Пламен Симов: Тодор Живков бе измамен, а България затъна в либийските пясъци

София, България 10 Апр. 2011, 07:41 6282 прочита 0 коментара

Тодор Живков посреща с воински почести полковник Муамар Кадафи във Варна.

Полковникът от ПГУ Владо Дамянов бе даден под съд за педофилия с 12-годишно момиче в Западна Германия, но плати на родителите 100 000 марки и отърва затвора

В миналия брой на вестник "ШОУ" Пламен Симов, шеф на Моряшкия синдикат и борец срещу корупцията още по времето на соца, предизвика суматоха с новината, че Симеон Сакскобургготски е бил агент на Първо главно управление /ПГУ/ на ДС и е получавал големи комисиони от българска страна, за да посредничи при нерегламентирани сделки на ембаргови стоки и редки метали. Според Симов вербувани от ПГУ са били и хората от “веселото парижко обкръжение” на царя – Илиан Иванов и “сексуалният емигрант” Христо Куртев. От разказа на синдикалиста стана ясно, че шефът на “Редки метали” Райно Керемидчиев е получил цели 600 000 долара под масата от германски концерн, но е бил сниман как пъха дебелите пачки в куфарчето си. Симов веднага алармира висшия ешелон на властта у нас за скадалния случай, но е “награден” с инсценирана катастрофа на бул.”Баба Парашкева” /сега “Европа”/, от която оцелява по чудо. ....................... В последния брой на "ШОУ" покровителстваният от ДС-генерала Григор Шопов драматург и специалист по търговско право разкрива и механизма за осъществяването на една от най-големите икономически авантюри на режима в България преди 10 ноември – т.нар. либийска нефтена концесия.  <hr /> - Г-н Симов, след като гръмнахте бомбата, че Симеон Сакскобургготски е бил вербуван от ПГУ на ДС още през 1964 г., очаквам следващата порция ваши разкрития за корупционните практики на българските служби за сигурност и по-специално на “любимото” ви външно разузнаване по времето на соца. Твърдите, че във Франция сте получили информация за грандиозна измама, на която “се хванал” самият Тодор Живков и която е коствала на България стотици милиони долари... - В края на 70-те години на миналия век Тодор Живков вече разполагаше с авторитарната власт да решава най-важните национални икономически, структурни и кадрови проблеми на страната, като аргументираше пред обезличеното политбюро внушенията си със стриктна и понякога убедителна информация. Външноикономическото сътрудничество и доларовото /т.нар. второ направление/, бяха под едноличния му контрол чрез развихрената дейност на Първо главно управление /ПГУ/ на ДС, научно-техническото разузнаване /НТР/ и &bdquo;пагонното”, двойно подчинение на отделни министри и висши чиновници като Будинов, Христо Христов, Стамен Стаменов, Сербезов....и накрая Атанас Папаризов. По много въпроси, свързани с политиката на СИВ, противоречията със съветските служби се задълбочаваха, но Тодор Живков решаваше конфликтите в &bdquo;наша” полза чрез личните си връзки с болния и оглупял Брежнев. Този негов непоклатим стълб и доктрината му за &bdquo;съхранение на кадрите”/макар и корумпирани!/, блокираха за дълъг период от време както съветското, така и българското контраразузнаване. Партийно закриляната висша Корупция вилнееше безнаказано. Андропов изпада в ярост от безсилие, когато му докладват, че членът на политбюро на КПСС Григорий Романов е поръчал да донесат от музея кристалните чаши на Екатерина Велика и след тежък запой на правителствената яхта изпочупва в стената на салона ценното историческо наследство на Русия. След светкавичния доклад Брежнев, също подпийнал, казва загрижено: ”Лошо! Понякога сме жертви на характера си! Но нека да видим по-голямото....той построи Двореца на младежта, Спортния комплекс, откри 20 станции на ленинградското метро....градивна, но емоционална личност! Ще му направя остра забележка!” Тази охранителна политика беше формулирана в България от Тодор Живков още по-ясно и още по-руски: &bdquo;ДРУГАРИ! ИМА ГОЛЯМА И МАЛКА ПРАВДА! ДА ГЛЕДАМЕ ГОЛЯМАТА!”. С малко повече информация всеки среден политанализатор можеше да предвиди, че краят на съветската империя е съвсем близо. Безпомощните служби за сигурност вече бяха прочели притчата за кучето на мъдреца Филон. Философът го научил да му носи сутрин от месарницата чанта с прясно месо. Един ден гладни кучета го нападнали и заръфали нарязаните котлети. Филон, наблюдавайки от балкона си суматохата, с гордост установил, че верният му другар, за да компенсира загубата, изгълтал лакомо най-големите късове месо! Няма исторически данни за направена забележка на кучето, а ръководствата на ПГУ-ДС и част от събираната &bdquo;на килограм” агентура зачакаха търпеливо деня, когато ще започне &bdquo;назначаването им за милионери”, обещано от Андрей Луканов. След демонстративното ми изваждане от ареста на ГСУ-ДС и решението на Людмила Живкова да представлявам Комитета за култура във Франция, ФРГ и Канада,”културната” група на Мирчо Спасов и Живко Попов изпадна в ярост. Двойният служител - полковникът от ПГУ Емил Александров, се укриваше цял месец, за да ми каже чрез секретарката си в офиса на Комитета за изкуство и култура /бул.”Дондуков”, срещу ЦК/, че акредитиращото ме писмо до френското външно министерство вече е изпратено. Не получих копие от заповедта на Людмила. Нейната секретарка Стефка ми връчи сак с комитетски сувенири за раздаване при срещи и аз отпътувах мигновено и неочаквано за ПГУ към Белград с колата на гръцкия търговец Ставрос Теофрасто. Там ме очакваше френският гражданин от руски произход Луганин и, без да имам транзитна или входна виза за Франция, отпътувахме веднага. Следва да подчертая отново изключителната толерантност на френските власти и подкрепата към всеки, дори и чужд гражданин, който е поел риска да противостои на Корупцията в собствената си страна. Седмица по-късно, без виза за престой и придружително писмо от Комитета за култура, аз осъществих среща с висшия служител на френското външно министерство – респектиращата мадам Ланшон. Още от вратата на кабинета си тя ме посрещна с думите: ”Защо вие, българите, воювате помежду си?”.Стана ясно, че в София Емил Александров е поискал среща с френския културен аташе и му е заявил, че не бива да получавам постоянна виза! Копие от представителното писмо, подписано от Людмила, въобще не е изпращано в Париж. Би следвало за френската страна да бъда господин Никой, но......! Последва дълъг работен разговор с генералния директор на &bdquo;Културно сътрудничество” мосю Фиджак и подготовка за двустранно междудържавно споразумение в областта на кинематографията. Първото ми обещание към Людмила беше изпълнено въпреки саботажа на ПГУ и Емил Александров. Причините за този отчаян ход – смелостта да се противопоставиш на дъщерята на Първия, идваше от страха да пътувам на Запад, предстоящите ми срещи с емигранта и бивш министър преди 9 септември 1944 г. Любен Цонев в Мюнхен и получаването дори на един документ, свързан с ограбването на митрополит Андрей. Съдбата обаче реши да се забавлява и прибави още нещо, което вече засягаше пряко самия Тодор Живков. - И какво бе то? Документ или устни данни, уличаващи го в корупция или “чадър” над незаконни сделки, осъществени от уж подконтролното му ПГУ? - След успешното начало в основното ми задължение – сътрудничество с Франция в областта на културния обмен, не се наложи да търся старите ми важни приятели. Живеех в апартамента на Луганин в тихо предградие на Париж, когато на входната врата се позвъни. Отворих, а пред нея усмихнат стоеше Ролан Риало – старши офицер от прочутото “Дюзием бюро” /Втори отдел – б.ред./ на Франция /военното разузнаване/, с който преди години не успяхме да снабдим арабите чрез България с камуфлажните мрежи &bdquo;Баракуда” заради саботажа на зам.-началника на ПГУ ген. Димитър Кьосев, изпил &bdquo;лошото” кафе в &bdquo;Славянска беседа” и починал скоропостижно два дни по-късно в Правителствена болница. Известната ми биография на Риало беше впечатляваща, подобна на мускетар на Дюма. През войната като млад &bdquo;тюлен” е извеждал евреи от окупираната територия, зареждал е мини и със загубен половин бял дроб продължаваше да пуши по кутия силни цигари &bdquo;Житан” на ден. Ордена от това време държеше на ключодържателя си, което се възприемаше като обида от държавата. Открил с помощта на местни индианци остатъците от неуспешно изстреляната ракета &bdquo;Ариана” в джунглите около френска Гвиана, той определяше правителствената благодарност като &bdquo;почерпка с евтино шампанско”. Беше съпруг на Пирет, дъщерята на генерал Анетон- губернатор на френска, колониална Африка и сподвижник на Де Гол, която работеше в скромна туристическа агенция на семейни