Иванко Маринов: Освен илюзии, нищо друго няма - те са нашият хляб, сирене и вино

Иванко Маринов е роден на 23 април 1946 г. в Хасково. Средно образование завършва в Кърджали. Още като ученик публикува стихове в местния вестник “Нов живот” и в “Средношколско знаме”. През 1973 г. завършва режисура в Ленинград. Публикува във вестниците “Пулс”, “Литературен фронт”, в алманасите “Юг” и “Море”. През 1989 г. печели национален конкурс на Студията за дебютни филми за сценарий за игрален филм (“Градчето”). През 1994 г. завършва “Библиография и библиотекознание” във Великотърновския университет. Дълги години е директор на Регионалната библиотека в Кърджали. Член на СБП. През 2006 г. е удостоен с наградата на СБП в раздел “Документалистика” за книгата “Градът-кръстопът. Физиеология на Кърджали до 1944 г.”. За нея получава и отличието на Съюза на краеведите в България “Заслужил краевед”. Автор е на над 25 книги.

По случай Дните на Кърджали и Деня на будителя в РБ “Н. Й. Вапцаров” бяха представени новите му книги “Хиподрум” и “Другото небе”.

- Иванко, заглавията на двете ти нови книги рисуват препускащия ни към другото небе живот. А в свой куплет казваш, че околни пътища за Околчица няма. И за пътя на днешното ни смутно време ли?

- Ти, както винаги, се твърде взираш в моите скромни редове. Но какво да кажем за хукналия ни към други светове живот, щом често се препъваме в земните си ежедневия и суети... Не трябва ли първо да се озърнем към това, което ни заобикаля, и да бързаме бавно? А околни пътища към Околчица няма. Има право куме към върха! Към гибелния връх... Тук предпочитам да цитирам един мой куплет за Левски и Ботев:

 Перо да скръцне, 
 порти отваря...
 Песен ли бликне -
 жили изгаря.
 Перо и песен във време смутно...
 Какъв чудесен
 д у е т за Бунта!

А ние днес къде сме и къде отиваме? Не търся отговор, а рима...

- Знам, че не бързаш с отговорите. Но, все пак, ще се опитам да ги измъкна, като попитам с близки на твоите питания: С оглед на днешната обстановка - “спринцовката” може ли да замени “остена”?

-Забелязала си, че и аз се питам за това в свой стих. Сега се замислям, че и двете имат “иглена” функция. Едното стимулира-ваксинира; другото пришпорва. Аз лично още предпочитам “стимуланта”, да не се налага... А другото напомня къси остри бандерили, пики - и накрая ш п а г а! Като един перманентен фен на Хемингуей, правя асоциация с неговия “Безкраен празник”, с подзаглавие “Фиеста”. Както и с грузинските танцьори, падащи с непукизъм към болката и без страх на колене по асфалта на улиците в Хелзинки, докато гърмят аплодисменти и освирквания... Това е общото им с испанските “бандерилиерос” на Фиестата...

- Щом като всяка арена, всяка писта, всяка сцена е обвеяна само от “илюзорни ухания”, всяка от тях ли води към Лобния връх?...

- Арена, писта, сцена... Това са три от “илюзорните ухания” на всеки арлекин. Не всички те водят към Лобния връх, който, общо взето, е един! Но към него би трябвало да водят всички пътища; не към Рим, който бил запален като фон на нечия бледа поема... А “юнакът” бил Нерон. Блед епигон на Херострат.

- Творецът предусеща ли, че и отказалият се от последните битки пак ще бъде победен?

- Един ден го разбира. Но сетни битки няма. Има нок - и аут! И съдията вече отброява...

- Отдавна древните писания обещават, че ще има битка, в която доброто ще победи злото, че оръжията ще бъдат претопени в земеделски сечива, но това все не се случва. Само с илюзии ли се залъгва човекът?

- Говориш за споменатата в Библията бъдеща, последна битка между Доброто и Злото - Армагедон. Но почти цялата ни история е летопис на битки и баталии... А това за оръжията ми напомня за скулптора Вучетич, автор на алегоричния монумент пред сградата на ООН. Но при него няма претопяване, говори се за прековаване на мечовете в плугове. А относно залъгването с илюзии - така е, защото друго няма. Те са нашият хляб, сирене и вино.

- Загатваш в свой стих, че един ден дори грамадата от ръкописи лумва в пожари. Нищо чудно, щом самият Гогол изгаря ръкописа на втория си том на “Мъртви души”, но пък се почувствал озарен. Вероятно и думите могат да се “самозапалват”, като хартията при съответните градуси...

- Относно Гогол, наистина - нищо чудно, та той на половин страница описва облеклото на герой, който после не се показва никъде... А за другото - навярно и думите могат да запалят искрата на пожара... Постскриптум. Останалото е мълчание по Фаренхайт, не помня градусите...

- Май всичко става храна за Огъня ... 

- Огъня като храна ли?! - да, тази на боговете. Докато титаните са пиели амброзия...

- Най-вероятно тепърва идва небивало духовно разгорещяване -разтопяване, та нали твърде дълго сме издевателствали върху свещения дар - Живота...

- Щом още го живеем, очевидно... не сме издевателствали толкова дълго върху него. Важното е ние да не бързаме толкова да се горещим?! За подтекст - да си припомним айсберга на Хемингуей. Само една част е над водата, а другите части са отдолу.

- Може пък тъкмо огненото прочистване да води до вразумление и обновление... И така, както твърдиш в ”Април” , заедно с новите ранозрейки небето по-синьо да расте?...

- По-добре небето с ранозрейки да расте, отколкото да съхне сиво. Но рими се не режисират, ни суфлират. Понякога са лоша шега за майстор като Иван Николов, примерно: “На Иванко, да узрява ранко... Пише/л/ легнал по корем.” Но това го не търсим в “Требник”, нито питаме Петър Василев, който пък не можел да напише нито ред, без да слуша марш. От връщащите се обаче от “Кенана” - Мишо Иванов, Иван Николов, Цветан Михайлов и не помня още кой... съм останал само аз. Бренно жив, така да кажем. Временно. Впрочем: