Радослав Младенов: Цветанов и задника си да съдере, няма да издигне имиджа на МВР

София, България 23 Авг. 2010, 18:42 3128 прочита 0 коментара

Вальо Топлото е класически пример за политически автогол

Провокиран от далаверите в родната полиция и изобщо от игрите по високите етажи на властта, репортер на БЛИЦ потърси за някои неудобни отговори писателя Радослав Младенов, който преди да пропише е бил ченге. В новата си книга &bdquo;Слуги на мрака” Младенов разкрива доста от тези игри, в които главни герои за известни наши полицаи и политици. - Г-н Младенов, в предварителния ни разговор споменахте, че сте бивш полицай... - Никога не съм имал честта да бъда полицай. Цялата ми кариера е минала под знака на зодия &bdquo;Ченге!” - А каква е разликата между &bdquo;ченге” и &bdquo;полицай”? - Ченгето души мръсотията, а полицаят гази в нея! - И с какво едно ченге е било провокирано да започне да пише? - Стана съвсем случайно. Мой бивш приятел, полицай от СДВР, по време на дежурство преследвал убиец, залавя го и наместо да получи поощрение от началника си, бива наруган, че във вихъра на екшъна връзките на обувките му са се развързали, а фуражката му е изпаднала. Реших да се помайтапя с подобна свинщина и написах стегната пародия по случая. По неведоми пътища текстът ми стигнал до някои вестници, самочувствието ми нарасна, започнах да се разглеждам в огледалото с чувство на величие, почувствах се Бог!... А сега, сериозно. Да си служител на МВР е много кофти избор. Тук не коментирам професията, а страничните ефекти от нея. Ежедневието валцова и полира мисленето и реакциите ти. Създава ти опа-сни стереотипи – от работа вкъщи, и от вкъщи – на работа. Осъзнах, че всичко в мен заспива и реших да променя клишетата. С литературата попаднах в различен, макар и илюзорен свят, в който всички – и авторът, и героите – са равни. Мислещи, действащи, нестандартни и непредвидими. Хареса ми и без да се замислям, вече петнайсет години съм се отдал на за-бавлението да създавам истории. - Като бивш служител на МВР историите би трябвало &bdquo;сами да идват при вас”?! - Така е. По отношение на позицията ми спрямо останалите крими-писатели, аз съм в по-изгодна ситуация. Но това е измамно. Много ми е лесно да си присвоя някой случай и да го преразкажа. И какво се получава? Недоказана документалистика. А художествената литература провокира убедително да пресъздадеш причините, довели до престъпление. Тук изниква необичайното поведение на характерите на героите вследствие на лю-бов, амбиции, колебания, пориви, душевни сривове, успех, провал – цялата палитра от човешки страсти... Художествената литература, за разлика от документалната, далеч по-убедително въздейства върху читателя. В нея има логика на действието, позиция на героите и най-важното – хронология на убеждението... - Каква част от родната полиция е в комбина с мафията? И има ли &bdquo;бивши” и &bdquo;настоящи” ченгета? - За мое щастие, никога не съм бил в един служебен или социален кръг с подобни хора. Дори бях готов да се закълна, че корупцията в МВР е измислена, за да се спекулира с вътрешното министерство, но преди време уволниха моя колежка за това, че не е декларирала... девет милиона лева. Мъжът й беше служител на ГДБОП... След всяка акция по залавянето на една или друга престъпна група се оказва, че в редиците й има продажна полицейска душица. Мой колега, бях му наставник, един ден пи повечко ракия у нас и искрено ми призна: &bdquo;Проблемът ми е, че искам да се корум-пирам, но никой не подхожда към мен!”... А по темата за &bdquo;бивши” и &bdquo;нас-тоящи” ченгета – преди девет години случайно се засякох с един бивш ко-лега от Дирекция на полицията. Агентурист. Взехме си по бира от павили-онче в близост до Народния театър и почнахме да се прехласваме с разговор, че съм написал пиеса. По едно време в района се появи виден българ-ски театрален актьор и режисьор. Моят човек го видя и весело ме запита: &bdquo;Искаш ли да поставим пиесата ти на сцена?” Изгледах го с най-благодарния си овчи поглед. Бившето ченге извика режисьора с пръст. Подканяше го с думите: &bdquo;Ела бе, гъз такъв!” И за мое огромно учудване, достойният театрал се принизи до охлюв. &bdquo;Познаваш ли го този? – посочи към мен, агентуристът. – Човекът е написал пиеса. Мисли как да я вмъкнем в репертоара”... Много исках да съм на сцена, да ме аплодират, всеки ме-сец да слагам по някой заслужен лев в джоба и да ме пишат по вестниците. И не знам какво ми стана, та му рекох: &bdquo;Що не оставиш човека на мира!” Бившето ченге ме погледна със зле прикрито учудване. &bdquo;Радо, навремето водех на отчет агентите в театрите. Този ми беше сътрудник, така че ще прави каквото му кажа, инак току-виж съм си отворил устата”. - Напоследък постоянно се намират поводи да се похвали родната полиция. - Системата на МВР не се нуждае от поощрения, а от лице. За съжаление, в момента полицията се представлява от двете криви огледала – КАТ и патрулните полицаи, които са най-близо до гражданите. Никога не съм хапал ръката, която ме е хранила, но не съм я и лизал. Затова ще бъда искрен. Когато бях служител, никога не се легитимирах. Изчаквах безскрупулната наглост на катаджиите да се развихри, след което ги разочаровах. Правил съм си стотици експерименти – симулирам уплаха, готовност да платя, а един път на майтап се разплаках. Жалките човечета се интересуват единствено какво могат да заграбят от джоба ми. Спира ме един катаджия и директно ми иска двайсет лева. &bdquo;Имам ги – признавам си, – но отивам в аптеката. Язвата ми кърви!” &bdquo;Боли ме к*ра за твоята язва!” – гласеше отговорът. Друг случай – правя десен завой от подбалканския път към Елин Пелин. Спира ме катаджия. Обяснява ми, че се движа с преви-шена скорост, което, по законите на динамиката, е невъзможно. Решавам да го корумпирам и изваждам десет лева. &bdquo;Ние сме четирима!” – подсмихва се той, въпреки че е съвършено сам на пътя. Сещам се и за още една щуротия – спират ме на караулката за &bdquo;Панчарево”. &bdquo;Дъхни ми!” – хили се насреща ми пътен корифей с килийно образование. &bdquo;Пил съм!” – признавам си, въпреки че не съм близнал. &bdquo;Колко?” – щастливо е пътното ченге. &bdquo;Три ракии!” – смело заявявам. &bdquo;Три по десет лева – значи трийсет!” – доволен е от надницата си шапкарят... Не по-различно е поведението и на полицаите, които трябва да бдят за безопасността ни в квартала. Мой приятел, за съжаление покойник, ме помоли да направя решетка на етажа му. За целта взех машина &bdquo;Хилти” от лицензиран строител и към два часа през нощта се прибирам към къщи с колата. Спира ме патрулен полицай, прави се, че разглежда личната ми карта и в един момент вижда хилтито. &bdquo;Имате ли документ за него?” – пита ме. &bdquo;Фирмата, от която го наех, има” – осведомявам го. &bdquo;За мен, това е крадено! – внезапно констатира полицаят. – Налага се да го иззема”. &bdquo;Добре, но ще трябва да направите протокол за изземване” – напомням му. &bdquo;Като ти шибна два шамара, ще видиш един протокол!” – И най-безцеремонно грабва машината. Опитва се да ме ограби, но набързо се запознава със служебното ми положение и се втурва да ме убеждава, че не съм разбрал смисъла на действията му. Доскоро си мислех, че това е инцидентен случай, но не било така. Внезапно се обажда сина ми, който е на двайсет и четири години и с престижна професия – съ-брали са се зад блока приятели, разглеждали на лаптопа му оферти за ма-гистратура. Внезапно се появила районната инспекторка в компанията на агресивен сержант. И понеже синът ми не носи фактури и касови бележки, лаптопът му бил обявен за изземане. Но се появявам аз – по къси гащи и потник. &bdquo;Какво искаш бе, оръфляк?” – посреща ме мъжкарят. Запознавам го със служебната си карта и чертите по нея, след което нещата придоби-ват законен характер. Районната инспекторка обявява младежите за симпа-тяги и бърза да изчезне... Разказвам го всичко това, защото амбициозният министър Цветанов, задника да си съдере, за да издигне имиджа на минис-терството, няма да се получи, докато не подчини тези две издънки в служ-ба на гражданите. - В книгата ви &bdquo;Слуги на мрака” руски мафиот и доскоро актуалната тройна коалиция се движат привидно независими един от друг. Интересите им пресичат ли се? - Всяка мафия и всяка политика имат