Ирландецът с българско сърце, заслужил да се увековечи името му

В софийския квартал Лозенец се намира булевард “Джеймс Баучер” и за мнозина името е познато само от там. Други поназнайват нещо за него, но голяма част от съвременните българи не са наясно кой точно е този чужденец и с какво е заслужил да се увековечи името му точно в българската столица. 

Джеймс Баучер се ражда на 18 декември 1850 г. в Бръф, графство Лимерик, Ирландия. Получава хуманитарно и музикално образование. Ориентира се към адвокатството, но професионалните му планове са осуетени от нарастваща глухота, заедно с липса на финансови средства

Учи в Дъблин, Ирландия. След като завършва висшето си образование, започва работа като преподавател в колежа “Итън”. В историята името му остава като политически активист, кореспондент за Балканите, застъпник на българската кауза.

Дълги години работи като балкански кореспондент за британския всекидневник “Таймс”. Живее в София от 1892 до 1915 г. и става почетен член на Софийското журналистическо общество. Играе важната историческа роля на посредник между балканските държави в края на Балканските войни от 1912 - 1913 г.

Това са накратко неговите биографични данни. С времето малка България заема все по-голямо място в неговото сърце. Ирландецът има огромен принос за разпространението в Европа на българската кауза, свързана с националните борби, разяснява и защитава всички онези събития, които са неразбрани от европейците. На 38-годишна възраст Джеймс Баучер получава задачата да отразява случващото се на Балканите.

Това става през 1888 г. Работата му като кореспондент започва в Румъния, където отразява селските бунтове. След това преминава Дунав и отива на юг - в Княжество България, където по това време страната ни преживява политически неприятности от проруския преврат от 1886 г. за свалянето на княз Александър I, заменяйки го на следващата година с Фердинанд Сакскобургготски.

В размирната ситуация на Балканите в началото на XX век Джеймс Баучер е сред най-влиятелните европейски журналисти. Неговите статии са четени от министри и държавници. Води редовно кореспонденция с Балканския комитет и камарата на общините, която оценява неговия придобит опит. Познанията и непосредствената му връзка със страните от Балканите му помагат да сътрудничи с “Енциклопедия Британика”, за която пише статиите “Гърция”, “Румъния” и “България”, в няколко издания.

Задълбоченият поглед върху местните политически събития, както и интересната гледна точка, с която представя събитията, буди интерес и през 1892 г. той става постоянен кореспондент на вестник “Tаймс”. 

През време на престоя си на Балканите и по-специално в България Джеймс Баучер се запознава отблизо с динамиката на историческите борби, с въжделенията, с мечтите за национално обединение, разбира от първа ръка причините, довели България до три войни. В своите репортажи той показва истината за събитията, ставащи в страната, и като кореспондент на вестник “Таймс” у нас е наречен с право от мнозина “ирландеца с българско сърце”.

Дори авторитетният лондонски вестник описва своя дългогодишен кореспондент на Балканите така: “Той вероятно бе най-верният и непоколебим приятел, когото някога е имал българският народ”. Различни са причините, които карат този ирландец да изостави обещаващата си академична кариера, за да се озове като журналист у нас във време, когато българската история е препълнена със събития, и това са едни от най-динамичните времена в периода от 1895 г. до 1921 г. Колоритният му образ все още живее в спомените на поколенията, а талантливото му перо ни потапя в драматичните моменти от борбата на българите за национално обединение.

Джеймс Баучер изгражда цяла мрежа от кореспонденти, поддържа връзка с всички големи фигури, ангажирани с балканската политика. Превръща се дори в доверен съветник на цар Фердинанд, но преди всичко остава човек със силно чувство за справедливост.

Ирландецът редовно бива обвиняван за пристрастност към българското дело, за застъпник на българската кауза, в частност от гръцките автори, заради своята подкрепа към идеята за присъединяване на Македония към България. Междувременно и българското правителство го обвинява в пристрастност след телеграмите му за политическото покушение над Стефан Стамболов от македонски терористи през 1895 г.

Всъщност той е в отлични отношения със Стамболов, който е премиер от 1888 до 1894 г., въпреки изявленията си към неговото правителство и към някои методи, които използва към политическите си противници - “методите на турското правителство” на “българския Бисмарк”. Позицията на Баучер бива тълкувана като сериозна критика към българското правителство. Княз Фердинанд пише гневно писмо до директора на “Таймс”, който обаче подкрепя своя кореспондент.

