На 35 години внезапно изоставя спокойствието на редовната заплата и започва да рисува по нов начин, с маслени пастели. За този си избор тя казва, че й е било изпратено свише. Нейни самостоятелни изложби са правени в София, в Ню Йорк, в Музея на Николай Рьорих, в Сан Франциско, Берлин, Виена, Алжир, Мароко, Будапеща. Като дъщеря на народния лечител Петър Димков, тя притежава същата, попита от баща си, добрина, лъчезарие, спокойствие, устойчивост. Лили Димкова е завършила сценография в Художествената академия в класа на проф. Георги Каракашев. Работила е в Габровския театър, била е художник на костюмите на филмите „Рицар без броня“, „Шведски крале“, „Един снимачен ден“, „Сбогом, приятели“, „Върви в следите“, „Необходимият грешник“. И днес работи най-вече в техниката на масления пастел. Портретите й на Орфей, Боян Магесник, Отец Паисий, Йоан Кукузел, Свети Иван Рилски, Васил Левски, Ботев, Петър Дънов са докосване до висшата душевност. Занимава я аурата на човешкото излъчване. Творчеството й се родее с това на творци като Николай Рьорих, Борис Георгиев. За своите 85 години Лили Димкова е запазила и физическата си хубост, и онова меко, духовно излъчване, докосващо ви при общуване с нея.

- Лили, посветила си юбилейната си изложба на учителя Петър Дънов?
- Тази изложба ми е много свидна, заради това, че преди 50 години аз внезапно започнах да рисувам по нов начин.

- Казваш, че това рисуване ти е било изпратено свише?
- Дълбоко душевно е, прекалено лично, за да го разказвам подробно. Но ми бе нашепнато   свише, затова и изоставих платената си работа в киното като художник и започнах да рисувам лъчезарието, което ни обгръща, излъчването на човешката душа, добрите  послания.  Затова и тези 50 години са свързани с избрания ми път в рисуването и с учителя Петър Дънов, на когото е посветена юбилейната ми изложба.

- Наистина, в залата отвсякъде ни гледат очите на велики българи, духовни водители?
- В очите е цялата душа на човека. Не може да водиш цял народ, ако нямаш дух и сърце. 

- Би ли споделила кредотото си на художник?
- Моите портрети са преклонение пред величието на тези българи-титани. Те ни правят нация. Когато започнах да ги рисувам, соцреализмът не допускаше подобни отклонения от догмата.  Но аз си казвах, че ако Бог е решил, моето изкуство ще стигне до хората. Така и стана.


Петър Димков

Баща ми много ни говореше за големите българи от нашата история. Например за Левски казваше,  че е в една от най-светлите сфери на духовния свят. Той смяташе, че живеем в преходно, ускорено време на ликвидация на вековна карма. Затова страданията по цялата планета са така интензивни. Защото се подготвя  влизането ни в епохата на  Водолея, идването на шестата раса.  Тази раса ще донесе и постави основите на божествената любов и свобода. Хората ще придобият ново сетиво и  няма да може да се лъже от никого, защото сетивото ще улавя веднага всяка лъжа. Така ще се стигне до  космичното съзнание на Мировата Любов. 

- Как помниш най-вече баща си, той се е превърнал в икона за много българи?
- От ранни зори до късно пред къщата ни вечно имаше чакащи  хора.  Всеки казваше, „ама нека само мене да приеме!” Тази мъчителна бариера се осъществяваше от мама и от мене. Не беше никак лесно. Баща ми даваше предпочитание на децата. Въпреки забрани и санкции по соц времето, тях винаги преглеждаше. Поне  30 души дневно минаваха на преглед в стаята му. Правеше прегледи и в нечий дом, където също го чакаха събрани хора. Ходеше и в провинцията, където в домове на близки хора преглеждаше болните.

Знаете ли, че 
двайсет и пет 
души имаха  ключ 
от входната ни 
врата

и можеха да влизат, когато поискат.  Домът ни наистина беше Аврамов дом. Помня, че не можех да отида по нощница в банята, защото не знаех в кой момент ще се отвори вратата  и ще влязат хора. Но всички вкъщи приемахме това като даденост и че не може да бъде по друг начин.

Баща ми винаги приемаше болните в една и съща стая. Нямаше друга възможност.  Когато се роди Пети, моят син, и той спеше в същата стая, където идваха болните, аз един път казах: Татенце, дали е редно това бебенце да живее в тази среда сред болни. На което той се усмихна и ми каза: Ами аз нали правя непрекъснато психическо чистене.

Понякога вечер, тъкмо вечеряме, пристига близък и води някого: „Извинявайте, ама случаят е спешен, моля ви, прегледайте го”.

Татко винаги запазваше спокойствие и го преглеждаше. Никога не чух да казва: „ Уморен съм сега, няма да мога.”

Затова пък на Петровден, вкъщи настъпваше истински празник на благодарността. Цялата улица от сутринта до вечерта бе пълна с прииждащи хора с цветя. Къщата ни се изпълваше с кофи с цветя, нагоре и надолу по стълбите цял ден се разминаваха  хора. Майка ми и леля ми черпеха със сладки, соленки и торта. 

На последния си имен ден –Петровден – татко посрещаше гостите в стаята на внук си – моят  син, кръстен на него. Сякаш баща ми искаше да му предаде своя опит да продължи по-нататък, защото Пети вече следваше медицина. Така и стана, днес синът ми е известен офталмолог.

-Край теб винаги има котка, май не си оставала без котки наоколо?
- Според баща ми, котката е  „астрална прахосмукачка”.Тя поема отрицателни мисли и чувства, които са в дома, без това да вреди на животното. Котката притежава жизнена прана и лечебни сили. Но трябва да бъде гледана само с любов, на която да отвърне. Тя не търпи викове, скандали, много е умна.  Тя усеща, когато господарят й има някъде болка и сама ляга на това място. След двайсетина минути болката отзвучава. Ще ви дам пример с мен. След смъртта на татко, мъката  в мен създаде  отрицателни състояния,  получих сериозни и тежки гнойни процеси. Имах един красив черен котарак и той много ме обичаше, както и аз. И все лягаше в мен. Забелязах, че на гръбчето му се появи голяма буца. Заведох го на ветеринар и когато го упоиха и резнаха, оттам бликна гной като фонтан. Той просто бе изтеглил целия гноен процес от мен и ме бе излекувал.

- Баща ти живя в отлично здраве  94 години. Кои са знаковите фрази, които си запомнила завинаги?
- Много са, но ще кажа: като бях малка, попитах баща ми защо нямаме пари да се запиша да уча в Американския колеж или в  училището „Санта Мария”, които бяха много скъпи.  Той ми отговори: „Ако исках, можех да стана милионер.” „А защо не станеш?”- веднага попитах аз. 

А той: „За какво ми е тази раница на гърба!?” Това изречение ми остана за цял живот.

А той наистина можеше да е милионер, стотинки да вземаше от всичките хиляди хора, които е лекувал, но той не вземаше .  Казваше: „За дар от Бога пари не вземам”. 


Цялото семейство Димкови са били винаги сплотени 

- Не ви е било лесно, като се знае и колко следен е бил баща ти, арестуван през 1965 г. , когато нищо не сте знаели за него. 
- Имаше и съдебни дела, по време на социализма не му бе спестено нищо, наричаха го шарлатанин, подиграваха се с вярата му, арестуваха го, съдиха го, разпитваха хората, които до един казваха, че никога не им е взел и стотинка.

Не е тайна, че Людмила Живкова често е ходела при Димков. Говори се, че именно чрез него тя е получила просветление. Тя потърси помощ при баща ми, след като претърпя много тежка катастрофа. Беше й останало страшно главоболие, с което официалната медицина не можеше да се справи. Тя се бе лекувала много и в западни страни, но без резултат. Разбира се, за всичко това се мълчеше. Сякаш партийните величия са от друга планета, не ги боли нищо, не страдат. Людмила приложи татковото лечение, което никак не е лесно и особено в нейния случай беше продължително и трудно. Прилагаше й го медицинската сестра Ани Младенова. След като лечението приключи, главоболието й изчезна и белегът от челото също. Споделяше, че след тежката катастрофа в нея е настъпила особена промяна, която я обърнала към духовното. “Ако би трябвало отново да изживея катастрофата с всичките й болки и страдания, бих приела всичко това заради промяната, която се случи в мен“, това споделяше тя у дома. Почти винаги и аз присъствах на срещите. Часове разговаряха с баща ми на духовни теми. Проявяваше много голям интерес към всичко окултно. Бързо усвояваше. Приятелят на баща ми чичо Кольо Нанков също й търсеше книги. Снабдявахме я с всичко - тя изчете цялата теософска литература, йогийски книги, Рудолф Щайнер. Изключително бързо напредваше. Като че ли някаква светла сила се бе вселила в нея. Имаше интересни и големи духовни цели, които искаше да реализира. Онова, което направи, бе твърде много за краткия й живот. Фактът, че децата научиха кой е Леонардо да Винчи, кой е Рьорих, че осъществи НДК - Дворецът на културата, събра иконите в Криптата, създаде Асамблеята „Знаме на мира“, даде път на световни ценности, излезе от рамките на доктрините.

- Тя ли помогна Петър Димков да излезе от анонимност? 
- Да, така е. Баща ми можеше вече да помага на хората абсолютно безкористно. Много от властващите, въпреки идеологията, ходеха при Ванга да им предсказва бъдещето и да ги съветва, а при татко идваха да ги преглежда и лекува. Но никой от тях не направи нищо, за да може той свободно да помага на страдащите. Единствен генерал Иван Михайлов помогна за издаване на книгите му, за които хората се редяха по цели нощи на опашка, за да си ги купят. 

Една седмица 
преди неговата 
кончина се случи 
нещо особено

Получихме съобщение за колет. Много тежък, над 10 килограма. Една наша близка, която по това време беше вкъщи, предложи да отиде с количка и да вземе колета от пощата. Като го докарахме в градината, там и го отворихме. Обаче се оказа, че вътре имаше стари парцали, мръсни, грозни, изпокъсани и в средата един огромен черен камък. Онемяхме ужасени. Изтичахме горе при татко. Той каза: „Изгорете го веднага, не го внасяйте вкъщи. Това е магия”. Изгоря много трудно, не искаше да гори. Поливахме  със спирт, но едва успяхме да се справим. Кой го беше изпратил? Подателят беше  с фалшиво име, така и не разбрахме.

-Вярно ли е , че баща ти е накарал  Брежнев при едно негово пристигане да се върне обратно?
-Журналисти преекспонираха случая.  Навремето баща ми заедно с брат ми Владимир замина в Русия по покана на първия секретар на КПСС в Красноярск. Истината е, че баща ми един път го е прегледал и си е казал личното мнение. Това става в София, когато Брежнев пристига за почивка в Банкя. Баща ми е смятал, че климатът там не е благоприятен за здравето на Брежнев, казал му го и на практика тогава Брежнев си тръгва за Съветския съюз. Останалите работи са слухове.

Баща ми владееше отлично руски, той се е дипломирал като офицер в Петербург и се завръща в България през 1909 г. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и е раняван осем пъти, понякога много тежко. Награждаван е с всички ордени за храброст, които са били давани в България. Днес те се намират в историческия музей във Варна. След като се пенсионира преждевременно като полковник през 1936 г. заради републиканските си убеждения, се посвещава на прилагането на народната медицина. Неговата майка е била народна лечителка. Имала е тетрадка с народни рецепти. Често е диктувала на малкия Петър, за да ги записва. Откакто го помня, той работеше върху своите три книги: „Съкровищница на българската народна медицина“. До 1944 г. книгата е имала четири издания: „Наръчник по природно лекуване и живеене“, „Очна диагноза“ и „Хигиена и лекуване на душата“.

- Защо толкова хора днес се пишат за негови ученици?
- Така беше още по времето, когато татко беше жив.  Татко нямаше ученици, а не беше и възможно при гоненията му от властта. За съжаление доста хора злоупотребяваха и днес злоупотребяват  с името му. Още навремето идваха хора при него с користни намерения. Мама имаше силна интуиция и винаги го предупреждаваше за този или онзи. Баща ми не искаше да повярва. Но после майка ми излизаше права и чувах баща ми да казва: „Ех, Мими, ти беше права”. 

Днес е същото. Но няма нищо по-силно от наказанието, че знаеш, че не си бил ученик на Димков. Така че лъжата на тези хора никога няма да им дава мира. Те сами се наказват. 
За мама смъртта на татко се оказа непосилна. Те бяха живели 61 години заедно, преживели войни и бомбардировки, радости и трудности. Залиня, сякаш не искаше да се оправи. 
Година и половина след неговото заминаване, той един ден ми каза – ясно и силно чух гласа му: „Часът настана, майка ти ще си замине. Аз и дядо ти поп –баща му – ще сме до нея. Веднага след това мама се разболя тежко с много силни болки в корема. Два месеца продължи страданието  й. Знаете ли кои ми помагаха в денонощните ми грижи? Това бяха пациентки на татко, доброволно идваха. Даже една от тях пътуваше, за да може  в събота и неделя да помогне.

Съветите на лечителя