Тити Папазов: Спечелих половин милион долара от комар!

София, България 25 Февр. 2011, 23:00 7747 прочита 0 коментара

Тити е вулкан от емоции, когато застава зад своя кауза.

При първата ми среща с Жоро Илиев едва не умрях от страх!

Тити Папазов е роден през 1967 г. в София. Женен е, има двама синове – Александър и Димитър-Желко. Като ученик е сред актьорите в култовия детски телевизионен сериал “Неочаквана ваканция”. Играл е баскетбол в мъжките отбори на &bdquo;Левски“, &bdquo;Славия“ и &bdquo;Своге“ от 1986 до 1991 г. През 1994 г. е избран за президент на баскетболен клуб &bdquo;Славия“, с който печели шампионската титла и Купата на страната за 1997 г. през 1998 г. Днес отново е начело на баскетболния “Левски”. - Тити, натрупа ли пари от казината? - Натрупах доста пари, но всичките ги дадох за баскетбол. По мои груби изчисления около 390 000-420 000 долара съм дал за баскетбол. Това на практика са почти всички пари, които съм изкарал. Е, живял съм много добре, тово е безспорно! За 12 000 долара навремето направих ремонт на семейния апартамент. На три нива е, доста е объркано, но беше модерно! Моят приятел и партньор Митко /Димитър Бенишев/ беше купил за двама ни по един комплект “Цептер” за 7 000 марки! Изкарвали сме луди пари, сега като си помисля, това е ненормална история... Преди да се хвана с казината, нямах 1 ст. в джоба! Семейството ми не е живяло в охолство. Когато като ученик се снимах във филма “Неочаквана ваканция”, от хонорара купихме за вкъщи един руски телевизор “Електрон”, цветен – 60 кг тежеше! Няма да забравя – 60 кг! Дископатия хванах от носене. - Преживявали ли сте голяма загуба като играчи на комар с твоя партньор Митко през онези години? - През 1998-1999 г. отидохме семейно с Митко да посрещаме Нова година в Лас Вегас. Първо отидохме до Лос Анджелис и добре че така направихме, защото ако бяхме отишли първо в Лас Вегас - нямаше да има Лос Анджелис... На 29 декември бяхме в Лас Вегас. С пристигането още на рецепцията ни посрещнаха казината. Настанихме се в хотел “Луксор”. Докато се настаняваме, Митко загуби 10 000 долара. После отидохме в хотел “Беладзио”, който беше открит преди 2 месеца, това е един от най-хубавите хотели в Лас Вегас. Митето имаше още 30 000 долара и ги загуби всичките. А 29-ти беше и неговият рожден ден. Аз имах около 6 000 долара. Той вика: “Братко, дай да се давиме!” Дадох му 4 000 долара и с тях той успя да избие 33 500 от своите пари. Седнахме да вечеряме. Но... неговата лудост не спираше! И отново – същата операция. Загуби всичко. Имах още 2 000 долара. Той изтегли всички пари от кредитни карти, които са с лимити някакви... Вече беше 30-ти. Викам му: “Ето ти 1 000 долара, ако можеш да избиеш нещо, да избиеш! Утре е 31 декември, трябва да празнуваме!” 1000 долара бях оставил на жена ми за пазар. Марги обаче скромна, беше похарчила само 250. С останалите взехме куверти за новогодишната нощ в един от ресторантите на хотел “Беладзио” по 175 долара на човек – така изкарахме Новата година. Свършиха парите до стотинка. След 12 часа тръгнахме пеша из Лас Вегас да търсим банкомат да теглим пари. Хората празнуват, а ние обикаляме като глухи кучки! Той успя да изтегли 2 000 долара, отидохме в казиното, и тях ги загуби... Помня, че накрая от толкова много ходене ме стягаха обувките, събух се и ходих бос... - Тити, при толкова печалби и загуби, разбра ли какво е комарът? - По-коварно нещо от това да си комароман, няма! При наркоманите поне в част от ежедневието си добре, когато си под въздействие на дрогата. На никой не желая да бъде наркоман, разбира се! Но при комароманите няма миг, в който си добре, защото не губиш съзнание. През нощта си загубил 10 000 долара, на другия ден главата ти бучи и 1000 долара от бизнес ти малеят! Това е много страшно! - Кога за пръв път влезе в казино? - На 1 май 1991 г. Помня, че беше събота. Мой приятел - Александър Грънчаров, ме заведе в хотел “Родина”, където беше първото реално достъпно казино за българи. Откриха го в средата на декември 1990 г. Преди падането на режима имаше казино в Японския хотел, но само за чужденци и под много сериозен контрол от ЦК на БКП. Българи не са могли да припарят там. Та с влизането в казиното веднага помислих, че съм много голям специалист. Прецених, че като падне два пъти червен цвят, следващия път трябва да е черен, което е пълна глупост. По всички закони на хазарта първия път клиентът винаги печели, това е доказано. Спечелиш ли и те грабва магията! Това са най-бързите и лесни пари, които можеш да изкараш в живота си. Другите такива пари са от контрабандата, но те вече са с мегаразмери... /смях/ Първата вечер спечелих 400 долара. Изглеждаше ми невероятно! Четири-пет месеца преди това със същия мой приятел пътувахме до Сингапур, за да внесем 2 000 копринени вратовръзки. Няма да забравя как с едни големи кашони ги разнасяхме по летищата и за цялата тази операция общата печалба беше 4 000 долара, от които аз взех 1000. Викам си, леле, до другия край на света пътувах за 1000, а тук за 15 минути изкарах 400 долара! И естествено с нетърпение зачаках следващия ден да отвори казиното в 9 часа вечерта. Момичето, което ми беше приятелка по това време, имаше рожден ден. Празникът започна много рано - в 7, за да приключи в 9 и аз да бъда в казиното. Взех още един близък мой приятел и отидохме. Естествено, загубих тези 400 долара, но загубих и едни 540, които ми бяха останали от печалбата от бизнеса с вратовръзките. Помислих си, че свършва светът! Тези пари бяха единствените, които имах, нямах вече една стотинка! Като затвориха казиното, седнахме с приятеля ми отчаяни отпред на бордюра. На другия ден отидох в “Ал. Невски” да се моля. И се молих да си върна само моите пари от вратовръзките - тези, спечелените в казиното, не ги исках. Успях да избия парите, но за тези някъде около десет дни научих и много работи за рулетката. След това за мен ходенето в казиното се превърна в ежедневие. Бил съм тогава на 24 години, приятелката ми – спортистка, много често беше на лагери, така че бях общо взето свободен. Септември-октомври 1991 г. отвориха казиното в хотел “Плиска”. Това казино беше на Илия Павлов и на Кирил Балевски, който дълги години живееше в Германия и беше един от най-добрите специалисти в този бизнес. Започнах да ходя там всеки ден. Изкарваха се лесни пари. Нямаше камери и техника, която да дава възможност за контрол. Имаше финансови инспектори, но само на “жива” сила не може да се разчита. При пълна маса имаше голяма възможност да се правят различни шмекерства. Слагаш примерно 500 долара и като не ти се падне, си взимаш обратно залога. На кой да се оплаче човек в ония години?! Крупиетата бяха млади и неопитни, понякога ги беше страх да кажат, че някой си е взел залога обратно! А казиното беше място, в което тогава се събираше криминалният контингент, хора, които са теглили милиони кредити и искат да си умножат парите, беше пълно с проститутки... В това казино се запознах с моя бъдещ партньор и много близък приятел Митко. - Какви суми печелехте с твоя партньор по това време? - Имахме един добър период, в който печелехме доста сериозно - средно 2 000-3000 долара на вечер. В рамките на една седмица спечелихме 15 000 долара! Той беше много добър играч и човек с характер, но гонеше големи печалби, трудно се спираше. Той се самоуби, както знаеш, по-късно, но за това не ми се говори. Често му правех скандали на масата: “Стига, спираме, спираме!” Той се чувстваше неловко пред цялата аудитория, но после оценяваше, че съм го направил за добро. В казиното ми викаха “Нешка Робева”: “Ето, Нешка Робева идва!” Един вид съм треньор на моя партньор! И наистина Митко беше сериозният играч, аз бях шушумига в сравнение с него! Като лапнехме някоя прилична сума, аз прибирах чиповете и ходех да ги сменям... И тези, които управляваха казиното, отишли и казали на директора Христо Недялков: “Абе, има един - много е в час, много бързо смята, цялата игра му е ясна! Обаче освен всичко това е партньор на най-сериозния играч и го контролира, спира го, не го оставя да играе! Онзи, ако е сам, редовно ще го обираме! Няма да си тръгне преди 4 часа сутринта!” И... ме отстраниха от казиното в “Плиска” - наложиха ми забрана да влизам. Но аз всяка вечер седях долу до парното пред казиното. По 7-8 часа всяка нощ. От 9 часа като отворят до 4 часа сутринта. Като се сменяха крупиетата ми казваха дали Митко печели, или губи. Не издържах и след една седмица поисках среща с директора на казиното Христо Недялков. Казах му: “Посочете ми една причина за забраната!” А аз много добре знаех каква е причината - Митко трябваше да остане сам вътре, за да го обират! Но в желанието си да ме ограничат, да оправдаят загубите, управителите на казиното ме бяха изрисували пред Христо Недялков като някакъв Господ - гениален, всичко му е ясно - ако този го спрем, веднага ще дойдат печалби! И вместо да ми извадят очи, се оказа, че са ми изписали вежди! Защото говорихме, говорихме и Христо Недялков ми каза: “Искаш ли да станеш управител на казиното, давам ти 10 процента от печалбата! Ще се справиш ли?!” Аз викам: “Ще се справя, защо да не се справя!” На 26 април 1992 г. ме назначиха. До 15 май нямаше жив човек в казиното. То е нормално да няма клиенти – като спре далаверата, какви клиенти?! Обаче дойде един Портокал, грък, викахме му така, защото внасяше портокали. Взе ни на “блек Джек” за една вечер 60 000 долара! Ходехме с моя партньор като ударени самолети! И това след 15 дни без работа! Но Господ си отвори окото и Портокал освен тези 60 000 на другия ден загуби много голяма сума от своите пари! На края на месеца завършихме със 120 000 печалба. Това беше първият месец, в който казиното печелеше! Бях много щастлив, защото с моите 10 процента имах 6 000 долара печалба, партньорът ми – също толкова! Това бяха първите сериозни честно спечелени пари. А мога да кажа със сигурност, защото аз съм печелил и нечестно, и честно, че най-хубави са честните пари! - В тези мутренски години правиха ли опити да ограбват казиното? - Случката беше през ноември 1992 г. Дойдоха Карамански и Младен Михалев – Маджо. Обясниха ни, че имат някакви уговорки с Илия за казината, които не се спазват. Той беше в чужбина тогава. Младен нито за момент не се държа арогантно и като бандит. Но Карамански се изрепчи: “Ще натрошим казиното!” Митко отговори: “Дай, ще го натрошим заедно, няма проблем! Тити, хващай колелото, да го хвърлим през прозореца! Ако имате някакви отношения с Илия, си ги оправяйте директно с него!” Карамански сложи 100 долара на голямо, падна се малко и той си ги взе! Отиде да си ги осребрява на касата, но моят партньор ги бутна: “Няма да ги получиш тези пари, защото не са твои, загубил си ги!” Тогава се получи малко напрежение. Впоследствие седнахме да говорим. Не са взели нищо, но не им беше никак приятно... Това стана ясно и напред в годините. За нас тогава това беше въпрос на чест. Не искахме да се правим, че нищо не е станало, както се случваше по това време на други места. Примерно имаше случаи, когато директно се влизаше в някое казино, вземаха се чиповете и се осребряваха на касата. На кой да се оплачеш в тези години?! - Кога разбра, че случаят все пак не е забравен? - След това ние отворихме казино в Бургас, във Варна, на Боровец в хотел “Олимп”... През месец май 1993 г. борците вече имаха казино в Сандански - в хотел “Сандански”, много силно казино имаше Васил Божков на Кулата между двете граници, което работеше с гръцки клиенти, а в този момент в Гърция бяха забранени казината. Това беше най-силното казино в България. И Божков, Илия Павлов и борците се събраха и решиха да се обединят. На 1 май 1993 г. в Сандански, няма да забравя, се събрахме, за да занулим всички казина. За да започне от този момент общо счетоводство на новото съдружие. В средата на юни борците поставиха условие – без Митко! На мен ми предложиха да стана директор на казиното във Варна, но Митко да не участва в схемата. Аз също си тръгнах. Явно помнеха случая с Карамански и Младен Михалев... Ако това е била причината. Пък и много пъти борците са идвали в казиното в “Плиска” не добре облечени, примерно по къси гащи и потници, и Митко не ги е пускал – дребни неща, но даваха отражение... - И вие останахте без работа? - Не, месец-два преди да стане това обединение, при нас дойде Славчо Христов. Той имаше ресторант “Димитровград” на бул. “Стамболийски”- денонощен, с жива музика. Беше номер 1 в този бизнес, работохолик. Отвори и първия денонощен ресторант след демокрацията срещу ЦУМ – “Кебапчето”. Този човек имаше нюх, усещаше бизнеса! Дойде при нас да правим казино. Ресторант “Димитровград” стана ресторант с казино “Рич”. И ние с Митко станахме съдружници със Славчо Христов и Илия Павлов. Илия Павлов направи много голям компромис и ни остави това казино тотално отделно от другите. Бяхме измислили малко по-ефирно облекло на сервитьорките – не бяха голи, но с едни къси полички... И отново събрахме цялата клиентела! Напрежението с борците утихна, те започнаха да идват в “Рич” при нас, защото храната беше много хубава. Там работихме до април 1994 г. Междувременно от съдружието ме изпратиха в командировка в Паргавай в тяхното казино. В Парагвай беше много лесно - там нямаше борци, нямаше проблеми. Чисто и просто трябваше да работиш. На третия месец Митко се обади и ми каза: “Прибирай се, брат! Стига сме били наемни служители, имаме 3-4 оферти за казина в Македония, които можем да вземем под наем и да управляваме!” - Ти си бил близък с Жоро Илиев. Падаше ли си той по хазарта? - По мое време не съм го виждал в казината. С Жоро Илиев станах близък през 1997 г. Тогава бях президент на “Славия”. Изнемогвах, не можех повече да издържам отбора. Приходите от казината ни в Македония бяха много намалели. Тогава Чавдар Писарски беше изпълнителен директор на застрахователната компания ВИС-2. Исках да уреди да ги рекламираме на фанелките. Така се запознах с Жоро. Отидох при него и бях много притеснен, защото като се кажеше Жоро Илиев, все едно Змей Горянин! Дойде ми редът, а мен ме беше страх да вляза! Давам ред на следващия, на следващия! Но се усетих, че закъснявам, трябваше да пътувам със самолета за Албания, където продължихме нашия бизнес... И влизам един такъв, устата ми пресъхнала! Жоро ми вика: “Кажи бе, Тити, какво има?” И аз почвам: “Ама отборът, ама тия двамата играчи отидоха, пък ги върнаха...” А той ме прекъсна: “ Добре бе, Тити, кажи директно, не ми обяснявай кой го изгонили, пък кой отишъл войник... Давай – право куме в очи!” Викам: “Знаеш, че работя в Македония и Албания, но 2 500 лв. всеки божи месец ми идват отгоре върху бюджета, който не мога да подсигуря, 25 000 лева за годината!” Той не ми отговори, само вдигна телефона и вика на някой: “Тити сега ще дойде, да му дадете 25 000 лв.!” А аз пак: “Не бе, не, не ми трябват 25 000 лв. Трябват ми всеки месец по 2 500!” Тогава Жоро се ядоса: “Бе, ти няма да ми казваш как ще ти дам парите!” Ние същата година спечелихме Купата на България, шампионата на България – той беше много щастлив и даде и допълнителна премия на момчетата. Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА