Историята на мистичната Царичинска дупка, разказана от очевидец (СНИМКИ)

Димитър Статков е първият журналист, който научава за засекретения от военните обект, станал известен по-късно като Царичинската дупка. По онова време той работи за в. "Нощен труд" и пръв пише за сензационното място. От първата публикация до заравянето на дупката, вестникът публикува 70 материала, десетки снимки, рисунки и интервюта към тях. Историята се разчува и извън границите на страната ни.

Вижте уникалния разказ от първо лице на журналиста, който пръв се озовава на мястото, за което по-късно няколко военни министри ще кажат, че е било "дивотията, в която са потънали милиони", представен от Dir.bg.

Димитър Статков: "Ще ви разкажа неща, които са извън всичко публикувано и излязло в книги по случая Царичина. Аз съм един от петимата основатели на в. "Нощен труд". До създаването на вестника, работех в Отдел "Вътрешна информация" на в. "Дневен труд". Завеждащ отдела беше Пламен Каменов. Гласуваха ни доверие и няколко човека създадохме "Нощен труд" през пролетта на 1992 г. Брато Каменов, както го наричахме, успя да ни създаде такава атмосфера, че да имаме самочувствието, че правим нещо изключително. Даде ни пълна свобода на действие - в демократичен и либерален дух. Това мотивираше хората да поемат един ангажимент, едно неписано правило: който е дежурен по брой осигурява водещия материал на броя - водещото заглавие, т.нар. "звезда", тъй като емблемата на водещия материал беше една звезда на главата, като графичен знак. Към края на април 92-ра бяхме шепа хора, които се занимавахме с вестника. Спяхме, буквално казано с обувките в редакцията, без да се прибираме по домовете си. За първи път в България, пък вероятно и в цяла Източна Европа, излизаше такъв "нощен" вестник. Борехме се за пазар, в конкуренция с "Часовете" и "Вечерна Дума" на в. "Дума". Една вечер, като дежурен, трябваше да измисля, какво ще бъде челото на броя. Бях съдебно-криминален репортер по онова време и се чудех какво мога да открия, което да е достойно за топ-новина. Познавах почти всички шефове на отдели в Националната следствена служба, но попаднах на следователя полк. Христо Мишев - бай Мишо му викам и до сега - човек, много открит, комуникативен и интересен. Отговаряше за големите производствени аварии, катастрофи и какви ли още не други "чудесии". Сварих го да тръгва с една служебна лада към парламента и ми предложи да ме "хвърли" пътьом някъде, за да поговорим. Както влязох в колата и му викам: "Дай нещо, някаква новина!" Той вика: "Нямам какво да ти кажа. Ако толкова много искаш и ти стиска, има една загадка и за мен. Аз имам вила в с. Царичина, Костинбродско. Там военните от близо две години копаят денонощно. Оградили са всичко от обръщалото на рейса с ограда - вътре има някакви палатки, пазят с автомати - не може пиле да прехвръкне - секретен обект. Не знам какво правят, но един ден, докато чакам на обръщалото един майстор да ми докара с трактор дървен материал за вилата, при мен дойде едно младо офицерче и ми вика: "Напуснете! Тука не може да се задържате!"
 
Аз му казвам, че съм полковник от Главно следствено управление, а той ми вика: "Не ме интересува. Напуснете, това е заповед! Имам правомощия да ви задържа, ако не се подчините!" - "Аз, вика бай Христо, направо изтрещях, как някакъв лейтенант ще ме командва мене, полковник от Главното! Обаче се подчиних и си заминах, а вътре в ограждението се чуваше да боботят машини, нещо правят там военните, но няма кой да ти каже какво, а хората от селото шушукат. Ако ти стиска, ето ти новина, върви и "копай"!", ми рече бай Христо. Не можах да отида за броя - нямах време да отреагирам, но веднага щом ми свърши дежурството, тръгнахме с една кола, заедно с един фотограф - Александър Мънзов, към Царичина. Пътуваме ние, обаче табела към такова село няма. На картата, с която разполагахме, също го нямаше. Оказа се, че другарите военни са махнали указателната табела на отбивката от Костинброд, а селото е навътре и нагоре към планината, на няколко километра от отбивката. С питане го намерихме. Селото имаше една вилна зона, население 80, най-много 100 души селяни и една селска кръчма. Пристигнахме късен следобед, някъде към 5 часа. Казах на фотографа:"Снимай!" Той приготвя фотоапарата и в момента, в който приближаваме ограждението, на 20 метра от него, изведнъж срещу нас изскочи един млад офицер и ни каза: "Ако обичате напуснете, никакви снимки!"
 
Опитах се да се представя, да задам въпрос защо ни гонят, той обаче ме пресича с думите: "Докато преброя до 10 да ви няма, защото друго предупреждение няма да има - ще ви арестувам!" И докато го каза това нещо, прещракаха автомати и моят колега фотографът скочи в колата с думите "Заминаваме си!" Още щом се качихме в колата и една червена джипка лада "Нива" без предни номера, тръгна зад нас и ни съпроводи до излизането от селото. Явно, за да е сигурно, че си заминаваме. По пътя си мислех, че това е едно хубаво предизвикателство за журналист и достатъчно основание да се върна. "Тука работата е дебела", си помислих. Върнах се в редакцията и казах на брато Каменов как стоят нещата. Той ми вика: "Намираш си друг екип и отиваш!" Намерих друг фотограф - Георги Цветков- Гушоре - страхотен пич, влюбен в бирата, и му викам: "Ще те черпя 5 бири, тръгваш с мен!" Каменов вика: "Още 5 и от мен", и така убедихме Гушоре. Той пи две бири за кураж, качи се в колата, и тръгнахме. По пътя му обясних как е протекъл първия ми неуспешен опит и че отиваме на "поправителен". Слизаме с предварително подготвена стратегия - фотоапаратът е в ръкава на якето на Гушона, а той си е вързал якето на кръста така, че визьорът да е маскиран и да може да снимаме тайно. И докато аз отново влизам в полуидиотски обяснения с охраната, като недоразбрал, "ръкавът" на Гушона снимаше на автоматичен режим в движение. Поне да имаме документално нещо черно на бяло, с което да онагледим описанието на историята с някакъв текст.  
Това бяха страхотни снимки - на фона на сумрака се виждаше как им светят очите на охраната, като на котки. Бяха едни момчета в камуфлажни дрехи и с автомати, които аз ги забаламосвам с говорене, за да не чуят щракането на фотоапарата. Естествено, пак ни сиктирдосаха и си заминахме, но това за което бяхме отишли, стана. Връщаме се в редакцията и аз разказвам историята на колегата си Георги Илиев от Военния отдел. Публикацията излезе с най-дългото заглавие в съвременната българска преса след Десети ноември - три-четвърти от цялата първа страница на вестникарски формат А3 беше, цитирам по памет: "Под дулото на калашници висши фуражки копаят в село Царичина и търсят извънземен разум". Описахме как са ни гонили, как сме се върнали и пр. Разнесохме вестника посреднощ в медиите, с които имахме договорки, и сутринта след като заглавието попадна в Преглед на печата, хората започнаха да купуват вестника.

Това се случва през април. До есента, някъде до ноември месец същата година, излязохме с над 70 публикации по същата тема. Седмично сме имали поне по две публикации. Новината излезе и извън границите на България - стигна до Полша, Русия, Македония и Франция. Георги Илиев задвижи всички възможни канали по линия на Военния отдел на редакцията, за получаване на информация. Обектът се оказа засекретен. "Кошницата" започна да се разплита постепенно. Стигнахме до информацията, че засекретяването е разпоредено от ген. Радню Минчев, че хората които работят на обекта - войници, офицери, няколко екстрасенси и пр., са подписали декларации за пълно мълчание какво се прави там. Ние, обаче, разбрахме, че се копае някакъв спираловиден тунел навътре в планината, а изкопаната пръст се изнася нощно време на повърхността и се извозва с камиони. Това беше една червеникава земна маса - скала, която не е било възможно да се изнесе по друг начин, освен на гръб, пълзейки в тунела. На такова нещо може би са били подлагани само шерпи в Третия свят. Един ден Георги Илиев успя да хване ген. Минчев - шефът на Генщаба, и да го попита какво се търси в Царичина? - Той почна да пелтечи и да говори разни глупости. Питането, което продължи 5-6 месеца, красноречиво доказа, че става въпрос за идиотски, налуден експеримент, с който обаче във времето се свързват имената на трима военни министри: Йордан Мутафчиев, Димитър Луджев и Александър Сталийски. Аз съм говорил лично с Луджев, с когото бяхме на "ти" в един момент, и когато го попитах за Царичина - какво мисли, за какво отиват такива огромни пари, техника и злоупотреба с хора, подложени на нечовешки труд, той ми отговори, че е учен-историк, че го убеждават, че се търси нещо изключително, и той като учен е длъжен да даде шанс на проучването. С две думи, представи Царичина като "изкушението на учения".
 
И така, трима министри, един президент - Желю Желев, един куп висши фуражки - трима генерали и други още служители към секретни отдели на МО - Химически войски и Военно-научният отдел, плюс няколко псевдо екстрасенси, ръководят въпросната "операция". Сред горния колектив в един момент започват разни брожения заради взаимни обвинения в липса на лоялност, намеса на задкулисни "сили" и пр. До такава степен са били зомбирани и подведени тези хора, че започват да вярват, че дори в скандалите помежду им има намеса на извънземен разум. Атмосферата в онези години на кипящи страсти за свобода и медийни свободи, отприщваше страсти и създаваше психоза. Разни "явления" като Роро, Кики и пр., масово намираха почва в съзнанието на хората. Аз самият си направих един суперлюбопитен експеримент в редакцията на "Нощен труд", за който ще ви разкажа друг път. Искам да кажа, че по онова време хората се поддаваха лесно на всякакви фалшиви внушения от страна на екстрасенси. До такава степен, че една Ели Логинова - жена, завършила Техникум по керамика, е била зачислена на секретен щаб в Българската народна армия като феномен с чин?!? Влиза под кожата на ген. Минчев и други, и ги заблуждава, че е трансмитер - контактьор между вселенския свръхразум, а също така и "консултант" по паранормални явления от рода на Роро, Кики и пр.
 
Докато войниците копаят в дупката, Логинова води тетрадки с едни красиво изписани йероглифи, които пише много бързо, като създава впечатлението, че едва ли не "догонва" посланията Отгоре, които най-вероятно са звучали само в нейната глава?...Логинова не е в състояние да "преведе" нито едно от изписаните "послания" на свръхразума, което довежда и до хаотични "движения" - "Копайте тук, копайте там....". По-късно се установи от лингвисти, че въпросната нейна "писменост" не е позната и не се свързва с нито една от познатите, за да бъде "разсекретена" и да се добие информация от нея. Логинова говори несвързани неща, а другите екстрасенси от ревност я обвиняват в злоупотреба с лидерство. Почват някакви вътрешни напрежения и елиминации. Дъщерята на проф. Наплатанов, която също се пише екстрасенс и участва в началото на разкопките, се хвърля от десетия етаж и се самоубива. Вероятно не е била добре психически?...Баща й, който беше един от ръководителите на този секретен обект на разкопките, после обвини другите екстрасенси, вкл. Ели Логинова и Димитър Сираков от Пловдив, че те са упражнили върху дъщеря му "психотронен фашизъм", като са я подтиквали към самоубийство, за да я елиминират като конкуренция?!? В Царичина се е разиграла истинска трагикомедия - един екстрасенс казва "Тука ще се копае", друг вика: "Не бе, три метра по-настрани", а военните стоят и чакат указания къде да копаят и щракат с автомати. Операцията започва като "Светъл лъч", после става "Слава", и после - не знам си какво...
 
Смениха се най-различни версии: веднъж се търси едно двуполово същество от планетата Фаетон, отпреди 80 милиона години - нещо като прародител на Адам и Ева; после беше търсена главата на някакъв орел, в която било закодирано някакво послание; после беше някаква стена, която съдържала ценна информация за историята на човечеството и защитата на рода; после стана някакъв саркофаг с кристал, с кодирана в него информация за създаването на Земята отпреди милиарди години; търсеше се и някакъв подземен енергиен команден бункер, по който се ориентирали извънземните, като акостират с корабите си. По този повод колегата ми Илиев написа една иронична публикация със заглавието "Зелени човечета яздят местни бабички". И накрая се появи и една версия, че Царичина била центърът на една суперенергийна ос, от Мексико през България към Тибет. И ние имаме "късмета", че сме центърът на тази ос!... С надеждата, че ако открием нещо, ще се прочуем като страна и държава дотолкова, че ще станем Меката на световния туризъм. Откъде тръгва всичко, според мен: В онези бурни времена скоро след Десети ноември, когато не знаеш кое как се казва, ген. Радню Минчев - един, така да се каже, комунистически генерал, който чака всеки един момент промените да го отвеят, вероятно е бил изкушен от мисълта, че ако той и групата му офицери направят нещо велико - блеснат с някаква изключителна находка, то този актив може да се превърне в някакъв личен принос, заради който да останат в системата - да се отложи детронацията им. Имаше и една версия, че ген. Минчев е бил болен и вероятно е бил лесно манипулируем и по тази линия, но пък така и не се разбра от какво е боледувал. Едва ли е било нещо тежко, защото той почина десетина години след разкопките. Факт е, че съпругът на Ели Логинова му е бил колега в Генералния щаб и оттам е връзката между генерала и екстрасенската. Логинова му правела някакви сеанси, от които вероятно той се е почувствал по-добре, и по този начин тя е спечелила доверието му. В онова време, в което екстрасенси и биолечители бяха на мода, не е било трудно да се постигне такъв ефект. По-късно в една книга се описват доста от взаимовръзките на хората от екипа в Царичина. Цялата работа всъщност тръгва от един Димитър Кекеменов от Царичина - телефонен техник, който сънувал налудни сънища с исторически личности, които му казвали, че там е закопано имане от цар Самуил. Раковски го потупал по рамото и му казал "Дерзай, Димитре, цяла България сега тебе гледа, и твоя е бъдещата слава!" Този човек случайно или не, някога карал военна служба с друг един екстрасенс - Стамен Стаменов от Асоциация "Феномени", и отива при него да му разкаже сънищата си. "Новината" се подема и така групата се навързва. След нещастната история с дъщерята на Наплатанов, по-късно намериха и баща й под един мост - и той се самоуби.
 
След като историята с Царичина започна да придобива повече от любопитен характер, един ден ми се обади един редактор от националното радио и ми каза, че журналисти от френския "Льо паризиен" се интересуват от нея. Няма да ви занимавам с тази история надълго и нашироко, само ще ви кажа, че тогава видях какво значи да си журналист на Запад. Тия французи пристигнаха със самолет, наеха един опел комби рента кар и преводач, взеха ме и мен с тях, и по пътя подробно им разказах цялата история. В Царичина тия подредиха като снайперисти една дузина обективи, за да снимат, в кръчмата извадиха една пачка с пари да черпят селяните за развързване на езиците, и си направиха историята благодарение на моя разказ и на моето съдействие, дето се вика, без много зор си свършиха работата, за която ги бяха пратили. После и един брой от вестника не ни изпратиха за благодарност, но както и да е. Но, да продължа с нашата сага. Питал съм покойния проф. Божидар Димитров, който участва в правителствено назначената комисия от учени за произнасяне по случая Царичина. "Събрахме се, ми каза професорът, гледахме и тетрадки, и слушахме и разкази, и заключението ни беше, че това е една абсолютна измишльотина и мистификация!" Това заключение на комисията всъщност натежава и при министър Сталийски се взима решение за заравянето на дупката. Според мен, тя не е зарита до долу - няма как. Доколкото знам е сложена само една бетонна "тапа" от един-два бетоновоза. Сега е обрасла с трева и не може да й намериш входа. За неопределено време, или за вечни времена - никой не знае!...По-важното е, че са потрошени огромни пари и не е потърсена отговорност от никого за това разхищение. Работата е "Случаят е приключен, забравете!" А това си е углавно престъпление, но в онези времена на "демократичен кипеж", никой не знаеше какво прави и защо го прави. След нашите 70 публикации, снимки, рисунки и какво ли още не, противоречиви интервюта с баба Ванга чрез племенницата й Красимира, освен абсурда и пародията на самия случай, още тогава си пролича и моралът на българската журналистика. По темата се пишеше, пише се и досега, излязоха няколко книги и документални филми, и никой никъде не спомена, че цялата история започна от в. "Нощен труд". Става дума за елементарна етика в журналистиката. Цялата българска преса преписваше като луда, търсейки любопитното по темата, и никой не каза: "Абе, аджеба, тука кой разбута пръв този случай, който така се разсмърдя?!" И това продължава и до ден-днешен. Същата гротеска бяха и генералите. Всеки мълчеше. А ако беше станало нещо наистина сензационно, щяха да се тупат в гърдите, че са участвали в него!
 
Когато решиха да се запечата дупката, поканиха всички медии. Пътувахме с един рейс, свободно преминахме през загражденията и официално бяхме поканени да се простим с дупката, като преди това в един медицински пункт мереха кръвното налягане на всички, които искат да влязат в нея. С Георги Илиев и една друга колежка от вестника влязохме в нея с каски на главите, през едни стълбички. Какво представляваше самата дупка? - Изпитваш усещането, че си пещерняк. Вътре вървяха един маркуч и един кабел - маркучът за въздух, а кабелът за осветление - през десет метра светеше по едно крушка. Самата дупка всъщност представляваше един тунел с почти квадратно сечение. Направи ми впечатление, че стените му са гладки, изсечени в една червеникаво-кафява скала. Как се е получило това - с каква техника, нямам идея, защото средното сечение беше някъде около метър, до метър и 30, а другаде - под метър, и за да го преминеш, трябва да го направиш почти пълзейки. Подпираш се на ръце, на колене - както можеш. Според някои данни, дупката от входа до дъното по вертикала е 64-68 метра. А дължината, понеже тя е спирала - около 128-164 метра. При всички случаи, обаче, ти става ясно, че там е хвърлен не колосален, а робски труд при първобитни условия. И когато стигаш края на дупката, разбираш че си вървял в една задънена улица, и опираш до стена?!? Опряхме гърбове в стената, и дотам! Усещането за мен и Жоро, понеже ние толкова вече бяхме писали за дупката, беше вълнуващо. Нещо като да се срещнеш със своята любима, след като толкова дълго време си я опознавал чрез въображението си!... За нас влизането в дупката беше много повече от любопитство - беше вълнуващ момент - смесица от очарование, радостен трепет, изненада и негативното усещане от сумрака, липсата на кислород и потъването в бездна, в която ти заглъхват ушите. Бих го сравнил с нещо като "пътуване към центъра на земята"!...
 
Така завърши историята с Царичина. След години се върнах в селото - хората бяха същите, кръчмарката беше същата и ме позна - усмихна се, но за всички нас беше ясно, че е преминал онзи хубав епизод, когато всички говореха за Царичина. Дори табелата към селото не беше върната на мястото й!...Това е тъжният финал на една сага, достойна за филм.
За мен казусът Царичина е освен всичко друго и една дисекция на времето, в което живеем - смешно, тъжно, изкривено. Още не знаеш какво е свободата и има ли тя граници, доколко е свободен в писането и един журналист, ако става дума конкретно за професията ни. Ако трябва да визуализирам това, то е една "застинала усмивка", защото ние още не знаем кое е истина, кое не!...", разказа пред репортер на Dir.bg очевидецът на онези събития покрай еуфорията Царичина, журналистът Димитър Статков.
Снимки: Личен архив на журналиста Димитър Статков