една цел – разпределение на парите. При политиците, за разлика от мафиотите, има два варианта: или самите политици да се замогнат, или народът да забогатее вследствие на адекватно управление. Значи – съвестта би трябвало да е присъща на поли-тиците. В книгата е точно обратното. Доказаният убиец и мафиот Якубовски спасява малко планинско село от алчността на българските политици... - Валентин Димитров или Вальо Топлото всъщност е руски възпитаник. Възможно ли е да допуснем намеса на руската мафия в неговите решения. - Едва ли. Вальо Топлото, според скромното ми мнение, е класически пример за политически автогол... Като служех в министерството, моята стая и съседната, в която работеха шест души агентуристи, бе отделена само с дървени шкафове и всичко се чуваше. Един ден при тях дойде министърът. Започна да ги ругае и псува – принизи езикът си до този на зарзват-чия. Заплаши, че ще ги уволни, че ще ги изличи от лицето на земята и какво ли не още... Каква се оказа историята: по агентурен път, въпросните служители стигат до добре организирана група за източване на ДДС и с благословията на министъра, започват сериозна разработка. Обаче се оказва, че единият от извършителите е близък роднина на министъра... Та с Вальо Топлото комай се получи същото – зор да го вкарат, после зор да го изкарат, да не би работата да се разсмърди. - В романа твърдите, че депутат си купува митница. Визирате ли действителна личност и каква е схемата? - Действителна личност не. Но действителна история – да! Със съп-ругата ми си създадохме райско кътче в осоговската планина, където всъщност се развива част от действието в книгата. В залеза на &bdquo;жълтото” управление на държавата в община Невестино се провеждаха извънредни кметски избори. С какво региона привлече вниманието на царя, с какво забравения от Бога район в дефилето на река Елешница провокира апетита на аристократа-премиер, се разбра чак когато царската особа изпрати най-сладкодумния си слуга – Соломон Паси, да агитира за построяването на митница в пограничната зона, известна с името &bdquo;Черната скала”. Местните хора се ентусиазираха от измамната пропаганда, въодушевиха се от перс-пективата за развитие на бизнес, видяха се богати и без да се замислят, гласуваха за царския кандидат. Разправям им аз на аборигените, че на това място митница не може да има, защото пътят е тесен – отдясно планина, отляво река, и няма как тировете да минават до границата, а ново шосе ще струва стотици милиони, но селяните бяха пощурели и ако до пристигането на Паси бяха пресмятали приходите си в жълти стотинки, то след откровената манипулация на Симеон Втори вече изчисляваха в милиони... Малко по-късно разбраха, че съм прав – схемата Симеон – Паси, влезе в действие. Подставени лица веднага започнаха да се интересуват от земите по границата. Главно около пътя, където можеха да се строят хотели, бензиностанции, паркинги, ресторанти. И добре, че Симеон абдикира и проектът отпадна, иначе прекрасното райско кътче, където искам да прекарам остатъка от живота си, можеше да се превърне в арена на престъпни страсти. - В началото на романа твърдите, че повечето от нещата в него са се случили. Кое е политическото убийство, чиято хронология проследявате? - В разговора ни преди малко споменах, че книгата не е документална, а художествена. В художествената литература, не е задължително да доказваш един ли друг факт. Единствено трябва да се защити логиката на действието. Въпреки това, героят ми Ясен Диков е съвкупност от три реал-но съществуващи личности. И тримата са минали през кметския стол. Първият, сега покойник, от най-обикновен инженер става кмет на централна столична община само защото се оказва удобен за малка група влиятелни политици. Вторият – от кмет на голям град израсна до втори човек в партията, след като прегази всички съпартийци изпречили се на пътя му. А третият го убиха заради това, че затвори малък магазин за матрьошки. - Ще споменете ли някое конкретно име? - Излишно е. Когато препишеш грях на някоя личност, тя задължително отрича всичко. Също така ме е страх да не повлияя на мнението на читателите. Едно интервю на Анелия ПОПОВА