Иречек бяга от България заради големия студ

Изнеженият виенчанин спял облечен с балтона си в леглото

Има страници в българските дневници на Константин Иречек, които предизвикват умиление, особено от първата му зима у нас. Пристигайки есента на 1879 г. - елегантен и изискан, с тежки куфари, пълни главно с книги и ръкописи, той не е очаквал, че България ще го посрещне с дълбока кал, която на места е непроходима, и студ, който е нетърпим.

Налага се да си търси галоши, меча шуба върху връхната дреха, а на главата - дълбок овчи калпак. Налага се да работи в канцеларията с вдигната яка, с ръкавици, часовникът му спира от студеното, а в квартирата му, въпреки огъня в печката, температурата трудно се вдига над нулата. Лягал си облечен, а 

сутрин трябвало да разбие дебелия лед в легена, за да си измие поне очите

Пише с изтръпнали пръсти: “Човек жертва тук душевното си и телесно здраве; кой знае как ще се отърва от това нещо!... И при такъв студ да работиш!”.

Иречек се “отървава”, като си отива вкъщи след няколко години - измъчен, болнав, омерзен от нападки. И никога повече не стъпва у нас. 


 Замръзналият Дунав през 1905 г.

В интерес на истината, прогонват го преди всичко българските нрави, на които той не е навикнал - безотговорност, мързел, завист и злоба. Плюс невъзможността да уреди бита си по един цивилизован начин - в наетата къща печката дими, през аралъците на вратите и прозорците духа вятър, течаща вода няма, а тоалетната е нейде далече на двора. Иречек заминава, но българският студ си остава същият и след заминаването на видния учен. И българите го изтърпяват. Нещо повече - дори започват да му се наслаждават с т.нар. зимни спортове. 

Къде все пак за първи път се случва това? В Русе, естествено, наричан често “Малката Виена” не само заради архитектурните си паметници, но и заради хората, отворени и любопитни за новости. 
Русенци внасят ски от Швейцария още през 1895 г. 

Вярно е, че са само три чифта на първо време, закупени от местен патриот за гимнастическо дружество “Сокол”. 

Първите спускания са по хълмовете край Русе същата година. Забавлението е голямо, смях и олелия до небесата, охлузени и натъртени - колкото щеш. Един като забие нос в снега, друг тича да му вземе ските, та и той да се забие в драките на свой ред. И пак русенец - художникът Петър Морозов, запален по хлъзгавите дъски, за първи път се опитва не просто да спортува, но и да си направи собствени ски. 


Цар Борис също обичал зимните спортове.


Видял в чуждо списание снимка на атрактивните спортни пособия, той ги скицира и си ги поръчва при познат дърводелец. 

После си купува налъми, заковава ги към готовите “ски” и... се наканва да ги пробва

 По това време е вече студент в Рисувалното училище в София. За място на демонстрацията избира заснеженото нанадолнище до Семинарията. Самонадеяният смелчага успява да измине едва петдесет метра и се катурва сред смеховете и виковете на зяпачите. 

Година по-късно и в София се появяват четири чифта вносни ски. Ако човек се разрови в някогашните вестници, както е направил журналистът Кирил Божилов, със сигурност ще попадне на данни за първото ски състезание: на 24 февруари 1926 г. в София. Неделя е, времето - великолепно: изобилен пресен сняг, пестеливо слънчице. Невероятен интерес към състезанието, твърдят вестниците - към Люлин се запътват около 500 почитатели на този спорт. Преди обяд се състезават мъжете. Следобедът е за жените. Дълго надбягване “на протяжение” един километър. Тръгване - от “плаца” до манастир “Св. Крал”, краят - при Александровския мост над Княжево. Колко са мъжете не се знае, но дамите са пет или шест, поне две от тях са българки. Във вестниците после излизат тлъсти заглавия

със следната новина: “Днес ските са на мода


През 1936-а някому хрумва щуравата идея да се събира данък за ските, като за кон с каруца примерно. И почват да вземат по 200 лв. на скиорите. На следващата година тихомълком го отменят. 
За разлика от ските, шейните са познати у нас от дълбока древност, особено в планинските селища. Първите коледно-новогодишни поздравителни картички изобилстват от шейни и шейнички като обичайна зимна гледка. 

Тук му е мястото да кажем, че първите коледно-новогодишни картички, които се появяват в България, са главно немско производство, чужбински - с други думи, това си личи и по дрехите на децата, по играчките на елхите.


Замръзналото море при Варна 1929 г.


Едва през 1934 г. в София е организирано официално състезание с шейни. Инициатор е столичен вестник. Идеята е да се популяризира този спорт, в който се съчетават и самообладание, и кураж. В първото наше състезание шейните са обикновени, без кормило, за един или двама души. Пилотите трябва, според регламента, да са мъже, а пътниците може да са и жени. 
Що се отнася до кънките, май това е спортът, който най-радушно се приема и практикува, главно от младите. 

Това дава възможност за общуване, запознанства, флиртове. Освен това не се налага да се ходи надалече, достатъчно е да се намери заледено пространство, а такива в София се намират, тъй като градът е все още на “гьолове, мочурища и трапища”, както отбелязва един пътешественик. 

Първите кънки “връзват” главно чужденци,

които работят в България, а и български студенти, които се връщат от чужбина за ваканциите. Русенци се учат да карат кънки в устието на река Лом. Търновци - по заледената река Янтра. В Пловдив - в езерото в градската градина “Цар Симеон”. 

В селищата край морето чакат да замръзне морската вода, та да се развихрят там. А в София използват за “пълзачка” или “лъзгавица” един мочурлив терен срещу днешния университет. Млади офицери, висши чиновници, банкери, учители. Студенти, които са се върнали във ваканция от чужбина и се оглеждат за нашенски моми.

Понякога тук идва да “покатае” и самият княз Александър Батенберг - очарователен, непринуден, изкусен в пързалянето. 

Вярно е, че по-възрастните столичани гледат с недоумение това “хоро на лед”, тази “лъзгавица”, на която можеш да си счупиш главата. За тях това е лентяйство и губивреме в занимания, които са на всичкото отгоре опасни. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА