Иванка Антонова - момичето за всичко, което стана най-довереният режисьор на Тато

Иванка Антонова, по баща Гръбчева, празнува 90-годишен юбилей. Тя става доверения режисьор на Тато. За срещата си с нея разказва Славяна Манолова от в. "Труд".

С Иванка Антонова, по баща Гръбчева, се запознахме преди 18 години, когато група журналисти, пишещи за туризъм, посетихме дома й, подреден буквално като етнографски музей, в местността Рибарника край Етрополе.

Не помнех годината, разбрах я, когато самата леля Ванче (както я наричат всички) ми даде вестника, в който бях написала репортаж навремето със заглавие „Домът на една българка“. А поводът за сегашната ни среща е нейният 90-и рожден ден.

Въпреки преклонната си възраст, пъргавата планинка крачи бързо и стабилно, почти не използва бастуна, който носи по-скоро за сигурност. Донесла е цяла торба със снимки и изрезки от вестници.

Те са за събеседника, тя самата няма нужда от „сламки“, защото помни всичко до най-малките подробности – имена, години, събития… Колкото до пъргавината – че как иначе, като всеки ден по няколко пъти изминава нагоре и надолу 72-те стъпала на двора и къщата си!

Бедно детство

За фамилната история на леля Ванче може да бъде написан цял роман, но заради ограниченията на вестникарските страници го даваме по-накратко. Майка й е от един от най-богатите етрополски родове – Паликарови, но нейният баща, който се женил два пъти и имал общо 22 деца (6 от първия и 16 от втория брак), я накарал да се омъжи млада – на 17 години, за бедния младеж Стоян Гръбчев.

Те пък родили 7 деца – две момчета и 5 момичета. Две починали като малки. От останалите живи най-големият бил известният Димитър Гръбчев – партизанин, шеф на УБО, генерал от ДС, женен за Митка Гръбчева („В името на народа“) и баща на кинорежисьорката Иванка Гръбчева, която почина през 2013 г. Най-малката пък била леля Ванче.

Баща им работел в София, в пожарната, при легендарния Захарчук, затова майката, макар и инвалид по рождение, сама отглеждала децата. Живели бедно, в къщата им нямало и един стол, казва леля Ванче.

Брат й Димитър също отишъл в София, да учи в Механотехникума, но започнал нелегална дейност с печатане на позиви и попаднал в затвора още като малолетен. Когато се родил престолонаследникът Симеончо, дали амнистия и той бил освободен.

Междувременно баща им бил уволнен от пожарната. И нали трябвало да храни сума ти гърла, без колебание отишъл в чистотата, където се и пенсионирал след години.

Неговата история също е като за филм. Участник във всичките войни, през 1917 г. Стоян се разболява от холера. От него ни вест, ни кост, докато един етрополец не отива в моргата на Александровска болница да разпознае брат си.

Там вижда ужасяваща картина – всички мъртви наредени голи и посипани с вар, а на една метла седи варосан човек и плаче, защото нищо не вижда и не знае на кой свят е, а вкъщи е оставил саката жена и две деца. Това бил бащата на леля Ванче, когото взели за умрял и хвърлили в моргата.

Монтажистка в София

Иванка се омъжва на 17 г. и на 18 вече е с дете на ръце, когато пристига в София. Настаняват ги в бившата Царска конюшня, станала печално известна миналото лято с избухналия в нея пожар.

Мъжът й работи като деловодител в „Особени имоти“ – службата, която отговаря за бившите царски имоти и по-късно става УБО, а тя е надничарка – викат я да чисти, да мие врати и прозорци, да помага в кухнята, когато в двореца има банкети – в първите години след 9 септември 1944 г. там се помещава Министерският съвет.

Когато има важни гости, оправя стаите и леглата, в които ще преспят. С други думи, момиче за всичко, но без образование и професия.

Когато техен съсед, бивш царски тапицер, е изпратен на работа в киното, предлага на Иванка да отиде там като монтажист. Тя донякъде е наясно какво трябва да прави, защото в Етрополе е помагала, когато идвало пътуващо кино, да лепи лентите.

Но за другите професията монтажист е толкова непозната, че решават, че е нещо, свързано със строителството. Затова по време на купонната система, когато има три категории труд – ТФР (тежка физическа работа), ТР (тежка работа) и обикновени (учители, чиновници), я причисляват към ТР и получава по-големи дажби.

В киното леля Ванче се чувства като истинска дивачка сред дъщерите и жените на тогавашния хайлайф – обута с туристически обувки и вълнени чорапи, облечена с домашно тъкани и преправени дрехи. Затова пък само две били жените, които се обучили за негативен монтажист.

Тъкмо с тази професия 10 години по-късно Иванка Антонова постъпва в Българската национална телевизия при създаването й. Взима я първият генерален директор Борислав Петров, който също е работил в киното.

Вълко Червенков прерязва лентата на Телевизионната кула през 1959 г., което леля Ванче си спомня, малко след това си тръгват съветските специалисти и БНТ остава без технически подготвени хора – пълно е с артисти, но те не могат да работят на пулт.

Директорът нарежда на Иванка Антонова да остави монтажа и да седне на пулта. Дават й и партийно поръчение – няма не искам, няма недей…

Така я удостояват за асистент-режисьор, а после и за режисьор. За по-младите читатели, това означава да ти признаят, че можеш да работиш определена професия, без да имаш нужното образование.

