Художничката Милена Йоич: Самостоятелна е онази жена, която има свое самостоятелно портмоне
Откровен разговор за красивите художнички от времето на соца, които са били наистина самостоятелни и талантливи И за шарма на копринените рокли
Художничката Милена Йоич е от онези интересни личности, които могат да ви разказват часове за наши и чуждестранни творци, без да украсяват или прикриват факти и чувства.
Тя е единствената българска художничка, която ни представлява в Световния музей на жените в изобразителното изкуство, разположен във Вашингтон. Завършила е художествената гимназия в София, после следва в Париж, жени се там за художника Здравко Мавродиев, но при едно от завръщанията й в София се срещат с Хараламби Трайков, тогава главен редактор на вестник „Земеделско знаме”, и се влюбват лудо. Сватбата им е без много шум и само с кумовете. И за двамата бе втори брак.
След 1990 г. 20 години художничката живее и работи в Париж, прави свои изложби и продава картини. От 2010 г. тя опразни ателието си на Монпарнас и заедно със сина си се завърна в София. Остана й обаче членството в Съюза на артистите във Франция, както и пенсията й, поради това, че се е осигурявала там.
В следващите години художничката имаше поредица от изложби, въпреки че в последно време не работи активно.
Синът й Момчил Трайков, който е завършил реклама и маркетинг, както и история на изкуствата в Париж, направи тук своя галерия - „Париж – Москва”, за да осъществява проекти в областта на изобразителното изкуство. Но както и при други галеристи, кризата зацикли дейността им.
Легендите около името и красотата й са станали част от артистичния живот на столицата
- Ти си безкраен извор на истории. Защо така държиш на самостоятелното портмоне?
- Аз само перифразирам световната писателка Симон дьо Бовоар, която казва, че самостоятелността на една жена започва от самостоятелността на нейното портмоне. Не е ли точно така? Когато си самостоятелен финансово, ти си самостоятелен и в творчеството си, и в чувствата си и сам избираш с кого да си щастлив.
В сегашното време има сериозно оттегляне от тази знаменита максима. Жените разчитат на състоянието на мъжа или любовника до себе си. Но какво плащат срещу този заместител на самочувствие е отделен въпрос с много и често неприятни отговори. Каква самостоятелност може да има жена, ако всичко, което ползва, което купува или прави, трябва да мине през нейното преклонение към този, който й го осигурява, с когото трябва да се съобразява ежечасно. Но както се казва, всеки има право на своя избор.
Затова сега искам да поразкажа за едни жени от времето на соца, жени художнички, чиито личности бяха образци за подражаване. Към тях бяха отправени погледите на тези от нас, които искаха да живеят независимо и самостоятелно.
Руска Маринова
Художничка красива, с дръпнат характер и авангардни идеи. Никой не е можел да й налага какво да рисува. За да се издържа от работата си, тя започва да рисува портрети на деца. Става толкова популярна, че всяко „добро семейство” е смятало за престиж да има в дома си портрети на децата си, нарисувани от Руска Маринова. Даже специално шиели детските роклички с буфан ръкав, за да бъдат с най-красивото си облекло на картината. А в този занаят пък имаше две сестри арменки, които шиеха фантастично и костюмчета, и роклички – все едно са откутюр, украсени с прецизна бродерия - картинка.
И аз, и сестра ми имахме кадифени роклички, както и приятелката ми Богдана Карадочева и нейното братче носеха техни дрешки. Имаме и портрети от Руска Маринова.
Навремето злите езици постоянно се заяждали с нея заради свободния й и независим характер и начин на живеене, особено искали да я уязвят, че като стара мома няма да може да завърти мъж, на което тя отговаряла презрително: „нито съм мома, нито съм стара”. И понеже е била гадже и с Дечко Узунов, когато той се оженил за втората си жена, тя не пропуснала да иронизира що за жена е съпругата му, щом е кръстила сина си Ричард...
Картината на Милена Йоич, която се намира в Световния музей на жените в изкуството
Сун Хуай Куей
Друга супер интересна художничка беше Сун Хуай Куей. Тя се запознава в Китай с българина Марин Върбанов, който бил там стипендиант. За да се оженят, те искат с писмо разрешение от самия Мао Дзе Дун. После двамата пристигат в България и се раждат децата им Феникс и Боряна. Те най-напред е нямало къде да живеят, а са живеели в Художествената академия на тавана. После им намират жилище в къща наблизо. Колко сме ходили там! Сунчето беше абсолютен локомотив, нищо не я спираше.
Тя правеше всичко за семейството си. Наричаше Марин Матю. Ходеше в китайското посолство да взима подправки и готвеше прекрасни неща за всички гости. У тях си прекарвахме прекрасно... Гледаше ни на китайски хороскоп. У тях беше като Салон на художници и артисти. После, като заминаха за Китай, тя стана представител на „Пиер Карден“ за нейната страна, избираше манекенки за ревютата там, откри и скъп френски ресторант, какъвто „Карден“ притежава в Париж. Страхотен борец беше!
Имаше една лека, плъзгаща се походка, много красива. Ходеше изправена, умееше да носи дълги рокли. Стъпваше така красиво! Много смешно говореше български, беше весело да я слушаш. Ще каже: „Така да ме обидил то мене”..., а ние се заливаме от смях.
Веса Василева
Рисуваше в свой маниер, нищо общо нямаше със соц рисуването. Помня една нейна серия картини – „Кукери“. Трябва да й се признае, че първа разработи темата. Сега щели да възраждат кукерското изкуство. А тя ги беше направила така отдавна. А как се обличаше!!! Като картина подреждаше облеклото си в едни пастелни гами, невероятно красиви тоалети си правеше.
Беше абсолютно различна и самостоятелна. Толкова самостоятелна, че успя да направи свое гадже единайсет години по-младия Александър Бешков, син на професора от Художествената академия. Тя си избираше който мъж на нея й е интересен. После се омъжи за най-известния и привлекателен по онова време футболист Гацо Панайотов, който беше и женен, и с деца. Но тя си го избра и живя дълго и щастливо с него. Страшно интересна художничка бе.
Магда Абазова
– имаше много красиви очи и излъчване на достойнство и аристократичност. Малко жени го носят това. И аз се гордея, че имам портрет, нарисуван от нея. В нейното ателие й позирах - с една рокля, бях си я купила от Египет. Магда много я харесваше и поиска да ме нарисува точно с нея – цинобърно червено. Говорехме си в ателието й за творци, за изкуство.
- Ти въведе навремето шарма на коприната, научи ни да си купуваме от магазина в Княжево, където беше фабриката за копринени платове... Жалко, че днес истинска коприна почти няма къде да си купиш.
- Коприната е еднакво добра и за лятото, и за зимата. През лятото държи прохладно, а през зимата топло и е идеална блуза за красив костюм. Навремето младата тогава Десислава Минчева ми нарисува огромен портрет с една друга, синя копринена рокля.
Шармът на копринените рокли е свързан и с едно мое познанство Имаше период в България, когато тук гостуваха големи ревюта на руския Слава Зайцев и Пиер Карден, беше се размразило обществото. Та в София пристигна асистентът на Пиер Карден – младият Ришар Нейпиер. Разгледа картините ми, имах изложба и ме покани в Париж. Когато отидох, той работеше за колекциите на Пиер Карден. Това стана в 1975 г. Апартаментът му бе крайно екстравагантен. Стените бяха облицовани с черно кадифе. Това ме стъписа, уплаших се от тези черни тапети.
„Влез, влез в стаята ми – каза той, – има там нещо за теб.” Върху спалнята му бяха наредени една чудна рокля в смарагдово зелен цвят, още една рокля, блузон и пола... Това са подаръци за теб – сгъна ги в една чанта и ме покани да вечеряме в най-скъпия ресторант „Максим”.
Там откровено ми заговори за неговия приятел руснака Сергей, който го е заразил със СПИН, и с една дълбока тъга изрече: „Той ме зарази, всичко ми взе, и живота ми взе. Не знам дали ще оцелея”. Почувствах се нелепо от тази изповед. А в ресторанта свиреше оркестър, имаше жива музика, танцуваха двойки. Беше толкова хубаво!
Савка ЧОЛАКОВА