приятели. Ролан беше посетил само един път България, за да се върнем заедно в Париж и да смути нашите служби, най-вече МВР-шефа Ангел Солаков. В задграничния му френски паспорт за последните две години имаше входно-изходни печати от 34 страни, включително СССР. - Тоест, Ролан Риало е бил “офицерът за свръзка” между френското разузнаване и тайните служби на страните от източния блок? - Нещо такова. В този период той ме запозна с главния квестор на френския парламент Едмон Брику, изключително инициативен човек, който търсеше тясно сътрудничество между петролния гигант &bdquo;Тотал” и българското производство на висококачествени моторни масла за граждански и военни /най-вече на танковете/ нужди. Технологиите за това производство също бяха ембаргови. Почти във всички случаи обаче подадената френска ръка се отблъскваше от нечий друг интерес. В едно от сепаретата на близкото бистро Ролан разви в детайли петролния казус, създаден изцяло от родното ПГУ. Наш европейски резидент /не е редно да се посочи името му/ представя доклад до ген.Стоян Савов, тогава зам.-шеф на ПГУ, че негов агент с тесни лични връзки в централата на “Ексон” /”Стандарт ойл” - САЩ/ е научил, че техният специален отдел разполага с експертните оценки и заключения относно териториалното разпределение и най-значимите наличности от петрол в либийската пустиня. Докладът с гриф &bdquo;поверително”сочи, че крайните данни са обобщени след &bdquo;придобити със заплащане” сондажни и други изследвания от европейските концерни “Тотал” и английската “ВР”, като основните залежи се намират в районите на областите Морзук и Гадамес. Подчертава се, че режимът на Кадафи по политически причини и военна зависимост от социалистическите страни вече е предложил бъдещото концесиониране на България след ясни намеци, че “Тотал” и “ВР” ще изгубят всеки търг за тези райони. В отделно писмо се дават указания да се търсят възможности за преговори с българите за съвместно участие, тъй като &bdquo;те не са в състояние да финансират свързан петролопровод от 800 км. до либийско пристанище”. Друг документ на “Ексон” указва ”чрез подходящо дипломатическо представителство” на България да се внуши – “Тотал” умишлено дезинформира, че посочените райони са безпереспективни, за да се оттегли българският интерес и те да получат концесията”. Ролан затвори папката и завърши речта си с неприкрито възмущение: ”Всичко това вече е докладвано на вашия президент /Тодор Живков/, а агентът е продал 300 грама хартия за 200 000 долара!” Реагирах незабавно и на въпроса ми защо той е против България да спечели милиарди, Ролан си поръча чаша уиски и като се върна от тоалетната, ми отговори спокойно: ”Защото всичко това е един много добър ФАЛШИФИКАТ!” Предложи да се върна в България и да уведомя /само лично/ Тодор Живков, че е измамен с помощта на ПГУ. Подчерта, че след покана ще дойде незабавно в София, за да представи за сравнение документацията заедно с отговорен служител на “Тотал” и други &bdquo;колеги”. - Но въпреки всичко на “либийската концесия” бе дадена зелена улица. Явно Тодор Живков някак си е “искал” да бъде заблуден, не мислите ли? - Знам, че и тук се опитаха да ми запушат устата и то по много сериозен начин. Но нека първо ви разкажа как се развиха събитията по-нататък. Тъй като вече имах договореност с Любен Цонев да отседна в Мюнхен, за да раздвижим и българо-германското културно сътрудни чество с начало 120 Хумболдови стипендии за наши студенти и специализанти, Ролан прие да действам съобразно възможностите. Даде ми и специален телефонен номер, на който могат да го открият за минути. Когато пристигнах в Западна Германия, заварих Цонев в болницата на Тегернзее след операция от язва. Бяха изрязали 30 процента от стомаха му, но с указание да се храни по малко от всичко, което обича, включително да си пийва и светла бира. 20 дни по-късно ние се разхождахме бавно около вилата му, където имах стая, разменяйки мисли за мащабите на българската Корупция. Разбрах, че още преди операцията той е имал разговор със западногерманския министър на вътрешните работи, който му е казал: ”Ако извадим това, което знаем за България, ще последват смъртни присъди, което е неприемливо!” Стана дума и за полковника от ПГУ Владо Дамянов. Той си е поискал от стария ни емигрант Чардаклиев златен часовник за 8000 долара, за да му осигури печени чушки на едро, които той разфасоваше за хранителните вериги. Срещу същия разузнавач имаше образувано дело за педофилия с 12-годишно момиче, което беше прекратено след изплатено обезщетение от 100 000 марки на родителите. Парите преведе другият агент на ПГУ – “царят на българското сирене” Георги Сергиев. В размисли за тези &bdquo;дребни” корупционни практики ние очаквахме да пристигне от САЩ приятелят на Цонев с документите по случая &bdquo; митрополит Андрей Велички”. Едно телефонно обаждане от София обаче промени всички планове. Баща ми с едва въздържано хлипане ме уведоми, че майка ми /оперирана от рак преди 2 години/ вече е на смъртно легло във Военна болница в София и иска да ме види до себе си. Относително стабилизирана и с нелоша прогноза, тя изпада в шок, когато солиден мъжки глас по телефона й изказва... съболезнования за смъртта ми в Германия и я кани да вземе пристигналото тяло от софийската морга! Роднината ни, ген. Васко Терзиев - шеф на военното контрарузнаване /ВКР/, после ни каза с погнуса, че поръчката е дошла от 6-о управление на ДС с цел да се завърна незабавно в България. Може би Цвятко Цветков и Димитър Иванов ще допълнят нещо, което не знам? - Какво предприехте, за да докажете, че “всички вести за вашата смърт са силно преувеличени”? - Въпреки съпротивата на Любен Цонев и философските му доводи, че лошото ще се случи, ако е предначертано от Бога, аз взех първия самолет за София. След погребението и грижите за стабилизиране на баща ми животът наложи своето. Срещнах се с Тинко Воденичаров /най-доверения съветник на Тодор Живков/ и изложих предложенията на Ролан Риало относно либийската концесионна измама и очакваните документи за наследството на дядо Андрей. Резултатът от доклада му до Първия не закъсня – уведомиха ме, че има забрана да напускам страната. Григор Шопов за втори път посочи с пръст тавана на кабинета си, без да промълви и дума.- стана малък в Голямата партийна игра на програмираната Корупция! Междувременно семейният ни приятел и открит противник на Тодор Живков – ген. Захари Захариев /16-и герой-летец на СССР от Гражданската война в Испания – б.ред./, ме предупреди, че ПГУ-ДС са ми подготвили &bdquo;остро” мероприятие. Осезаемо около мен се раздвижиха и доносниците на 6-о управление. По нареждане от ЦК включената в репертоара на Театъра на армията пиеса за корупцията &bdquo;Офицери от запаса” беше свалена от репетиции и дебютантът режисьор Асен Кисимов напразно атакуваше Комитета за култура и притихналата Людмила. Налагаше се да предприема незабавни и непредвидени от ПГУ и 6-о защитни действия. - И кой ви подаде ръка, щом дори могъщият Григор Шопов е бил безпомощен? - Вървейки по бул.”Стамболийски”, неочаквано влязох в посолството на САЩ и се срещнах с културния аташе Даниел Симпсън. Представих му копие от молба до Тодор Живков да бъда освободен от българско гражданство с втори адресат – Белградската среща по човешките права и г-н Голдберг. Симпсън само възкликна: “Ще ви вкарат в затвора!”, което ми прозвуча като готовност да потърся и получа политическо убежище. Разбрахме се да се срещнем 2 дни, след като внеса в Държавния съвет оригинала на излизане от посолството. В уречения ден аз му звъннах по телефона и се запътих да се срещнем отново. Но бях арестуван на 50 метра от посолството - пред БНБ, и отведен в ГСУ –ДС, отново при Тарев и младия, но надежден следовател Ивчев. Последва процес, осъдителна присъда от 3 години и 6 месеца за &bdquo;пропаганда и агитация против народната власт”, 9 месеца пълна изолация в единична килия в &bdquo;режимното” 7-мо отделение на Софийския централен затвор и после прехвърляне в дисциплинарния затвор в Пазарджик, където съвсем наскоро бяха убити поетът Лъчезар Заркин и отвлечения от Дания с наш кораб емигрант Борис Арсов. Това беше платената от мен цена по либийската криминална концесия и случая &bdquo;Андрей Велички”! Григор Шопов не можеше да облекчи положението ми, защото в затворническото досие беше вписано ясно: ”На разпореждане на Държавния съвет!” Откровено казано, в този период дори и не предполагах, че освен Тодор Живков съм засегнал и интересите на могъщия &bdquo;Голдън клъб”, в който вече са членували хора от политбюро на ЦК на БКП. Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА