Художникът Николай Янакиев: Часовете ни при Светлин Русев започваха в 6 сутринта

Точно на 15 септември 1969 г. Николай Янакиев тръгва от родния си град Станке Димитров и повече не се връща в бащината къща. Петдесет години по-късно той е вече един от големите български художници, градът се казва Дупница и все така се гордее с големите личности, родени в него: Невена Коканова, Лео Конфорти, Лея Иванова...

Ники също е сред хората, прославящи Дупница. До днес той е единственият български художник, продал картина на търг от престижната британска аукционна къща “Кристис”. 
На 25 юни, пет десетилетия след раздялата, двете най-престижни галерии в родния му град: “Околийската къща” и “Джамията”, грейнаха, озарени от картините на 65-годишния артист. И ако тези две цифри се базират на фактологията, следващата е плод на явление свише: за юбилейната си изложба художникът донася около 70 платна. Внимателно ги аранжира, като търси най-подходящото място за всяка. Когато цялото пространство е изпълнено, оказва се, че закачените картини са точно 50, колкото годините, отминали от неговото заминаване. Като че ли някой отгоре ги е броил.
Г-н Янакиев, били сте на 14 години, когато сте напуснали родния си град. Защо? 
- Защото отидох да уча в София. Исках да стана художник. Не бях още ученик, когато влязох в ателието на известния местен рисувач Георги Лазов-Лазето. Помирисах терпентина и маслените бои и бях омагьосан. Казах, че ще ставам художник, без да знам какво е това. 
Във втори клас направих първата си изложба. И това не знаех какво точно означава. Баща ми, учител по физкултура, беше много ентусиазиран. Той до голяма степен е “виновен” да тръгна по този път. Спомням си, че тогава отидох в салона на Дома на армията, картините ми бяха окачени, много хора ги гледаха, а в центъра съм аз, детето чудо на Дупница.

- След това продължавате в Художествената гимназия в София. Тогава това е едно от най-елитните училища за времето си. Трудно ли ви беше да се преборите с конкуренцията?
- Кандидатите бяха много. Беше страшно. Сега няма желаещи нито за гимназията, нито за Академията. 
Аз си мислех само дали ще ме приемат. Защото иначе няма да стана художник. Ще завърша някакъв техникум или гимназия и после не се знае накъде...
Започна изпитът. Трябваше да рисуваме гипсови орнаменти и натюрморт-акварел. Гледам около себе си: едното момиче е дъщеря на директора, на момчето от другата страна бащата му министър. Ще заемат всичките места, мислех си, няма да остане за мен. Аз съм от Дупница, кой да ме знае. Рисувам, трия с хлебната гума, чийто мирис до днес ме връща в детството.

- Казват, че гимназията е повече от академия. Там се става художник.
- Има нещо такова. Преподавателят ни по рисуване Михаил Чаушев ни искаше по 500 скици на седмица. Над сто на ден. Денонощно бяхме на гарата. Рисуваме минувачи, спящи по пейките, железничари, пътници. В петък Чаушев събира работите ни и ги преглежда. Самият той беше много добър рисувач. Научи ни на отношение към работата. За контурната линия казваше, че трябва да прекъсва. Говореше с хасковски диалект: “Хем да га има, хем да га няма...” 
Това съм го научил като ученик и го ползвам като опит до днес.



- Как стигнахте до Светлин Русев, който е вашият учител в Академията?
- В гимназията всички мислеха, че ще кандидатствам скулптура. Бях много добър. Но дни преди изпитите в трамвая срещнах мой съученик. Той ме посъветва - не се хвърляй на живопис. Тази година по тази специалност клас ще взема Светлин Русев, а той вече си е определил хората. Нямаш шанс.

- И какво стана после?
- Аз съм малко странен. Кажат ли ми нещо, винаги правя обратното. Класирах се на шесто място от петнадесет приети.

- Тогава ли за първи път видяхте академик Русев?
- Тогава. Той за една нощ стана професор. Преди това не беше преподавал. Не е бил асистент, нито доцент. Ръководеше като председател Съюза на художниците. 

- А той на какво ви учеше?
- На професионално отношение към работата. Да си всеотдаен в занаята.

- Какво означава това? Много е общо.
- Светлин Русев всяка сутрин в шест часа сутринта беше в ателието. Ние също. Той плащаше от джоба си на живи модели. Това беше извън програмата. И започваме да рисуваме портрети. Няма събота и неделя. Всеки ден. Не можеш да ходиш по дискотеки и на другия ден да закъснееш. Няма как преподавателят ти да е в ателието, а ти, който трябва да се учиш, да се веселиш по купони. Научи ни на труд и дисциплина. И това не се забравя.

- Сега вие сте свободен артист. Нямате началници и работно време. Пак ли рисувате всеки ден?
- Да, дори и на 31 декември, Нова година, аз съм в ателието.
Това се отнася за всички нас, неговите възпитаници. Няма петдневна седмица. Работим седем дни, защото да бъдеш художник е труден занаят.

- Общото мнение във вашата гилдия е, че той става все по-сложен. Конкуренцията е жестока. Въпросът не е само дали ще нарисуваш нещо и как ще го направиш, а дали ще можеш да го продадеш. Все пак с това вие си вадите хляба. Така ли е?
- Чувал съм, че става все по-трудно, но за мен не е така. При мен става все по-лесно. Аз никога не съм бил на заплата. Цял живот съм се издържал от картините. И не само себе си, а и семейството, две деца, майка ми, баща ми, по-малкия ми брат понякога. Любомир е на 56 години и е професионален състезател по тенис на маса. Продължава да тренира усилено и печели титли. Другият ми брат Крум е учител по рисуване. 

- Има ли формула успехът. Вие как оцеляхте при този сложен пазар на изкуствата?
- Веднага след завършването на Академията направих изложба в галерията на булевард “Руски” № 6. Картините ми се приеха много добре, имаше откупки и оттам набрах кураж. Освен това на година се правеха дванадесет Общи художествени изложби. Приемаха ни по три картини. Всяка по 1500 лева, а месечната заплата на един работник беше 120 лева. Ако продадеш две или три, а това се случваше, защото имаше големи бюджети за тези работи, получаваш огромна за времето си сума. Предприятията също бяха задължени да купуват.

- Говорите за много пари. Забогатяхте ли?
- През 1996 г. фалираха банките и както бях спечелил - загубих 46 000 лева. Това бяха тогава седем апартамента.

- Най-големият ви успех? 
- Продажбата на картина от “Кристис” е моят връх.

Исак ГОЗЕС