 

Близо до властта

За да няма проблеми с ДС по време на манифестации и митинги, от телевизията правят списък с верни хора, които да формират постоянни екипи за отразяване на важните събития.

Иванка Антонова става режисьор тъкмо на такъв екип. За 30 години в телевизията, до 1987 г., когато се пенсионира, е отразявала всички тържества, зари, манифестации, на които е присъствал Тодор Живков, срещите му с държавни глави на други страни, както и конгресите на БКП от Осмия нататък, работила е филмите за 50, 60 и 70-годишнината на Живков.

За неуморната си и отговорна работа получава орден „Кирил и Методий“, Златна значка на някогашния Комитет за изкуство и култура, става „заслужил деятел на културата“.

Близката работа с хората на властта й коства много нерви и няколко заплахи за уволнение. Живите предавания крият своите рискове. Първо, техниката е тежка и тромава, второ, винаги са възможни гафове и режисьорът е този, който трябва да предотврати да не бъдат излъчени.

Точно такъв гаф се случва по време на първото посещение на Чаушеску в България. Тодор Живков, тогава министър-председател, и гостът подписват договор, след което Чаушеско става да си ходи, без да си разменят папките, да се здрависат, да пият шампанско.

Нашият човек на няколко пъти го връща да застанат пред камерите. Накрая Чаушеску оставя чашата си в краката на оператора, при което закрива цялата камера с глава.

На другата камера се вижда как Живков го гони, оставя своята чаша и също закрива екрана с глава. За да не се покаже тази гоненица, Иванка пуска бланк /черен екран/ и спира излъчването. И се започва една…

Още неизлязла от едната ПТС пред Министерски съвет, за да се придвижи до другата, откъдето ще предава митинга с Живков и Чаушеску, й звъни тогавашният директор на телевизията Павел Писарев – като свърши всичко, да отиде да си получи заповедта за уволнение, готова е.

Във втората ПТС й звъни няколко пъти – да внимава да не оплеска пак нещата, колкото пъти покаже единия, толкова пъти и другия, да търси ведри лица сред публиката… А тя е сама на пулта, с едната ръка държи слушалката, с другата работи.

Казва му, че ще отиде да си вземе заповедта, а сега да я остави да си върши работата. Когато след края на митинга отива да монтира за „По света и у нас“, Писарев я среща в коридора на телевизията, стиска й ръцете и ги целува.

„Дай ми заповедта, нали ще ме уволняваш! – казва му окумуш режисьорката. – Аз такъв политически гаф спасих, че хората не видяха цирка… Ако го бях пуснала, и тебе нямаше да те има!“

От гаф спасява и Борис Велчев по време на заседание на Народното събрание. Той си пишел нещо, гледал надолу, но камерата го хванала как очите му са затворени, без да се виждат ръцете му.

По върховете станал скандал, че спи по време на заседание. Иванка разгледала целия запис кадър по кадър и доказала, че не спи, а пише. После Велчев й се обадил и й благодарил, че го е спасила.

Никога не ходатайства пред Живков

Родители на Иванка и тези на Тодор Живков се познават от много години – мъжете са служили в една рота. Оттам и жените им – майката на леля Ванче и баба Маруца – също са си близки.

Когато идва в Етрополе, майката на Живков отсяда у Гръбчеви. В София, когато види Иванка около Докторската градина, я вика да си поприказват по тяхному, защото са й омръзнали „напудрените софиянки“.

Мара Малеева, съпругата на Тодор Живков, била много земен и скромен човек, разказва леля Ванче. На събрания винаги сядала на първия ред, не се качвала в президиума.

Не искала да я снимат и величаят като съпруга на първия човек в държавата. За режисьорката било проблем, че ходела с костюмчета и като седнела, полата й се понадигала и отдолу се виждали чорапите й – винаги навити. Такова нещо, разбира се, не можело да се показва по телевизията.

Колегите на Иванка Антонова знаели за познанството й с Живков и се опитвали да я накарат да ходатайства пред него за разни неща. Бутали й листчета по джобовете, да му ги предаде, но тя не посмяла нито веднъж. Брат й, генералът, я предупредил, че разбере ли подобно нещо, лично ще я изхвърли. И за себе си никога нищо не поискала, макар че Живков неведнъж я питал има ли нужда от нещо.

Замалко не проваля среща с Муамар Кадафи

Като доверен режисьор на Първия, Иванка Антонова е в екипа, който отразява официалните му посещения в чужбина – в Москва, Либия, Япония, Гърция. При първата визита в Либия, вечерта на официалната среща всички са строени във фоайето и чакат – Живков, тя, журналистът Петър Кожухаров, един оператор и преводачка.

Кадафи се бави повече от 20 минути и всички се чудят защо, докато идва вицеконсулът и казва двете жени да напуснат веднага, защото либийците не искат да влязат там, където има жени. После Живков се смял: „Аз да чакам 20 минути заради вас!“

По време на цялото посещение леля Ванче се крила да не я срещне Кадафи, защото я предупредили, че е налудничав и в състояние да стане и да напусне разговорите заради нея. Когато дошъл в България обаче, след като приключило интервюто, се появила с две негови снимки и си поискала автограф чрез преводача – да види, че в България жените не са като в Либия, а са на уважение.

В богатия й личен архив има автографи от сина на Фидел Кастро, от Егоров и Кантариев, които са забили знамето на Райхстага, от Ясер Арафат, от космонавтите Алексей Леонов, Георги Иванов, Николай Рукавишников, Александър Александров и много други видни фигури.