Иван Бързаков: Герой на своето време като всички нас

Това е човек, който живее в два свята, разделени от един океан. С дом в София, с дом в Сан Франциско, Калифорния. Един истински свободен човек, избягал от плена на страха, който убива разума. Човек, който призовава към събуждане на душата - с озаряване. Човек, безумно предан на свободата. “За свободата любовта не се продава. Щом се продава, значи не е било любов!” - апострофира революционния унгарски поет Шандор Петьофи.

Иван Бързаков си е герой на своето време, както всички ние. Роден на 13 декември 1943 г. в София, той учи в българско училище и прописва поезия на 7 годинки.

Върви по пътя си, както другите деца, развива се като всички хора. Завършва българска филология. “Корените на българските писатели ме водеха натам, споделя той. - След това - и английска. Не знаех и пет думи на английски, но си взех учител и се явявах на изпити.”

На 23 години вече е най-младият редактор на двутомника, издаден на над 80 езика от издателство “Български художник.”

На 25 години превежда с друг преводач от немски език за 10 дни пиесата на Бертолд Брехт “Дните на комуната”, която се играе в Народния театър “Иван Вазов”.

Работи като преводач, преподава английски език, лектор е по естетика, публикува статии, литературни и филмови рецензии, стихотворения и есета в “Литературен фронт”, “Култура, “Пламък”, “Септември”.

През 1976 г. е хоноруван преподавател по английски език в експерименталното училище на д-р Георги Лозанов, прилагащ уникална сугестология.

Самият английски министър на образованието Фред Мъли гостува в класа му и, впечатлен от неговите експерименти, изразява в писмо възхищението си от новаторството му. Той е “моделен учител” и за него и д-р Лозанов се прави филм от англичаните.

Уж върви по начертания път на своето поколение, но все нещо му липсва. Оглежда се тревожно наоколо и изпитва някакъв страх и несигурност, които са изпитвали и много от нас. Някак си се чувства като в плен.

Често си мисли за странните обстоятелства, при които умира баща му, инженер, участвал в строежа на жп линията Перник - Волуяк, където поради неквалифициран труд се обърнали вагони и загинали хора.

Става му ужасно студено на душата и иска да избяга в друг свят, да не живее в този свят на плен, страх и подчинение, на несбъднати мечти.

“За мен беше морален дълг да избягам, да напусна този живот в плен. Целият народ беше в плен, но си траеше в очакване на нещо хубаво. Не ме беше страх да ме обявят за враг на народа, защото съм пожелал да живея другаде.

През 1952 г. обявиха невъзвращенците за врагове на народа. Същите тези хора искаха да участват в строителството на демокрацията, да строят бъдещето на своето семейство, деца, но при някои грубо се намесиха силите на ДС и се получи като при камилата - товариш я, товариш я, но една сламка повече пречупва гърба й и тя пада.

Пътят към свободата беше като при другите - през Югославия, в Италия, в лагера за бегълци. Това се случи през 1976 г., след като се бях развел след прословутите седем години за семейно изтърпяване. Следващата година вече бях в САЩ, говорител на една конференция в Айова.

През 1978 г. вече основах институт “Бързак” в Сан Франциско за нови методи в образователното дело и мисленето.

Докараха ме от Ню Йорк в Сан Франциско със самолет. Откриха ме, защото носех откривателството в кръвта си. Започнах работа върху въздействието на музиката и изкуството върху хората с психични проблеми и те се променяха. Американците не можеш да ги впечатлиш с нищо, освен с нещо ново и интересно.

През 1980 г. изнасях лекции в Червения кръст в Женева. 

Душата ми беше отворена към доброто и това ме поддържаше

Аз съм професор с двоен докторат по американски стандарт. Преподавам в университети в петте континента. Изнасям лекции в клубове, правя собствени семинари съвместно с най-добрите университети.

Участниците събират точки, необходими им за магистратури и докторат. Доктор съм по теория на образованието и психология. Аз съм практически психолог.



Мога да чета в душите на хората. Малко хора го могат и го правят. На това се уча от американците. Отдавам се на философия в стиховете си и на дълбаене дълбоко в хорските души. Дълбаенето не е проста работа, а търсене и преоткриване, като при Микеланджело.

А философията е свързана със страданието. Целият ми живот беше страдание. То движи духа. Обичам дълбоката и задушевна трагична поезия на Д. Бояджиев, на Борис Христов, обичам поета философ Пенчо Славейков, възхищавам се на пищното поетично богатство на Яворов. Велики! Недостижими! 

Много е страшно, когато талантът се разминава със себе си. Тогава се получава едно нищо. Поетът развива нещата през уязвимостта си. Само чистите души са способни на това. Тази наранимост е голямо богатство за чувствителността и отзвука към действителността.

Светът е жесток. Някои, които вярват в Бог, са щастливи. Как да повярвам в него, като не ми се е разкрил?

На 65 г. започнах да пиша поезия. Не ме интересува дали ще взема Нобелова награда. Важното е, че са ме забелязали и оценили. Вече 7 пъти ме номинират. Важно е, че са харесали поезията ми, и то със стихове на български език.

Хората, които творят, винаги са и на земята, и на небето. Може би оня там ни подсказва какво и как да го напишем? Имам чувството, че Господ ме напътства и ми е наредил да пиша така. И моята чувствителна душа.

Аз говоря 8 езика, но пиша на български - за човека, за страданието, за борбата, за изгнанието. Днес два милиона и половина българи са в чужбина, в изгнание, и се нагласяват към другия начин на живот, бягайки от чувството за изгнание.

Те сами не знаят какви са. Аз дълго време писах за страданието, в три книги, но в четвъртата пиша за светлината, побеждаваща тъмнината, за една страна, облята с кристална светлина. Писах за деца със сълзи в очите, за ковчези, зарити дълбоко в земята.

Каузата избира вас. Да сеем светлина - това е велика кауза!

И да не забравяме страданието и жертвите на жестокостта! В стихосбирката си “Окървавена луна” и “Ярост на скръбта” съм писал за това. Стихотворение реквием имам посветено на изкланите кметове, учители, свещеници, избити след 9 септември и погребани в общ гроб, невинни, без съд и присъда.

Сред бурените едно самотно бяло цвете търси прошка.

Може да сме яростни в скръбта, като при Бетовен. Изгнаничество, тъга по родина и близки - нима това може да радва бедната душа на емигранта?

Но освен трагедия то носи и светлина. Всяка голяма поезия е тъжна. Шекспир, Рембо, Бодлер. Без Хамлет и Ричард III, без Крал Лир Шекспир щеше ли да бъде това, което е? Аз също пиша за човешкото страдание. Без него нямаше да бъда това, което съм.

Шекспир казва: “Творецът трябва да познава стоте нюанса на черното”.

Аз живея в Америка и България почти поравно - по пет-шест месеца в Сан Франциско и София. Обичам Пловдив, градът на майка ми, най-невероятният град, в който винаги са ме приемали изключително сърдечно и мило.

Работя усилено, без да получавам много пари. Затова и жените ме напускат много бързо. Благодарен съм на хората, оценили моя труд и желанието ми да им помогна. Получавам много благодарствени писма и често са ме разплаквали. 

Не е важно да си чел много, а да си изживявал нещата, да си чел издълбоко, като Хайтов. Трябва да изживяваш това, което пишеш и което четеш. За да сееш светлина, трябва да прогледнеш в божественото, да ви носи радост и живот.

Най-хубавите творения на музиката, поезията и изобразителното изкуство са тези, които са наситени със страдание и тъга. Тогава са най-истински. Творецът пристъпва към творчество, когато е тъжен.

Аз работя в 29 страни и чрез изкуството изчиствам стреса и вдигам нивото на адреналина, на щастието. Активизират се неизвестните възможности на човешкия организъм, стига се до оптимизация на скрити заложби.

Трябва да се чете в дълбочина. Мъдро. Четейки дълбоко, стигаш до друга сфера, до нов свят. Трябва да се търси същината на нещата. Поезията не може да се възприема повърхностно.

Моята работа е построена върху интегрална система от методи и нещо сложно и философско.

Организираме летни институти. Боря се да няма повече пожари в сърцата на хората! Моля се повече да не ни поглъща яростно огромна ламя в скръбта, да не пламват безумни факли - хора в градовете ни, окаяната ни земя да има милост и да се помолим за децата си!!!

Нели БЕКЯРОВА, Пловдив
/вестник "Над 55"/