аз, но и седем-осем човека - сценаристите на това радио предаване, да не получим даже и половината от парите си по договор. Явно обича парите. Стефан Рядков се криеше от нас. Минаваше предаването и той побягваше по стълбите, за да не говори с нас, като го питаме къде са ни парите. <br /> <br /> <strong>- Ударите не са били малко?<br /> </strong>- Животът ми беше писнал. Отвратен! Бях се превърнал в камикадзе. Исках да абдикирам от света! Дори си подарих джиесема на един клошар. Малко по-късно подарих и личната си карта на Карбовски. Залепих я на стената у тях. Живях няколко години &bdquo;без самоличност&rdquo; - между възходите и паденията. Крахът. Отчаянието. Ужасът. Сега съм жив и благодарение на родителите ми, които не ме изоставиха, колкото и зле да бях. Жив съм и благодарение на Ивана &ndash; жената, с която живея в момента. Тя е психолог и с нея се запознахме още в Курило, където работех. Тя е жената на моя живот. Сега живея като аскет - колкото мога и още повече.<br /> <br /> <strong>Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА<br /> </strong>