Камелия Дунавска: На старини ще бъда една стройна баба, която не се изгърбва

Сестрите Адриана и Камелия Дунавски са тренирали в националния тим под ръководството на Нешка Робева. С Камелия разговаряме за читателите на в. “Над 55”.

- Обичате динамичния начин на живот. Наскоро се завърнахте от Чикаго, по работа ли бяхте там или за забавление?

- Да бъда ли откровена с вас? Не знам дали го обичам този динамичен живот, но така се получава. Не го търся, но така се случва. Бях по работа. Консултант съм на националния отбор ансамблово съчетание на Америка. И бях малко в Чикаго, малко в Лейк Плесид, после отидохме в Айова на тяхното национално първенство и се прибрах. В общи линии, почти всеки месец пътувам натам за минимум по 2 седмици да им помагам. 

- Освен да помагате в САЩ, знам, че сте работили в Турция, с чийто ансамбъл стигнахте до злато на Европейското първенство през 2020 г. 

- Така беше, но се разделих с тях след това. От моя страна не поднових договора, защото се изморих от непрофесионално отношение. 

Бях и сам войнът е войн - бях хореограф, балетен педагог и всичко. Не срещнах разбиране от Турската федерация и взех решение още преди самото състезание. 

- Но пък то приключи по най-добрия начин.

- Да, имаше Финале Гранде. Сега на Европейското първенство очаквах пак да се изявят. Мисля, че са с две руски треньорки, но ансамбълът не взе участие. Не знам какви са причините, въпреки че поддържам връзка с момичетата. Те не пожелаха да продължат с друг треньор и се отказаха. Не говорим с тях професионално, а за лични неща, вълнувам се как се развиват и какви са бъдещите им планове. 

- Има ли разлика за вас под какъв флаг ще работите? Дали ще извеждате отбора на България или на друга държава? 

- Разбира се, че има. Самият отбор зависи от коя страна стартира - когато е от България, там са гърди напред 

Това е страна с позиции, с традиции...

- Това се дължи на традициите или тук се работи по различен начин, отколкото в другите държави?

- И двете. У нас се работи по различен начин, тук се работи в името на общата цел, работят федерация, съдии, треньори. Тук има голям щаб от ръководство и хора, които се грижат и правят всичко възможно отборът да се развива. И вече като стартират от позицията на България, където имат традиции и винаги са в призовата тройка, нещата са съвсем различни. 

- А не сте ли искали децата ви да се занимават със спорт на професионално ниво?

- Много ми се искаше, не на професионално, а с някакъв вид спорт, но те не пожелаха. И двамата са по-отдадени на изкуството, свирят на инструменти, по-артистично са насочени някак. 

- Не сте били от родителите, които настояват да се тренира.

- Ама какъв родител, за какво говорим, аз бях по залите с чуждите деца, кога да се наложа над собствените си?

- Кой помагаше в отглеждането им?

- Моята майка, да е жива и здрава, много помогна. 

- А кои победи са по-сладки - като състезател или като треньор?

- Като треньор, разбира се. Там дейността е много по-трудна, мислим за всичко. Това е много дълъг процес, в който на практика личи дали си вършиш работата. Защото работата ти не е само да седиш в залата да коригираш, да напътстваш... много са факторите. Възпитаваме ги и психологически се опитваме да вникнем кой какъв характер е, по какъв начин трябва да се работи с него. Трябва да се доведат и до една хубава спортна форма.

- Бяхте казали, че сте приключили с България в професионален план. Не бихте ли се върнали, ако ви поканят?

- Засега не, нямам такива амбиции. Аз на практика последната година доста пътувах, направих композициите на Словакия, Португалия, Израел, Америка. Това са ансамбловите композиции, повече ме влече, много по-атрактивно е и много по-интересно и завладяващо, поне за мен. 

- Сестра ви Адриана с какво се занимава в момента, чувате ли се, виждате ли се често? 

- Ежедневно се чуваме, виждаме се често. Тя живее близо до Париж. Работи като асистент-зъболекар. За година и половина завърши едно училище, помага на зъболекаря. Много добре се развива и е завладяна изцяло от новата си професия. Тя не иска и да помисли за гимнастика. Казвам си от време на време - една умна жена, да се хване с нещо друго. 

В нашия спорт като се хванем за косите, няма отърване

- Вече имаме историческото злато на ансамбъла, смятате ли, че още на Олимпийските игри в Париж може да имаме медал в индивидуалната надпревара?

- Аз много съжалявам за обстановката в световен мащаб в момента, защото се лишаваме от едни сили като Русия и Беларус. Смятам, че нивото на гимнастиката като цяло ще се промени, когато липсват тези две водещи сили. Но защо не? Истински го пожелавам и се надявам. А пък и сега е моментът, трябва да се възползваме.

- Вашите родители имали ли са отношение към спорта, или тогава бяха много различни времената?

- Не са били спортисти. Татко, Бог да го прости, непрекъснато играеше с нас и ни подхвърляше и премяташе. Ние обличахме рокли и нощници на майка ни, оглеждахме се в петкрилния гардероб и танцувахме. И така един ден каза: “Тая работа няма да стане, дайте да ви водя някъде да танцувате и да играете гимнастика”, така попаднахме в залата. Заведе ни в ЦСКА при Жулиета Шишманова, а първи треньор ни беше Борислава Кючукова.

- А как попаднахте в националния отбор?

- Като по-малки, печелейки националните републикански първенства. Един ден Нешка дойде в залата. Присъства на една тренировка и се взе решение 1984 г., когато построиха новата зала на “Герена”, ние попаднахме в разширения състав на отбора.

- Състезавали ли сте се двете коя ще попадне в националния?

- Подсъзнателно мисля, че между нас винаги е имало някакво състезание. Но в никакъв случай не е било самоцел. През 1986 г., когато Нешка трябваше да вземе решение коя да дебютира на Европейското първенство във Флоренция, имаше поредица от състезания и ние винаги се класирахме с равен брой точки. Сега, от позицията на треньор смятам, че на Нешка й е било изключително трудно да вземе подобно решение. 

Дори беше при баба Ванга, винаги ходеше преди големи състезания за съвет и подкрепа

И като се върна, Адриана изпуска някаква бухалка и тя й каза “100 пъти отстрани” и на мен ми беше вече ясно, че ще е тя. След тренировката ни призна, че е премисляла дълго време и се е съветвала с другите колеги от федерацията, и са взели решение Адриана да участва във Флоренция. Спомням си, че се прибрахме вкъщи, купихме нещо за хапване, седнахме на масата да вечеряме и си поплакахме.

Тя каза “Исках да си ти”, аз й казах “Добре, че си ти”, подкрепяли сме се. Никога не е имало такова изявено съревнование. Майка ми винаги е гледала да ни сипва поравно, баща ми наливаше вода в чашите ни на една и съща линия, стремели са се непрекъснато да има поравно и за двете. В един момент се прави избор, че едната няма да вземе участие. Но пък аз чудесно след това си намерих място в ансамбъла, така че не съжалявам за нищо, много съм доволна. 

- Вие какво научихте от Нешка Робева, какво си “взехте” от нея? 

- Много неща съм научила. В професионален план всичко, което знам, го дължа на Нешка. В житейски план, страшно много. Тя е била човекът, който е писал на моята черна дъска - това е правилно, това не е, това е хубаво, това е лошо. Тя възпита много неща у нас. Мисля, че не само в мен, а във всички тези поколения. Някои си признават, други не, по-скоро повече са тия, дето не го признават. Но истината е, че всичко, което съм, дължа на Нешка, колкото и клиширано да звучи

- Имали ли сте стремеж да я задминете?

- Като бях по-млада, мислех, че ей така мога да бъда Нешка Робева, с едно щракване на пръсти. Но не, просто тя е изключителна. Тя е феномен изобщо в художествената гимнастика. Няма друг треньор с такива постижения и резултати, с такова мислене, с такова творчество.

Каквото и да кажа, ще бъде малко. Сега няма такива съчетания, трябва да си изключително богата личност, да имаш различно мислене, творческо, и да си готов и да провокираш. Тя е рядко интелигентен човек. Всякакви съчетания можем да изгледаме сега, но интелектът на един треньор личи във всеки един състезател. Това е огледало. Ние, треньорите, създаваме нашия продукт и той е толкова очеваден, просто крещи.

- Вече от 1 г. имате клуб за изкуства и спорт в Самоков. Защо решихте точно в Самоков да го направите? 

- Защото имам фамилна къща там. И когато се прибрах от Турция, все още бяхме в Ковид ситуацията. Реших, че е по-добре в градинката, отколкото между четири стени в София. И ми хареса, останах там. Не точно от скука, но като останех на едно място, и се плашех да не изпадна в някаква депресия. И си казах, защо не.

Намерих съмишленици и нещата се случват бавно, но славно. За радост, баскетболът е много развит, също така ските и борбата. Надявам се сега да развием и художествената гимнастика. В лицето на г-н Петър Георгиев, собственик на клуб “Рилски спортист” и директор на завод “Самел-90”, срещам подкрепа. В момента строи страхотен комплекс, с мултифункционална зала, голяма колкото “Арена Армеец”.

Ще има тренировъчна зала, басейни, 3 по-малки зали, фитнес, ресторанти, хотел, еднофамилни къщи. Догодина трябва да завърши комплекса и се надяваме да направим нещо съвместно. Истински поласкана се почувствах, като ми се обади преди няколко месеца и ми каза: “Камелия, заповядай да си избереш зала и да кажеш как да я оборудваме”. Трудно е. В Самоков няма специалисти. 

Поканила съм треньори от София, които пътуват, а с тези цени на горивата стана безумно 

Но разчитам на ентусиазма на всички, които съм привлякла. Ако издържим на всичко това, нещата ще ни се получат. 

- Разбрах, че хобито ви е риболов. Как се запалихте по него, какво ви дава?

- Ами от съпруга ми. Дори не обичах риба, но като тръгнах с него по реките и язовирите, се научих. Все още не мога да си свалям улова от кукичката, защото рибите мърдат и са много хлъзгави. Но ако имам късмет, някой колега ще мине, ще откачи, пак ще хвърля, пак ще хвана и така. 

- Е, хубава работа, на бивша гимнастичка да й мърда рибата в ръката и не може да я откачи. 

- Факт, но съм много добра с въдицата, защото съм играла с лента. Мога много добре да насоча там, където искам, там да ми падне, дали ще е булдо, дали ще е блесна. Хубаво е, харесва ми. 

- Имате метална шина на гърба, която е поради сколиоза, но твърдите, че не се дължи на професионалния спорт. Днес много деца страдат от сколиоза, спортът помага ли за превенция?

- Да, много тежка сколиоза, след като приключих спортната кариера, федерацията ми пое разходите във Франция. Не ми пречи в ежедневието, нося я повече от 30 години. Надявам се, че на старини ще бъда една стройна баба, която не се изгърбва, защото не мога, металът държи (смее се). 

А спортът определено помага за превенцията 

Едно време се ходеше по училищата и се правеха профилактични прегледи, а сега не. И родителите като че ли оставят на заден план това, а е много важно. В моя клуб в началото предложихме лечебна гимнастика, но нашият народ няма тази култура за превенция. Грижим се чак когато е твърде късно или процесът е необратим. Можем да помогнем, когато някой има нужда, но можеш да вземеш насила, а да дадеш насила не можеш. 

- А в момента спортувате ли?

- Ааа, не, ужасно съм мързелива, спортувам на маса (смее се). 

- И в залата, ако много се карате.

- Ами не, аз не се и карам. И да ви кажа, рядко ставам. С уредите все още мога доста неща, но не ми се налага кой знае колко да показвам. Бих казала, че абсолютно не се занимавам със спорт, само на думи. 

- Бихте ли насърчили възрастните хора да спортуват?

- Абсолютно! Сега е моментът да кажа, че имаме една инициатива, която се казва 30х30. Имахме инструктор, който 30 пъти изкачи Черни връх, а следващия месец изкачи и връх Мусала. 30 дни, всеки ден. Сега ще има ново предизвикателство. Всеки, който пожелае, може да се включи.

- Забелязвам по парковете на София, че има много възрастни хора, които правят гимнастика и тренират на различните спортни уреди, инсталирани по площадките. Насърчавате ли движението на една по-зряла възраст?

- Аз приветствам всеки човек да се движи - дали ще ходи, дали ще кара колело, дали ще прави гимнастика, дали ще е йога, аз съм за това всеки да намери своето. Движението е здраве. И не само за възрастните или за по-пораснали. От малки децата трябва да бъдат приучавани, да им доставя удоволствие това, което правят. 

- Какво бихте пожелали на читателите на в. “Над 55”?

- Да ме изчакат още 2 години, когато и аз ще стана на 55. Викам си дали не подраниха тези хора с интервюто (смее се). 

Животът е прекрасен във всяка една възраст 

Смятам, че трябва да мислим позитивно и колкото и да ни се струва труден животът понякога, да намерим нещото, в което да вярваме, и да продължим напред. Най-важното е да бъдем здрави и позитивни.

- Много благодаря за отделеното време, за мен беше истинско удоволствие.

- И аз благодаря.

Разговорът мина неусетно. Имах чувството, че говоря със стар приятел и можех да го правя с дни. Със сигурност, когато Камелия навърши 55 г., ще я поканя за ново интервю, макар че не вярвам да има някаква промяна, а ще видя все същия деен и позитивен човек.

Щрихи към биографията

Камелия Дунавска се състезава в ансамбъла, с който печели световна и европейска титла - златни медали от Европейското първенство в Хелзинки през 1988 г. и от Световното първенство във Варна 1987 г. След края на кариерата си става треньорка по художествена гимнастика - работила е в ЦСКА и “Левски”, в екипа на Нешка Робева, водила е националките на Гърция (2009-2012 г.), а след това поема девическия ансамбъл на България, с който печелят среброто на Младежките олимпийски игри в Нанджин (Китай) през 2014 г. А с ансамбъла на Турция печели златото на обръчи и бухалки през 2020 г. на Европейското първенство в Киев. 

Цветелина ТОТЕВА