Хени Лорер - българката, която смая Айнщайн и Спилбърг

Хени Лорер е известен биохимик и професор по молекулярна биология. До миналата есен тя бе най-възрастната еврейка в България. Кабинетът й се помещавал в Софийската синагога, а тя самата води активен живот, чете лекции, посещава различни събития по света и у нас, дори прехвърлила 90 г. Уважавана и ценена в страната и чужбина.

“За 93 години тя видя всичко - царска България, гоненията на евреите през войната, комунизма, демокрацията и Европейския съюз. Винаги ведра и достойна, винаги непоклатим стоик и винаги тънък майтапчия на 5 езика. Винаги вярна на голямата си любов - науката. Обиколи света като професор по молекулярна биология, срещна се лично с Айнщайн, но винаги се завръщаше тук. Даваше лекции, пишеше статии и никога не си седеше вкъщи.

Обичаше класическата музика. За ужас на дядо ми. Обичаше шанса. Научи всичките си правнуци на Казанлъшки покер

Обичаше хората. Тристата метра от входната врата до трамвайната спирка ни отнемаха 30 минути, докато поздравявахме всички познати по пътя. Сбогом, бабо!”, написа за нея внукът й Даниел Лорер след смъртта й.

Покрай науката в младините си тя успява да се срещне и запознае лично с Алберт Айнщайн 

Житейската й история пък впечатлява и холивудското величие Стивън Спилбърг, който я превръща в своя реална героиня в един от филмите си.

Хени Лорер е родена на 6 декември 1928 г., дъщеря е на Йосиф Челибон от Казанлък. Завършва химия в Софийския университет през 1950 г., специализира в Института по биохимия в Прага и в Раковия институт в Париж. Доктор на науките, старши научен сътрудник в Института по сравнителна патология на животните, преподавател във Висшия ветеринарномедицински институт. Удостоена е с медал “100 години БАН”. Приживе Хени има чести телевизионни участия. В едно от тях разказва: 

Сега ще отгърнем покривалото на историята и ще отведем Хени Жозеф Челибонова-Лорер в детството й.

Тя е на 12, когато в България влиза в сила Законът за защита на нацията

“Много пъти съм си задавала въпроса защо този закон е бил наречен “за защита на нацията”. За да има защита, трябва да има врагове. Този закон е бил публикуван и се е гласувал, за да защити българския народ. От кого? От евреите? Това е пълна безсмислица. Ние не сме врагове на българския народ”, споделя Хени Лорер.

“Семейството ни живееше много спокойно в родния ни град до момента, когато през 1942-ра в Народното събрание беше гласуван закон за защита на нацията. Според него гражданските, политическите и социалните права на евреите бяха силно дискриминирани. Както всички евреи, бях задължена на лявата страна на дрехата да нося жълта звезда.

В началото съседите и дори непознати хора се отнасяха с неодобрение към това задължение. Бях ученичка. Сутрин, като влизах в класната стая, болшинството от моите съученици идваха да ме прегърнат в знак на подкрепа и казваха, че знакът не ме е променил, не съм по-различна от тях! За голямо огорчение, мои съученички, членки на фашистката организация “Бранник”, се провикнаха: “Вън от стаята! Нямаш място между нас!”.

В същия момент в класната стая влезе нашата класна ръководителка, дойде при мен, прегърна ме и ми каза: “Не се страхувай! Ние сме с теб!”. Тя беше преподавател по химия. Сигурна съм, че нейната прегръдка беше знак за съдбата ми в бъдеще - ще се посветя на химията...”, споделя спомените си проф. Лорер.

Не мога да забравя и това, че на входните врати на еврейските жилища бяха поставени табели “Еврейско жилище”, а на обществените сгради: “Вход за кучета и евреи - забранен!”

Настъпва ден, в който изселени от София евреи пристигат в Казанлък. В дома на Хени е настанено семейство с шестгодишно момченце. Хени се привързва към детето, грижи се за него и му връзва люлка в клоните на дърветата в двора. След две седмици баща й се връща вкъщи с голям пощенски плик. В него има съобщение, че в срок до 48 часа всички евреи трябва да бъдат изселени и от Казанлък! 

Така през май 1943 г. евреите принудително напускат родните си домове

Този последен ден Хени помни така: “Стражарите дойдоха, за да поставят на входната ни врата печат с червен восък. Когато удариха печата върху восъка, като че го забиха в сърцето ми! На вратата имаше камбанка. Единият стражар грубо скъса връвта и хвърли камбанката далече в градината на двора...”

В изпълнение на новата заповед семейство Челибон с още много евреи тръгват за казанлъшката гара, където ги чакат конски вагони. До там ги изпращат съседи, приготвили за тях вързопчета с храна и стомнички с вода и даващи им кураж. Хени помни и до днес, че по пътя към гарата видели афиш за прожекция на филм с показателно заглавие - “Бунт на съвестта”. 

Евреите не знаят точно къде отиват, но знаят, че ще е близо до Дунава, където чакат шлеповете

А те водят до лагерите на смъртта... Крайната спирка за Хени и семейството й е Враца. Там ги настаняват в училище “Христо Ботев”, от което са извадени чиновете. Трябва да спят на пода, да си застелят каквото могат от малкото багаж, който им е разрешено да вземат. Вода се взима от единствената чешма в двора.

Единственото добро е, че веднъж на ден от някаква социална кухня им носят храна. Точно във Враца Хени за пръв път се среща с любовта. Помни цигуларя, който, полудял от любов, отправя мелодията си към звездите. Помни и другия, полудял от омраза, който не допуска възможност в трагедията да има и искрица светлина...

Животът във Враца преминава със същите ограничения - оскъдна стая под наем, излизане по два часа дневно, със задължителните жълти звезди, без право еврейските деца да посещават учебни занятия, без радио... Откъслечни новини все пак пристигат.

Така научават, че войната взема друг ход. Междувременно за двата разрешени часа Хени помага на хора, които се нуждаят, и така припечелва по нещо в помощ на семейството. Зараждат се приятелства с децата на другите еврейски семейства, които образуват малка общност. Един малък светъл лъч в мрачното ежедневие...

След края на Втората световна война Законът за защита на нацията е отменен. Така идва и денят, когато връщането в Казанлък става възможно. 

Домът ги посреща опразнен, няма ги и любимите картини от казанлъшки художници, красели стените 

Но все пак е техният дом! Хени се връща в училище и взема два класа за един. През 1946 г. започва следването си в университета, разбира се, химия, заради учителката си, онази класна, която я прегърнала и й дала кураж. Тогава започва новият период в живота й - с нови изпитания, но и с любов и изкачени върхове. 

Преди години получава обаждане по телефона, че онази камбанка от входната врата е открита в двора на родната й къща, докато разкопавали градината. И така тя се връща при нея като скъпа реликва. А на събитие в БАН за 75-годишнината от спасението на българските евреи съдбата й поднася друга изненада - среща с детето на изселеното софийско семейство, което помни нея и люлката на двора в Казанлък. 

Помни мига, в който махнала своята жълта звезда и тръгнала свободно по улицата

“Оцеляла съм, избавена съм, спасена съм, както и моите родители, както и брат ми, и това е един изключителен пример за света, че българските евреи сме избавени. Ние не отидохме към концентрационните лагери, ние оцеляхме и това е един подвиг на българския народ като цяло”.

Хени Лорер разказва, че са помогнали интелектуалци, учени, заместник-председателят на Народното събрание Димитър Пешев, юристът Петко Стайнов, Светият синод, както и Бялото братство на Дънов. Животът на Хени тръгнал нормално в София - университетът, студентка, асистент, после професор по биохимия. Лекции в България и на Запад.

И един научен въпрос - какво променя една клетка и я превръща в ракова?

“Аз трябваше да намеря начин да се боря с тази промяна. На нормалното към патологичното, както това става в обществото.” От химията знае, че както клетките, така и хората са различни. Но въпросът e останал. Откъде идват злокачествените образувания в обществото? Само дето с клетките е по-лесно, отколкото с хората.

Да прощаваш и да търсиш доброто у хората. Това включва нейната собствена битка със злото, осмислена след много сбогувания с любими места и хора. 

“Моите родители първо, моят брат след това, моят съпруг след това, моят син. Но аз живея, за да внуша на моите внуци и правнуци как трябва да се живее и какъв трябва да бъде човекът. Аз смятам, че трябва да се правят добрини, за да може обществото да живее сплотено по мостовете, които ще създаде, и съборените стени, които ще сближат хората”, вярваше невероятната Хени Лорер.

Подготви Паулина БОЯНОВА

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук