На 3 март винаги си припомняме събитията от онези паметни години и от Руско-турската освободителна война. Оттогава мина повече от век, тайните тогава архиви са вече разсекретени и историческите факти са почти ясни.
Когато се заговори за освобождението ни обаче, се отваря спор доколко Русия е действала безкористно. Покрай него обществото ни сякаш изпуска една според мен важна подробност, а именно - какъв е приносът на другите европейски страни за нашата независимост? Без да омаловажаваме дадените от Русия хиляди жертви, участието на финландски и румънски войски, а и бойните действия на Сърбия и на Черна гора в тази война, не трябва да забравяме и дипломатическото участие на останалите играчи от така наречения Европейски концерт. Именно тяхното участие (или неучастие) в събитията е предопределило решаването на Източния въпрос. Поради конюнктурни съображения досега за това винаги се е мълчало, но като че ли е време обществото да узнае цялата истина около българското освобождение от османско иго.<br /> <br /> През втората половина на ХІХ век мирът в света се крепи на един крехък баланс между интересите и действията на различните велики сили. Това международно положение се оформя още в началото на века на Виенския конгрес от 1815 г. Тогава в така наречения Европейски концерт са само 4 държави. Русия, Великобритания, Австрия и Прусия &ndash; страните победителки в наполеоновите войни. По-късно положението се променя и се стига до нов, петорен съюз, към който се присъединява и Франция.<br /> <br /> През 60-те години на века има нови промени в съотношението на силите. Прусия, начело с Железния канцлер Ото фон Бисмарк, успява да обедини &quot;отгоре&quot; останалите германски княжества и да превърне Германия в новата свръхсила на Европа.<br /> <br /> Най-потърпевша от немския възход е Франция. Тя е унизена във Френско-пруската война от 1870-71 г. и след разгрома при Седан в Париж избухва въстание, което е известно като Парижката комуна. То е потушено, но въстанието и загубената война променят из основи държавата - бившата империя се превръща в република и е изтласкана за дълго от европейските дела. Усилията на Париж се насочват единствено към разширяване на колониите в Африка с тайната надежда за скорошен реванш на Рейн.<br /> <br /> Политиката на Великобритания в Близкия изток е ясна - тя се стреми да запази целостта на Отоманската империя като една необходима и естествена преграда за всеки опит на някоя друга европейска сила да се доближи до &quot;перлата в короната&quot; - Индия. За тази цел британците дори насърчават реформи в Османската империя, защото според тях руската агресия на юг към Средиземно море може да бъде спряна само от една модернизирана Турция. Подобна е и позицията на Франция, което не й пречи да прониква в Алжир.<br /> <br /> Политиката на Русия по отношение на съдбата на Проливите и бъдещето на балканските териториите също е пределно ясна от векове. Руската държавна доктрина е основана на идеята за &quot;Третия Рим&quot;, предопределен да наложи православието върху цялото човечество.<br /> <br /> Руската империя се изживява като наследник на Византийската, като пазител на православието и единствен защитник на християнските народи на Балканите. Тази политика векове наред води до &quot;освобождаването&quot; на различни части от османската империя и по-сетнешното им поглъщане от руската империя. След Украйна и Крим такава е съдбата на кавказките народи &shy; Грузия и части от Армения. През ХІХ век идва ред и на дунавските страни да заменят &quot;мюсюлманския&quot; гнет с друг, православен. Оставени сами на руския натиск, балканските народи без съмнение са предопределени да последват съдбата на кавказките и балтийските народи.<br /> <br /> През 70-те години на века новата европейска сила Германия се стреми да диктува цялата европейска политика. За разлика от Франция и Великобритания обединена Германия е<br /> противник на териториалната цялост на османската империя и става единствената от главните европейски сили, насъскващи руснаците срещу турците.<br /> <br /> Според Бисмарк за да бъде Германия силна, трябва на всяка цена да се държи Франция слаба и без съюзници на континента, за да не застрашава германския възход. Вниманието на Австрия е нужно да бъде отклонено от германските земи и нейните усилия насочени в друга посока &shy; към Балканите и Адриатика. За да си осигури мир на източната граница, Германия е решена да не допусне евентуален съюз на Англия и Русия. За целта Берлин решава да подкрепи руските въжделения на юг. Бисмарк бърза да оповести, че Германия няма специални интереси на Балканите и поддържа Русия на Лондонската морска конференция през 1871 г. Благодарение на това руснаците си възвръщат правото на свободно преминаване през Босфора и Дарданелите, отнето им след Кримската война. За постигане на великогерманските цели Бисмарк е готов да подпомага дискретно и балканските християни срещу султана.<br /> <br /> В изпълнение на тези си планове Бисмарк стои в основата на така наречения Съюз на тримата императори (Германия, Русия, Австро-Унгария). За да успее в своята външна политика, Германия насочва своите усилия в две насоки &shy; и в двете се действа подмолно и негласно.<br /> <br /> Едната насока е да се предизвикат безредици на Балканите, които да принудят европейските страни да се намесят, а от друга страна да се организира и поддържа една панславянска кампания в Русия, която да я принуди да се намеси със сила на Балканите в помощ на своите &quot;братя &shy; християни и славяни&quot;.<br /> <br /> &quot;Огънят на Балканите трябва да се раздухва изкуствено и целенасочено, колкото се може повече, за да може Германия да сгрее ръцете си на него...&quot;, заявява цинично Железния канцлер Ото фон Бисмарк. През 1872 г. Бисмарк създава специален Ориенталски отдел в Министерството на външните работи в Берлин. Задачата му е да събира информация за случващото се в региона и да упражнява германската политика на Балканите. Негов ръководител е довереното лице на канцлера Фон Радовиц. Веднага започват и опити да се възбуди отново &quot;източният въпрос&quot;, а Русия да бъде въвлечена в него и да бъде сблъскана с Англия<br /> <br /> След като през лятото на 1876 г. след потушаването на Априлското въстание организираният панславянски натиск достига своя апогей, император Александър ІІ заповядва &quot;да се разследват пружините на цялото това движение&quot;.<br /> <br /> Кланетата в Тракия карат Европа да поиска промяна в статуквото на Балканите. При тези условия германският канцлер изтъква, че великите сили трябва да поверят на Русия мандата да накаже Турция за отказа є да приеме волята на Европа. Той дори обещава на руснаците, че ако Великобритания се включи в конфликта на страната на Османската империя, то Германия е готова за военна намеса в полза на Русия.<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0); "><strong>СЪЮЗЪТ НА ТРИМАТА ИМПЕРАТОРИ</strong></span><br /> <br /> Преди да предприеме каквито и да е военни действия, Русия си осигурява необходимата подкрепа от своите съюзници от Съюза на тримата императори. Тя получава от Германия благосклонен неутралитет, а с Австро-Унгария се провеждат тайни преговори за подялба на балканските територии след завършека на войната.<br /> <br /> Преговорите завършват с Будапещенската тайна конвенция, подписана на 15 януари 1877 г. Според текста в нея Австро-Унгария трябва да получи Босна и Херцеговина, а Русия &shy; Бесарабия. На Балканите не бива да се допуска създаването на голяма славянска държава, като вместо това се предвижда възможността България, Румелия и Албания да станат независими държави.<br /> <br /> Това е ключовият момент, който предопределя случилото се по-късно на Берлинския конгрес разделяне на българската територия на пет части.<br /> <br /> <strong>Лично мнение на Антони де ла Реа, публикувано във в. &quot;Монитор&quot;</strong><br type="_moz" />