Болен несретник от Асеновград изкара две години в личната кола на състрадателен съсед. 34-годишният Динко Илиев, който е инвалид с лека степен на олигофрения, търси спасение от зимните студове нощем в автомобила. През деня разчита на милосърдието на собственици на малко заведение до жп гарата в градчето. „Някои от дните през декември наистина бяха топли, но сега вече е много студено, а аз съм още на улицата. Отникъде помощ за нищо”, казва мъжът.
Разсъдъкът му е ясен, а явно по характер е добър, защото мнозина от Асеновград не скъпят времето и възможностите си, за да му помогнат с каквото могат. Състрадателен мъж от павираната улица до гарата му дава личния си автомобил за нощувки. Собствениците на малко заведение го приютяват денем и го хранят. Динко им се отплаща, като свършва някоя и друга къщна работа, за която го помолят.<br /> <br /> Израснал е по домове, където е оставен веднага след раждането. Заедно с него&nbsp;в различни домове в страната били и останалите четири деца на жената,&nbsp;която го е родила. Динко не познава тримата си братя и сестра си, но знае къде живеят те и с какво се занимават в момента. <br /> <br /> Не иска обаче и да чуе, че може да отиде при някой от тях, за да моли за помощ.&bdquo;Аз съм извънбрачно дете и тя (майката) не ме иска. Ние сме общо пет деца и всички сме били по домове. Единият ми брат е в Чирпан, другият е в Пловдив и работи. Третият е в дом за инвалиди в Стара Загора. Имам и сестра, която живее във Варна. Не поддържам връзка с никого&rdquo;, разказва чистосърдечно Динко. <br /> <br /> Той не иска да се обърне за помощ дори към родната си майка, защото тя го била изоставила като бебе.&nbsp;&bdquo;Познавам майка си. През 1991 година я открих, да я видя коя е. Защото тогава навремето щях да направя много голямо престъпление и директорът на дома се смили, та ми каза коя е. Видяхме се тогава, прегърнахме се. Даде ми 50 лева тогавашни пари и ми каза, че ще ми оплете една блуза. Но и до ден-днешен ни блуза, ни нищо не съм получил от нея. В момента живее в Цалапица с някакъв мъж&rdquo;, разказва битието си Динко.<br /> <br /> След раждането веднага го настаняват в медико-социален дом за деца без родители. После сменя още няколко социални заведения, като детските му години минават в домовете в Нареченски бани и Асеновград. Затова и в този регион познава доста хора, а и те него.<br /> Когато станал на 18 години, трябвало да напусне дома в Пловдив, където вече бил настанен.<br /> <br /> Дали му куфара с дрехи и оттогава Динко е на улицата.&nbsp;&bdquo;Да, за 16 години не можах да си стъпя на краката. Ако и вие излезете от дом, ще видите какво е&rdquo;, се ежи несретникът. След това започва словоохотливо да обяснява как се е почувствал и какво е правил след пълнолетието си.&nbsp;&bdquo;Най-тежката ми година беше 1996 година, когато напуснах дома. Всичко ще помня от нея. Когато напуснеш дома, излизаш на улицата &ndash; нямаш обяд, вечеря &ndash; нищо. Ако имаш ядене &ndash; ще ядеш, ако ли не &ndash; гладуваш. Можеш да изкараш и седмица, и две без ядене&rdquo;, обяснява перипетиите си Динко. <br /> <br /> Със сака с дрехи се озовал на улицата и оттогава все на улицата живее.&nbsp;&bdquo;Като те пуснат от дома, къде ще идеш да живееш? Ти си на държавата дете, но след дома вече никой не мисли за тебе. Никой не мисли. Нито държавата, нито никой. Нито те осигурява с работа, нищо. Дава ти единия сак с дрехи и напускаш дома и това е. Оправяш се сам&rdquo;, се жалва бездомникът.<br /> <br /> Мечтата му е да има собствена стая.&nbsp;&bdquo;Мечтая си. И аз имам мечти&rdquo;, заявява несретникът. Мечтата му била да има собствена стая. &bdquo;Само една стая искам, да живея в нея. Нищо друго&rdquo;, казва той. Не знае обаче как да отговори на въпроса как ще си плаща наема и сметките с малката пенсия и без работа. През студения януари негови приятели се разтичали и му уредили документите за настаняване в приют за бездомници в Пловдив. Там също имало проблем с липсата на места, но Динко бил категоричен, че иска покрив над главата си и няма да избяга от приюта.<br /> <br /> Работил като санитар, но го изгонили.&nbsp;Случвало се е през годините да поработва. Близо две години и половина бил санитар в болница и работата му харесала. Премълчава как е изгубил тази си работа, но не пропуска да каже, че пак молил по различни болници за работа като санитар. Отговаряли му, че няма места и Динко предполага, че отказите са заради болестта му. Младият мъж е пенсионер по болест и кара месеца със 130 лева пенсия.<br /> <br /> Често му се случвало да гладува. Докато свикнел да се оправя с живота на улицата след дома, по цели дни не е имал какво да яде.<br /> &bdquo;Две седмици съм изкарвал, без да ям. Ето, оцелях. Има хора, които могат да карат на хляб и сол, на сланина. Една година карах само на сланина и се отвратих. Само като видя сланина, ми става лошо&rdquo;, се смее вече Динко. Иначе с пенсията си купувал по един хляб на ден и разчитал на малкото заведение за готвена храна. /БЛИЦ<br />