Художникът актьор Добромир Манев: Взех една роля на Стефан Данаилов, но следващите той ги грабна под носа ми

Известен актьор продължава да търси себе си в дебрите на изобразителното изкуство. На 9 май Добри Манев откри поредната си изложба. Обяснимо е вълнението му. Той е подредил картините си в галерия “Финес”, там, където бе и последната, за съжаление, посмъртна, експозиция на неговия брат Никола Манев. Повечето от картините, които Добри показва, са рисувани през последната година, но има няколко и по-стари негови платна.

Репортер на “Над 55” разговаря с актьора художник дни преди изявата му, която той определя като прекалено отговорна.

- Г-н Манев, сравняват ли ви с брат ви, световноизвестният артист Никола Манев?
- Имаше време, когато ни сравняваха. Но напоследък вече не, защото аз навлязох много навътре в изобразителното изкуство. Вече повече от 23 години само рисувам. Имам над 25 изложби, от които половината са в Щатите, Германия, Италия, Македония, Франция. Затова напоследък, като ме питат каква ми е професията, казвам художник, въпреки че и актьорството не се забравя. Може да ви се стори странно, но в детските ни години аз бях добрият художник. Брат ми не проявяваше никакъв интерес към рисуването, но като почна, сякаш изригна вулкан. 

- Какво още си спомняте от летата, които като деца сте прекарвали при бабите си в Чирпан? 
- С Кольо колкото се обичахме, толкова се и карахме. Нямам спомен за какво точно. Един следобед ме подхвана насред площада. Бой, бой, не спира. Аз рева, но той продължава. Накрая взе един камък, вдигна ръка и миг преди да го стовари върху главата ми, някой го хвана. Циганчетата от махалата. Пораснахме и като си спомняхме тази случка, той винаги казваше: “Добри, циганите те спасиха. Да го знаеш“.

- Наскоро по телевизията даваха филма “Мъже”, който ви направи известен. Сценарист е Георги Марков и дори се знае, че за главната роля са предпочели вас пред състудента ви Стефан Данаилов?
- Да, от този филм тръгнах. А наскоро Стефан в едно интервю каза: Моят колега Добри Манев ме измести тогава. Не знам защо се върна към този спомен. Той е наистина един много успял човек.

- С какво настроение гледате филмите, в които сте сниман, да кажем, преди петдесет години. Може би носталгия, тъга...
- Носталгия? Не познавам това чувство. Не, просто ме обхваща едно усещане, че времето е вечно. Все едно съм аз, но там на екрана е друг човек. Той ми е много познат, много близък, но не се идентифицирам с него. Нещо такова. Чувството е странно и сладко. Аз си харесвам там работата. А времето? То като че ли не се е движило. Спряло. Нещо уж продължава да съществува, но всъщност го няма. Не мога да го обясня. Хем се е случило, но като че ли става дума за някой друг.

- След промените през 1989 г. вие, когото наричат българския Белмондо, заминавате за Америка. Оставяте блестящата си филмова и театрална кариера. Защо?
- Емигрантството ми би могло да се подреди само в една графа - любовно. И не би трябвало да се свързва с хаоса, който тогава завладява страната. Просто последвах Люба. Странно е, че на път за Америка не взех нищо друго освен няколко четки, бои и палитра. Там в няколко престижни изложби приеха първите ми картини. Явиха се и купувачи. Лекарка бе готова да плати 3700 долара, колкото е обявената цена за едно платно. Не мога да взема толкова пари от българка, казах и намалих на $1700.

- Опитахте ли в Америка отново да работите по професията си?
- Опитах. Продуцентите в Холивуд ме посрещаха с радостна усмивка и дори с възторг: Имате интересно излъчване, казваха. Ще направим за вас каквото е необходимо. Първоначалната цена, която трябва да платите за нашите усилия, е 5000 долара. С това кариерата ми там приключи. Само веднъж ме наеха, играх фоторепортер. За 24 часа получих 300 долара. 

- В България сте участвали в повече от 70 филма, но сте пропуснали един и това още ви навява тъга. Какво се случи тогава?
- Един ден нашият учител професор Методи Андонов ни събра. Бяхме пет души. Катя Паскалева още я нямаше. Всеки ден тренирахме езда, ушиха ни костюми. Знаехме само, че ще играем във филм, който се казва “Козият рог”. Нищо повече. Чувах, че ми е отредена ролята на младия овчар или на един от изнасилвачите. Най-романтичният - изигра я Стефан Мавродиев. По това време обаче ме канят в една от главните роли във филма “Голямата победа”. За живота на автомобилните състезатели. С Коста Цонев, Йоско Сърчаджиев, Пепа Николова. Много интересна работа. Започнах, като се надявах бързо да свърша и да се върна за “Козият рог”. “Голямата победа” се оказа обаче сложен за снимане филм. Продължихме две години. Методи се обажда: “Тръгвай!”. “Не мога”, отговарям. Надявах се да ме изчака, но той така организира нещата, че при денонощна работа засне най-добрия български филм за 24 дни. Нямаше ме там и това до днес си остава най-голямата ми мъка. Ролята на младия овчар изигра блестящо покойният вече мой състудент Милен Пенев. 

- А как станахте актьор? 
- Това е друга история. В казармата бях трудовак. Взеха ме в редакцията на вестник “Трудово дело”. Може би щях да стана журналист, ако веднъж Йоско не ме бе завел в кабинета на баща си проф. Стефан Сърчаджиев. Изрецитирах “Червените ескадрони” или “Опълченците на Шипка”. Професорът каза: “Ти си готов”, и ме прие в неговия клас. Скоро след това обаче почина. Пое ни Методи Андонов, най-интелигентният човек, който съм срещал през живота си. В класа бяха още: Стефан Данаилов, Милен Пенев, Стефан Мавродиев, Марин Янев, цяло бъдещо съзвездие на родния екран и театър.

- Вие и друг път сте “кръстосвали шпаги” със Стефан Данаилов в битка за режисьорското благоволение. 
- Да, но следващия път победи Ламбо. Грабна ми ролите под носа. Особено Иван Загубански от филма “Първият куриер”. Ако ми я бяха дали, може би после аз щях да съм майор Деянов от “На всеки километър”. 

- Какви роли сте играли на сцената?
- В Народния театър на младежта, където мина по-голямата част от живота ми, съм бил от партиен секретар до щъркел. Да бъда принц обаче ми се е случвало най-често.

Исак ГОЗЕС 
/вестник "Над 55"/