Журналистът Исак Гозес пуска на 5 март т.г. книгата си за Лили Иванова "Един живот, една съдба". Тя ще бъде издадена от издателство „Слънце“ в неговата поредица „Прочутите“. Книгата е от 256 страници + 16 страници черно-бели и цветни снимки. Цената й е 12 лв.
Гозес реално ще изпревари с по-малко от месец колегата си Мартин Карбовски, който пише автобиографична книга на Лили Иванова.

Лили Иванова – няма друг български артист, който така неизменно да стои на върха през последните няколко десетилетия. Един истински талант, тиражираните измислици и легенди за който са много повече от истините.
Животът на Лили Иванова е разказан под формата на роман. Той се базира на първо място на разказите на самата певица, а след това на спомените на близки нейни приятели и колеги, които тя самата посочва на автора: Тончо Русев, Митко Щерев, Александър Кипров и други.
Книгата обхваща периода от раждането на звездата до началото на деветдесетте години на миналия век. Отделено е и специално място на върховия момент в нейната кариера: концертът в парижката зала "Олимпия" на 9 януари 2009 година. След него тя споделя своите впечатления, радост, вълнение от случилото се във френската столица единствено пред журналиста Исак Гозес. Пред него Лили Иванова не скрива и огорчението си от начина, по който някои хора в България реагират на нейната изява.
Книгата проследява пътя на примата на българската естрада от изявите й като дете в родния Кубрат, през първите награди на фестивали у нас и в чужбина, до изкачването й на върха, на който си остава и до днес. Изданието хвърля светлина й върху личния й живот: браковете, приятелствата, драмите и изстраданите успехи.
“Такава певица в една държава се ражда веднъж на сто години”, казва един от героите в книгата. Именно това, както и фактът, че днес някои се опитват да я отричат и да подценяват кариерата й, дават основание на автора да напише настоящата книга, а на издателство "Слънце" – да я издаде. Останалото ще кажат читателите... Както винаги, тяхна е последната дума.

"Лили. Един живот, една съдба..." е четвъртата книга на известния журналист Исак Гозес. Той има и още една биографична книга – "Господарят на магията", посветена на живота на мага Астор.
Авторът дълго време е близо до звездата. Преди петнадесетина години самата певица му поверява написването на биографичната си книга. Същата, която излиза сега.


БЛИЦ публикува два откъса от новата му книга:

Без глас

Заключителният концерт на конкурса „Мелодия на годината“ безспорно беше голямото музикално събитие за България. Сцената и препълнената зала във Велико Търново събираше като във фокус камерите, светкавиците на фотоапаратите, звездите. Тук беше елитът на българската поп музика. Композитори, поети, изпълнители се усмихваха пресилено и трудно прикриваха напрежението си, докато чакаха решението на журито. Наградата означаваше престиж и популярност, слава и нови възможности – все неща, към които всеки артист се стремеше.
Името на Лили Иванова сред участниците допълнително вълнуваше зрителите. Тя вече беше безспорна звезда и участието ѝ се очакваше като кулминация на галаспектакъла. Публиката я посрещна със силни аплаузи много преди да запее. После притихна, омагьосана от гласа ѝ. Но какво ставаше? Към средата на шоуто тя трудно вземаше високите тонове. Звуците сякаш се губеха. После спря. Извини се и напусна сцената. Цялата зала беше обхваната от мъртва тишина. Хората бяха като заковани на столовете. Тихо станаха, тръгнаха си, като не преставаха да се питат какво се беше случило?
В Търновската болница, където след минути отиде Лили Иванова, настана паника. Лекарите бяха като хора, пред които неочаквано бе оживяла икона. Заключението им обаче звучеше страшно: появили са се певчески възли, или по-просто казано, малки туморчета на гласните струни. Причината – прекалена злоупотреба с гласа. Налагаше се операция. Край с пеенето.
Зловещата новина прозвуча в момент, когато Лили Иванова беше на върха. Имаше още много сили. Чакаха я толкова големи сцени.
Срещата с професор Кабакчиев беше след няколко дни. Той бе един от най-големите специалисти по „Уши, нос, гърло“ в България. Неговият кумир – проф. Янков – го бе научил на най-важното: пациентът трябва да се разпита, преди да се прегледа. И още – преглед, който не е пълен, не е преглед.
Пациентката, която влезе в кабинета му, се казваше Лили Иванова. Разбира се, той я познаваше като певица. Оценяваше природните ѝ заложби и изпитваше удоволствие винаги когато я слушаше. Дамата трудно прикриваше тревогата си и това не остана незабелязано от професора.
Той спокойно изслуша всичко казано от колегите му, които вече я бяха преглеждали. Звучеше страшно. После се захвана за работа. Разпита я много внимателно. След това започна прегледа на гърлото. Свърши и последва напрегната пауза:
– Вие нямате певчески възли – каза. – Вашата диагноза е преумора на гласа.
– Да, имах дълго турне – обясни пациентката.
– Препоръчвам ви гласов и хранителен режим. Няма да ядете горещо и студено. Избягвайте тлъстото и соленото, защото дразнят ларинкса. Освен това налага се пълно мълчане в продължение на 15 дни. Пълен гласов покой. Ще контактувате с останалите или с бележки, или шептейки.
Думите на професора като че ли не прозвучаха много убедително за Лили Иванова. Как така ще се оправи с толкова елементарно лечение. Преди това лекарите ѝ бяха предписали антибиотици, силни лекарства и пак твърдяха, че добър изход почти е невъзможен.
– Елате на контролен преглед след 15 дни. И, моля ви, спазвайте препоръките ми – заръча професор Кабакчиев на раздяла.
След две седмици Лили Иванова беше напълно здрава. А професор Кабакчиев стана един от хората, за които винаги щеше да говори с благодарност.
Години след това, когато отново ходеше на консултации, певицата и професорът си спомняха този драматичен случай. Големият специалист винаги бе назначавал съвсем простички лечения. Никога не бе препоръчвал нищо драстично. Неговият принцип беше, че това, което бе дадено от природата, трябваше да се пази. Не трябваше да се разрушава.
„В онзи момент съвсем ясно си давах сметка, че Лили Иванова е национално богатство и се съобразих с това. При първата ни среща тя наистина беше много уплашена. Моите колеги, които я бяха гледали в началото, се бяха престарали. Това можеше да навреди“, спомняше си по-късно професор Кабакчиев. „Но въпреки това тя не каза нито дума против тях. Независимо от погрешната им фатална диагноза. Дори не спомена имената им. Беше изключително толерантна“.
Професор Кабакчиев винаги подчертаваше, че природата бе дарила Лили Иванова с изключителни гласови данни. А тя не спираше да повтаря, че той бе човекът, който беше спасил гласа ѝ. Затова през годините лекарят винаги беше почетен гост на всички нейни големи концерти.
Лили Иванова загуби гласа си отново през 1983 година. Беше в Ловеч. Препоръката на професора бе същата: пълно мълчание. Точно тогава тя получи предложение за участие в престижния берлински театър „Фридрихщадтпалас“.
Трябваше да подготви нови три песни. Отбягваше всякакви срещи и тихомълком учеше текстовете си.
На 20 септември 1983 година получи най-ужасната вест. Баща ѝ, Иван Петров, беше починал. Човекът, когото винаги страшно много бе обичала и чиято смърт не можа да преживее в продължение на години. Тежко ѝ беше. Никога не бе губила толкова близък човек. В самолета за Русе нямаше билети. Взеха я при пилотите. Седеше мълчаливо и тъжно прехвърляше текстовете на новите си песни. Това като че ли ѝ помогна да не се разплаче. Освен това не искаше да я съжаляват.
В Кубрат само майка ѝ Мария и сестра ѝ Магдалена можеха да я разберат. На погребението всичко, което искаше да им каже, пишеше на бележки. Те ѝ отговаряха и тя пак пишеше. След време, разбира се, се намериха роднини, които възмутено коментираха поведението ѝ на гробищата. Намираха го за превзето и дори за светотатство пред паметта на Иван. „За нея няма нищо свято“, казваха. Явно на хората им бе по-лесно да одумват другия, отколкото да се опитат да го разберат... 


Една нощ между живота и смъртта

„Кога ли съм мислила, че някога ще дойда тук. На другия край на страната. Чак на гръцката граница“, разсъждаваше Лили и от прозореца на ресторанта гледаше пустия площад. Концертът бе свършил, зрителите, които докрай бяха изпълнили салона, вече се бяха прибрали по къщите си, вечеряха и се готвеха да си лягат.
Бохемата на селото както всяка вечер обаче бе в кръчмата. Да пийне по едно, а и да види отблизо артистите. Все пак не бяха случайни, дошли бяха в Кулата чак от София. А пък ако можеше и да поговори с тях, за да се хвали на следващия ден пред останалите...
Трупата бе седнала на най-голяма маса и избираше между кебапчета и кюфтета. Повечето, разбира се, започваха с ракия. Отпиваха бавно и доволно и бодяха в салатите си. Вечерята след концертите беше ритуал, който артистите изпълняваха с особено удоволствие. Умората и напрежението изведнъж изчезваха. Идваше нощта, а тя бе тяхна. Денят за тези хора започваше късно. Можеха да спят колкото искат. Затова всички се бяха настанили удобно, с намерението по-дълго да останат в затопления ресторант. Само двама души на масата искаха тази вечер да се приберат колкото се може по-бързо в хотела в Петрич: Лили Иванова и шофьорът на автобуса, който мрачно гледаше лимонадата пред себе си.
– Малката, какво си се оклюмала? – подвикна ѝ някой.
Лили дори не разбра кой беше. Както винаги, отговори любезно, но усети, че се усмихва насила:
– Нищо ми няма. Малко съм уморена.
Не беше истина. Нещо не беше наред. Лили Иванова чувстваше, че диша трудно. Че нещо я души. Силите ѝ се изцеждаха бързо и невидимо изчезваха, незнайно къде. Остри болки разкъсваха стомаха ѝ. Не разбра как се свлече от стола, светът пред нея потъмня и изчезна. Когато отново отвори очи, видя стъклата на друсащата се линейката и някой, надвесен над нея. Не го познаваше. „Сигурно бе лекар“, помисли си. После го чу да казва на шофьора:
– По-бързо, че умира.
В болницата пристигнаха късно през нощта. Лекарите вече си бяха отишли. Трябваше да се чака до седем сутринта, когато щяха да дойдат отново. В моментите, в които идваше на себе си, Лили виждаше над главата си сивите стени на коридора и носилката, върху която я бяха сложили. Пак не ѝ достигаше въздух. Искаше да каже нещо, но не можеше. Все така нямаше сили, а болката ставаше все по-ужасна. Добре че от време на време губеше съзнание, за да не я чувства. Колкото и странно да беше, точно в това намираше някакво спасение.
В седем часа лекарите дойдоха. Събраха се, мислиха, но като че ли нищо не можаха да решат. Накрая предположиха, че певицата от София се е натровила и я вкараха в една голяма празна стая. И тогава започна най-големият кошмар. Отново се задушаваше. Къде отиде въздухът? Така ли умираха всички хора? Беше млада, искаше да ѝ се случат толкова много неща. Поиска да извика някого, но от устните ѝ излизаше само някакъв неясен шепот. Трябваше нещо да направи. Щеше да почука на стената, дано я чуеха. От другата страна обаче се оказа тоалетната. В този момент там нямаше никого. Вече остана съвсем без сили. Дори и само да почука.
В този момент вратата се отвори. Любопитна жена чула, че в болницата имало истинска певица от София. Как можеше да изпусне този случай? Непременно трябваше да я види. Това, което непознатата завари в стаята обаче, направо я ужаси. Момичето върху носилката махаше отчаяно с ръце, кривеше устата си, безпомощно,
в желанието си да каже нещо:
– Моля ви бързо извикайте някого – разбра шепота непознатата и побягна навън.
Една жена в бяло дойде веднага. С нея и лекарите. Назначиха болкоуспокояваща венозна инжекция. Докато сестрата натискаше буталото на спринцовката, Лили Иванова отново загуби съзнание. Видя само как сестрата побягна уплашено и всичко отново притъмня.
Гинекологът Иван Цветков беше първият човек, когото тя срещна в коридора. После болната щеше да научи, че точно това я бе спасило. Той се втурнал в стаята и още като погледнал безжизнената жена в леглото, извикал:
– Веднага с дюшека в операционната! Извънматочна бременност.
Когато се събуди отново, всичко беше свършило. Опасността бе зад гърба ѝ. Казаха ѝ само, че е имала голям късмет. От извънматочна бременност по онова време доста често се умирало.
– Спасена сте.
На доктора като че ли не му даваше сърце да каже повече. Трудно му беше да признае, че тази интервенция можеше да се окаже фатална за една жена. Две години по-късно, след едно завръщане от Германия, последва втора такава операция. Този път в Ловеч. Това вече реши фаталния край. Лили Иванова никога нямаше да може да има деца. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се вкопчи единствено и още по-здраво в кариерата си на певица. Никога, пред никого не показа своята мъка. Заключи я в душата си завинаги.
През годините докторите Иван и Цветан Цветкови си останаха най-добрите гинеколози в петричката болница. И най-близките приятели на Лили в този град. Много години след това, когато известността на певицата надхвърляше границите на България, когато я бяха признали за първа дама на българската поп музика, а за богатството ѝ се носеха легенди, пристигна неочаквано писмо.
„Навремето, когато имахте нужда от кръв, аз бях лекарят от петричката болница, който ви даде – пишеше в него. – Сега трябва да ми я платите. Или да ми купите една кола“.
Следваше името. Стана ѝ неприятно. Тя безкрайно уважаваше хората, които я бяха спасили. Беше им благодарна. Но какво искаше този човек?! Това вече беше нагло изнудване. Грозно и непочтено. Прибра писмото, но не го забрави. Предстоеше голямо турне и тя трябваше да се готви за него. То включваше почти всички големи градове в страната. Хиляди зрители я чакаха. Тя трябваше да им даде радост, както винаги. Един следобед пред хотела в Шумен я пресрещна непозната група. „Поредните почитатели – помисли си Лили, – дошли са за автографи“. Бръкна в чантичката си, за да извади снимки и флумастер.
– Госпожо, аз съм лекарят, който ви даде кръв. Вие ми дължите пари, защото моята кръв ви спаси. Знаете ли колко струва един милилитър кръв в Америка?
– Аз пари нямам – отговори Лили и влезе в хотела.
После се обади в милицията. Видя от прозореца как групата изнудвачи се отдалечава по улицата.
Когато концертът свърши, някой ѝ каза, че непознатите са около залата и я чакат. Техниците поеха защитата ѝ. Обградиха я и бързо я отведоха до колата. Когато вече влизаше, чу женски глас:
– Криеш се, криеш се, но пак ще ни паднеш в ръчичките.
В тъмнината позна и силуета на онзи доктор. Отново позвъни в милицията. Не знаеше какво беше станало после, но никога повече не видя нито лекаря кръводарител, нито компанията му. /БЛИЦ