Каубоят на българската литература Васко Жеков се чувства в безтегловност

Авиомeханик, актьор в Плевенския куклен театър, участник с епизодични роли в повече от десет игрални филма, редактор и завеждащ отдел “Белетристика” във вестник “Литературен фронт”, борец срещу плагиатството, секретар на СБП, говорител на СБХ, директор на Националния литературен музей до 2004 г. - всичко това е Васко Жеков. Пише белетристика от 70-те години на миналия век. Сред по-известните му романи са “Нощни телеграми”, “Тревожни пари”, “Пазачът на планетата”, “Сбогом до другата война”, “Приказки - четиво за възрастни” в три тома, сборници с разкази и новели.

Има много награди от литературни конкурси за разкази и романи. Къта в дома си четири тома приказки в един екземпляр и триста страници спомени в хумористичен стил. Търси спонсор за издаването им. Да го бъде. 

“Докога, Боже, все така ще я караме?”

Васко Жеков, актьор по душа, писател по призвание, православен, вярващ във висшите сили. Обезверен по отношение на доброто, идващо от човека. 

В днешната си родина г-н Жеков се чувства в безтегловност. Уточнява - “всеки, излетял в космическото пространство, губи реалната почва под краката си. Гравитацията спира да го държи за земята и той получава възможност да изследва голямата празнота между небето и земята”. В своето време го прави като журналист, публицист и писател. 
Бих го нарекла адвокат на великите ни писатели. Той предпочита думата иконом. Опълчва се и предизвиква скандали на най-високо ниво. Крещи, призовава съвести, разпъва на кръст нрави в защита на български свети обители. Буреносният му дух стартира в прериите на словото на галоп с обаянието, дързостта, мъжкарството, благородството и дори широкополата шапка на любимите ковбои. Не съм сигурна, че не е още онази, която за първи път кацва върху знаменитата му патриаршеска глава. Сега изглежда сякаш се е родил с нея. Какво крие отдолу и дали я сваля нощем... Той ми предлага щедро да проверя лично в късни доби...

Всъщност първата му професия е авиомеханика. Изучава я във ВВУ Горна Оряховица заедно с бъдещия български космонавт номер едно Георги Иванов и бъдещия карикатурист Генчо Симеонов. Следващите години се изявява като неудачник. Актьорства, безработничи, търси себе си. След няколко години се намира в “Българска филология”. Сред състудентите му са бъдещите известни поети Борис Христов, Калина Ковачева, Паруш Парушев, Таньо Клисуров. Васко твърди, че неговата 1941 г. е дала на България 15 от най-известните й писатели от по-ново поколение, сред които Станислав Стратиев, Евгени Кузманов, Георги Марковски, Рашко Сугарев, Димитър Коруджиев, Георги, Богданов, Йордан Попов, Чавдар Шинов. И Васко Жеков, разбира се, който заедно с дипломата си получава рядък шанс за изява. 


Васко Жеков в телевизионния сериал „По дирите на безследно изчезналите” в ролята на екзарх Стефан

Точно тогава вестник “Литературен фронт” удвоява страниците си и търси нови хора. Условието да се присъедини към екипа било да покаже оперативност и находчивост. Трябвало да представи отговори от десет човека на блиц анкета с въпроси от литературно естество. 

Още на другата сутрин занесъл ръкописа на първия зам. главен редактор Серафим Северняк. Шашардисал ръководството, обаче не му повярвали, че е изпълнил почтено задачата. Не изглеждало правдоподобно участниците да са от различни селища на страната. Миришело на измама. “Родил съм се мъдър”, намига Васко. Тактиката на неопитния кандидат-журналист изумила корифеите. Вечерта се закотвил на софийското летище, посрещал и изпращал полети, разпитвал пътници от четирите посоки. 

Малко по-късно 

нашият герой сяда на коня, килва шапката си и надава първия си боен вик

Представете си “Литературен фронт” през далечната яркочервена хиляда деветстотин седемдесет и трета. На първа страница цъфти заглавие “ДА ПОТВЪРДИ И ПРЕДАДЕ”. Репортажът на световнонеизвестния млад журналист Васко Жеков е срещу мастодонта ген. Иван Врачев, шеф на Комитета за отдих и туризъм. Прочутият радетел на купонджийския тип почивка си бил харесал за дискотека столовата на монасите в Рилската обител. Изобщо не му мръднало под лъжичката, че магерницата е строена от майстор Алекси Рилец. Около Хрельовата кула се носело апетитно цвърчене и ухание на наденички и кебапчета. Предвидени били бензиностанция и широчки паркинги. Вековната дъбова гора била изсечена, била излята плочата на бъдещ доходоносен хотел...

Зад жизнерадостната съпротива на младока от Плевенско стои Серафим Северняк. Главен редактор по това време е Ефрем Каранфилов, внук на възрожденския книжовник Ефрем Каранов. Стига се до заседание на Министерския съвет, на което се взема решение за неприкосновеността на манастирския комплекс и околността. 
Да, де, обаче нашенската демокрация се произнесе в полза на ген. Врачев. Ако беше жив, щеше да види осъществена мечтата си за купони в манастирските земи. Ойларипи!

Жеков прави литературния си прощъпалник именно в Литфронт, 

в който завеждащи отдел “Белетристика” последователно са писателите Емилиян Станев, Ивайло Петров, Йордан Радичков. След тези многозначни за нас имена в редичката се нарежда и той - Васко Жеков. Започва с миниатюри - първата носи заглавието “Митница”. Едва ли е предугадила съдбата на твореца си. “Патронаж в лапите на затвора” си разделя втора награда на в. “Народна армия” със Станислав Сивриев. Издателство “Народна младеж” пуска през 1973 г. сборник разкази “Митница”. През 1974 г. излиза книгата “По петите на ахилеса”, която рендосва навиците на книгоиздаването в България. В споменатите среди задрънчават оръжия и се спира разпространението в София. Заедно с небезизвестния си авер Янко Станоев Васко обикаля и тършува из провинциалните книжарници. Успява да се сдобие с едва 13 екземпляра, които подарява на приятели. 


Последната му книга в тираж единствен екземпляр

Журналистическата му струна обаче живо трепти. Докато е секретар на Съюза на българските писатели, директор на Националния литературен музей и говорител на Съюза на българските художници, реагира остро на безразличието на властта и обществото към съдбата на къщите - музеи на наши култови творци. Надава вой в пресата, кани депутати и министри пред срутващите се храмове на културата ни. Музеят на Яворов се купува и препродава неведнъж. “Поетът е дал толкова много пари като хонорари от преиздаването на творбите си сто и три години след смъртта си, че можеха да купят с тях сто музея. Решиха да спечелят точно от Яворов, за да покрият сметките на всякакъв вид организации. Това не се прави случайно - когато посегнем на Яворов, посягаме на същността на България”. Глас в пустиня. Сега е онемял от викане. 

Не иска да излиза от вкъщи, да се среща с хора, да говори

Огорчен е от безхаберието и безотговорността на съответните институции към културата и изкуството, които все повече затъват в блатото на мизерията. Обиден е от забравата. Преди настъпването на демокрацията произведенията му са се издавали в огромни тиражи. Романът “Лед” стигал до почти 40-хиляден тираж. Получил е 25 награди за разкази. Васко не помни колко книги е издал. Брои ги на издадени, неиздадени и полуиздадени, т. е. напечатани в сериозен тираж, но неразпространени. Ако трябва да изкаже предпочитания към собствените си произведения, избира сборника разкази “Тревожни пари” и романите “Сбогом до другата война” и “Закуска за щрауси”. 

Последните години писането се преподава като предмет в творчески курсове. Много желаещи прописаха, в което няма нищо лошо. А и интернет се напълни с препоръки на световноизвестни писатели, живи и починали, за успешно съчиняване на литература. Какво би казал Васко на младите, трептящи да му станат колеги по перо? “Белетрист е оня човек, за който най-важен е строежът на изречението и във всяка нова творба се поставя литературна задача. Всички, които търсят сензацията и купуват патерици на старо, взети назаем от литературната история, нямат нищо общо с литературата”. 

Писателят по принцип е някой, който няма реални представи за света
 
Мъчи се да го изучава и смята, че е постигнал кой знае какво. Иска да направи закономерност собствените си истини. Обаче трябва да знае, че са необходими по-сериозни наблюдения от страна на психиката. По случай 154-ата годишнина от рождението на народния поет Иван Вазов Васко застанал почтително пред паметника му. Извинил му се смирено за незнанието на българския език в родината му, за двойките, получени на изпитите за “Една българка”, за опита да се изхвърли “Аз съм българче” от учебниците, за желанието под Шипка да бъде построен паметник на Сюлейман паша. Като е толкова близък с Вазов, казал ли му е, че романът “Под игото” беше избран за най-българския роман на всички времена? питам. Било достатъчно, че го знаем ние. Светът бил съществувал благодарение на невежеството и щял да се унищожи, като стигне пълното познание, твърди Васко. Човек започнал да се намесва в тайните на природата, което нямало да доведе до нищо добро. 

Гледа ме немигащо, сочи си шапката и ми напомня за поканата си в тъмни доби. 

Детелина БАРУТЧИЕВА