Когато разногласията му с българските власти са изгладени, Баучер се завръща в софийския Гранд хотел срещу царския дворец, където е многократно канен от цар Фердинанд, след като обявява независимостта на България през 1908 г. и приема титлата цар на българите.

Много скоро Баучер е запленен от България и нейните хора до такава степен, че носи български народни носии, спи завит с ямурлук и обича да пие българска ракия

Той е с открит характер, контактен е и така завързва приятелства с хора от различни прослойки. Чрез своя кочияш, който е от Бистрица, Баучер често ходи там, където случайно се среща и запознава с художника Иван Мърквичка. В неговата картина “Ръченица”, в която е показан българският бит, обичаите, носиите и нравите от епохата след Освобождението, един от играещите е именно Джеймс Баучер.

Каква е връзката между чешкия художник и британския кореспондент? Изследователите сочат, че срещата е случайна, тъй като файтонджията на Баучер е родом от Бистрица и често го води там. Фактът, че Баучер играе ръченица, облечен в шопска носия, не трябва да изненадва, а само затвърждава прозвището му “ирландецът с българското сърце”. Твърди се, че след срещите им в Бистрица художникът и журналистът се сближават изключително много.

За отношението на Джеймс Баучер към българите свидетелстват неговите статии. В една от тях можем да добием ясна представа за случващото се по това време в България, за което той пише: “Наистина българите направиха чудеса. Те съществуват от подписването на Берлинския договор в условия, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени благоприятни за тяхното развитие.

Те нямаха активни приятели, а трябваше да се примирят с много активни и безскрупулни врагове. Наемни убийци шетаха из страната с цел да ликвидират най-изявените граждани; чужди емисари живяха сред тях, за да предизвикат безредици с най-долни средства; трябваше да се бият със сърбите и да живеят под постоянната заплаха от окупация от неимоверно по-силен враг. Те се справиха с тези трудности с тиха смелост и упорство, черти, с които всеки един народ би се гордял, и доказаха, че са най-достойните претенденти за отхвърлянето на робството”.

В статиите си Баучер критикува остро клаузите на Букурещкия мирен договор  от 1913 г., който смята за изключително жесток към България, която губи Южна Добруджа (анексирана от Румъния) и част от Македония, получена през 1912 - 1913 г. Той е репортер не само през двете балкански войни, но също и през Първата световна война.

Паралелно полага усилия, за да убеди българските власти да влязат във войната на страната на Антантата. Наясно е обаче с факта, че страната ще се присъедини към съюз, гарантиращ й присъединяване на Македония, но също и на Източна Тракия. Въпреки това Баучер живо подкрепя българската позиция по време на преговорите на Парижката мирна конференция от 1919 - 1920 г., на които България не е поканена.

Конференцията гласува шест договора, от които Ньойския договор, съглашението за мир между силите на Антантата и България, която трябва да отстъпи Западна Тракия на Гърция и някои погранични територии на сърбите. Южна Добруджа попада под румънска власт, а България (също като Германия) е заставена да изплаща обезщетения и армията й е ограничена до 20 000 души.

Журналистът напуска България с влизането на страната ни във война и упражнява репортерската професия от Руската империя, преди да се върне в Лондон. Пенсионира се през 1918 г. и получава пълна свобода да изрази това, което смята за правдоподобност за българската кауза. 

Благодарение на  пенсията си от “Таймс” се мести в София, където се сдобива с жилище

Успява да раздели времето си между Лондон и София, за да се посвети на писането, в частност на своите мемоари. Прекарва време и в Дъблин, където пише няколко статии за бъдещето на Балканите. Баучер също така изразява силната си подкрепа за България по време на Парижката мирна конференция, провела се 1919 - 1920 г. Той критикува Ньойския договор, според който България трябва да отстъпи голяма част от териториите си на гърци, сърби и румънци. В своите безбройни публикации в британската преса и в своята лична и социална кореспонденция Джеймс Баучер неведнъж изразява симпатия към България и българския народ.

Извървял достойно своя житейски път в името на историческата истина, човечността и справедливостта, той умира на 30 декември 1920 г. в София. За последно българите се прощават с него в катедралата “Св. Александър Невски”, където е изложено неговото тяло. Последната му воля е да бъде погребан близо до Рилския манастир, чест, оказана единствено на този чужденец. Разрешението е дадено специално от цар Борис III. Джеймс Баучер остава до края си искрен и верен приятел на България - ирландецът с българско сърце!

Катерина НЕНЧЕВА