Иван Яхнаджиев: Ивановден е национален празник!

Твърдението на Иван Яхнаджиев, пък и не само на него, съвсем не е шега, тъй като името му е на второ място по разпространение в страната след това на Георги. И макар че днешните родители често избират модерни и чуждестранни имена, не са малко и новородените българчета, които го носят с чест и гордост.

За да усетим атмосферата на хубавия празник, гостуваме в дома на яркия и артистичен художник.

- Иване, няма как да не започна с въпроса - от кого си наследил името си?
- Кръстен съм на баба ми Иванка, майката на баща ми, която е от село Ветрен, Казанлъшко. Любопитен факт е, че през пролетта на 1948 г., когато съм роден, тя тръгва към София да види внука си и... загива при една от най-големите железопътни катастрофи у нас. Доколкото са ми разказвали, била е жива ден-два, но не оцелява. Единственото, което е стигнало до нас, била нейната кошница, отгоре покрита с плат, а вътре пълна със сушени плодове и всичко, което тя ни е носела от село. 

- Обикновено отбелязваш личните си празници с някоя щура идея. Кой е най-различният ти имен ден?
- Може би беше Ивановден, когато разрушаваха Централната софийска баня. Нали по традиция имениците се къпят. И журналистките от тогавашния вестник “Нощен труд” ме поливаха със студена вода (смее се), защото топлата вече беше спряна. Аз бях на дъното на празен басейн, гол, с един цилиндър отпред. И изплуваха спомените от детството. Кой знае защо, празникът винаги е бил свързан с домашните котки. Аз съм роден горе, при Двореца на пионерите, където винаги имаше по един метър сняг, и у дома никога не сме оставали без котка. А баба ми, майката на мама, ме събличаше и ме натъркваше със сняг, за да съм здрав. 

- Беше ли различна трапезата тогава от днешната? 
- Бяха години, когато баща ми отрупваше масата с храна на Ивановден. Всичко, направено от ръцете на баба, беше много вкусно. Помня любимата ми торта, която тя майстореше, а после я слагаше отгоре на гардероба, защото трябваше да престои една нощ. Пък и да не мога да я стигна. Със сестра ми много обичахме да ядем от крема, който оставаше в тенджерата. Сега сигурно ще има тиква, ядки, нещо семпло. Е, разбира се, ще има и вино... Общо взето, представям си трапезата, съобразена с годините си, това, което мога да ям, и това, което не мога. 

- Зад гърба ни е 2018-а, случиха ти се доста неща, имаше интересни пътувания...
- Знаеш ли, случката е някакъв особен феномен, с други думи - късмет. Нещо, което, както казваме, става случайно. Никой не знае как и защо. Ако погледна назад, годината ми беше наистина интересна - да се ръкуваш с Тръмп, да бъдеш в Белия дом, близо до едни от най-големите световни политици, да слушаш Ринго Стар и Стинг на два метра от сцената, да можеш да видиш всички големи галерии в Ню Йорк и Бостън... Аз не съм за пръв път в Америка и не за пръв път ги посещавам, но този път направих нещо много особено. 

- Подозирам, че е било нещо провокативно...
- Нещата, които рисувах в леглото в хотела - малки, акварели, през деня ги взимах с мене и тръгвах по улиците на Ню Йорк. На фона на небостъргачите снимах моите картини. Нареждах ги по тротоара или пък ги носех в галериите. Благодарение на картата, която имах от ООН, ми разрешиха да ги снимам на фона на най-големите шедьоври на световноизвестни художници. Хората гледаха и се чудеха, защото не знам друг да е правил такова нещо, мисля, че беше оригинално. По този начин имах възможност да видя как аз рисувам цветовете и формите и как ги рисуват Ван Гог или Пикасо. 

- И какво беше усещането?
- Едно такова преживяване те приземява и те слага на място. Като малка нация, години наред страдаме от комплекса, че сме велики или поне равни с великите. (Смее се.) Така са ни внушавали, обаче някак нещата си идват на мястото. След 50 години работа горе-долу разбираш къде си. Не само като цена, защото неговата картина струва 30 милиона, а твоята - 300 долара. Променя се философията на самочувствието ти. Започваш да гледаш по друг начин - да, самочувствие е, че си там, че имаш възможност да сравняваш, но от друга страна, започваш да си намираш мястото. Често обичаме да казваме - ние сме европейци, ние сме граждани на света... Да, ама не съвсем. Например в Националния музей във Вашингтон има само едно произведение на българин - Кристо, и пише, че той е американски художник. Така че...

- Знаеш ли, изпревари въпроса ми какво би казал на онези, които ще те упрекнат, че се сравняваш с най-големите...
- Много особено е. Уж си с твоите картини в тези велики музеи на съвременното изкуство, пък после си ги прибираш и си излизаш. Снимаш, взимаш си ги и си тръгваш за там, откъдето си дошъл. Никой не те кани да ги оставиш, дори не те забелязват. Освен зрителите, които с любопитство гледат какво правиш.

- А хората на улицата как реагираха?
- В това също има някакво послание. Изкуството винаги е било мистика и магия. И когато тази илюзия успееш да я сложиш на един тротоар, виждаш, аджеба, как ходят хората по него и как “ходят” твоите картини там. Започваш да ги сравняваш с лъскавите обувки, с хубавите дрехи, с дъжда, с небостъргачите... И пак се наместваш някак си, казваш си - абе, уж съм тук, ама я да си ги събера и да си ги взема, защото ще ги навали дъждът.

- Може ли да кажем, че отиде този път в Ню Йорк, за “да си намериш твоето място”?
- Всеки ходи донякъде с такава цел - да види себе си, да види хората там, с други думи - я да видя светът как е. А той е огледало. Виждаш го, ама виждаш и себе си. Аз не мисля, че можеш да се наместиш така лесно, тротоарът до последния сантиметър е зает.

- Ти как успя да наредиш картините си по него? 
- И аз не знам, минувачите гледаха да не ги настъпват. Хората там умеят да уважават по-различното, което оставяш на тротоара. А ние тук прескачаме други неща по тротоарите, да не казвам какви (смее се)...

- Някой заговаряше ли те?
- Любопитството им се изразяваше в това да направят снимка, да ти кажат браво и да отминат. Имаше такива едни вълнуващи моменти. Например стоях пред един от небостъргачите на няколко метра от ООН, на Тръмп, стоях и се чудех как един човек може да притежава нещо подобно.

- Преди Щатите обаче беше с много жени на екзотичен плаж. Разкажи и за това, моля те.
- Бяхме на почивка в Сардиния и... снимах едни жени на плажа. Пак някаква илюзия на изкуството. За мен също беше много интересно, защото слагаш рисунките на пясъка, сякаш да си почиват моделите на тях. Така че, да, бях с много жени на плажа, само че нарисувани. (Смее се.)

- С две думи - добра или лоша беше за теб 2018-а?
- Разбира се, не беше само добра, имаше и тъжни моменти, имаше и лоши. Важното е, че не съм стоял гладен и съм имал пари за бои да рисувам. Пътувах и видях много. Какво повече мога да искам?! 

- Какво очакваш през новата 2019-а?
- Като тръгвам за Италианския лицей в Горна баня, където преподавам, си казвам - днес трябва да направя това, това, това... И изброявам поне пет неща. Е, хубаво, уж на пръв поглед няма проблеми да ги направя, но от тези пет едно ако стане, пак добре. Така че имам много идеи, една да стане, годината ще си струва. Дай Боже да сме здрави, защото ако не сме здрави, нищо не става.

- Пожелавам ти здраве и още много вълнуващи преживявания в живота и изкуството. А ти какво ще пожелаеш на нашите читатели?
- Знаеш ли, вместо пожелание нека направим нещо друго. Ще се снимам навън гол, както някога баба ми ме натъркваше със сняг. По този начин искам да ги поздравя, ще вдигна наздравица, готов съм да налея много чаши за тях. И, разбира се, първото и най-важно нещо, което пожелавам на всички, е здраве!

Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55"/