Красимир Шипков: Нина Спасова щеше да провали делото срещу сестрите в Либия!

Вече над 20 години Красимир Шипков е директор на училища - в Родопите, Житница, Перущица, Пловдив. За известен период от време работи в Либия, където се сприятелява с адвокат Владимир Шейтанов и е съпричастен към съдебния процес срещу медицинските сестри. Пред репортер на „ШОУ” Шипков разказва неизвестни и шокиращи истории и факти за „либийската драма”.

<br /> <strong>- Краси, как стана така, че започна да помагаш на адвокат Владимир Шейтанов, който защитаваше българските медицински сестри в Либия?</strong><br /> - В Либия заминах по време на Възродителния процес. Тогава бях директор на училище в Кърджалийския край. Приятелят ми - социологът Васил Гарнизов, тогава беше научен сътрудник в Института по етнография към БАН. Един ден в кръчмата на селото, в което живеехме, съвсем случайно срещаме Васко. Това става непосредствено след смяната на имената на турците. Той беше дошъл със задача от института да направи етнографски проучвания за бита на местните турци. Моментът за това обаче се оказа изключително неподходящ. От преживяното турците бяха уплашени, резервирани, не приемаха и не допускаха до себе си външни, непознати хора&hellip; Виждаме Васко стои оклюмал, питаме го какво го измъчва, какъв му е проблемът. Той разказва с каква задача е дошъл в Кърджалийския край, как разговаря с турците, но те отказват да му съдействат, да говорят с него. Местите станаха подозрителни - знаят ли кой за какво е при тях, че ги и разпитва?!... Васко беше попаднал в ситуация цайтнот. По това време аз и моето семейство имахме позиции в селото. Дори при смяната на имената хората видяха, че аз съм им приятел, разбраха, че ги уважавам и обичам, и ми отвърнаха със същото. Казахме му: &bdquo;Васко, ще ти помогнем&rdquo;. Настани се той вкъщи на квартира. После аз го афиширах пред всички като мой приятел. Казах на хората: &bdquo;Васил Гарнизов е учен, той просто иска да му разкажете как вие живеете, как са живели вашите баби, дядовци, вашите деди&rdquo;. И хората се отвориха, разприказваха се, довериха му се. Така той направи чудесни материали. <br /> <br /> Минаха години. Васко влезе в политиката, издигна се до заместник- министър на регионалното развитие и благоустройство. 1999 година е. Решавам да замина за малко на гурбет, но не беше лесно. Тогава имаше шенгенски визи. Отидох при Васко Гарнизов. Казах му: &bdquo;Васко, навремето аз ти ударих едно рамо. Сега имаш власт, помогни, издействай ми една шенгенска виза за година-две да отида в Германия&rdquo;. А какво ще правиш в Германия, пита той. Обяснявам му &ndash; ще разкарвам цветя с бус. Той обаче отсича: &bdquo;Не те виждам като цветарка, но мога да те изпратя в Либия, в Триполи. Там ще си началник отдел по материално техническо снабдяване и складовите бази на &bdquo;Техноекспортстрой&rdquo;. По силата на своята длъжност, аз съм шеф на борда на директорите на &bdquo;Техноекспортстрой&rdquo; и за теб мога да направя това<em> /&rdquo;Техноекспортстрой&rdquo; ЕАД е създадена в България през 1964 година и е регистрирана като международен предприемач и консултант от най-висока категория в повече от 20 страни на Европа, Близкия изток и Африка. Организацията има клонове, бюра и представителства в Либия, Алжир, Мароко, Ирак, Германия и дъщерна компания в Русия. Построила е ключови обекти в Либия &ndash; б. а./.<br /> </em><br /> Аз нищо не разбирам от строителство, казах му. &bdquo;Не е важно дали разбираш или не от строителство, защото ти ще координираш и организираш нещата. В отдела има инженери по различни специалности, те дават заявки, ти просто ще осигуряваш доставките, ще проверяваш какво има в складовете, какво трябва да се купи. Това е!&rdquo;, заключи Васко. <br /> <br /> И така, на 15 юни напуснах работата си, бях директор на гимназията на село Бенковски, Кърджалийско. Стегнах си куфара и заминах. Кацнах в Триполи, посрещнаха ме хората, настаниха ме и започнах работа. През това време медицинските сестри бяха вече арестувани. Вече знаех за съществуването на този случай. Но понеже <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>в България не се даваше гласност </strong></span><br /> <br /> имах информация само от разказите на българските гурбетчии в джамахирията. Малко след моето пристигане назначиха Владимир Шейтанов за адвокат на медицинските сестри. Пристигна той в Либия и веднага го настаниха в базата на &bdquo;Техноекспортстрой&rdquo; и стана така, че моето и неговото бунгало бяха едно до друго. Като казвам бунгала, не разбирай бунгала от типа на черноморските. Става дума за добре обзаведени малки тухлени къщички.<br /> <br /> <strong>- Защо са настанили адвокат Шейтанов в базата на строителния холдинг?!</strong><br /> - О, не знам. Владо Шейтанов не дойде в Либия чрез държавна командировка. Роднините на сестрите бяха събрали 2000 долара и му ги дадоха за пътни разходи. И той се отчиташе за всяка една стотинка. За всеки изхарчен динар взимаше фактура и гледаше, колкото може, да кара по-икономично. А при нас базата за спане и храната му бяха безплатни. Когато дойде, той нямаше понятие каква държава е Либия - страна с множество особености. По това време аз вече владеех говоримо арабски. Познавах и Триполи - един много объркан град, на който никъде не може да се намери карта или план. В Либия не продаваха планове, карти на градовете. Но аз опознах града, добре се ориентирах, защото работата ми беше свързана с ходене до офиси на различни фирми, магазини, складове. Един ден директорът на клон Триполи на &bdquo;Техноекспортстрой&rdquo; ме извика и ми каза: &bdquo;Краси, ще придружаваш адвокат Шейтанов. Даваме ви служебен автомобил и с него ще го караш, където трябва&rdquo;. За да можеш да шофираш в Либия, трябва въз основа на българската си книжка да ти издадат арабска. Процедурата е много дълга. Всичко свързано с тамошната администрация става много бавно. И си спомням, че фирмата даде подкуп, за да ми издадат бързо шофьорска книжка. Книжката ми беше готова, дадоха ни и кола - Ауди 100 сс.<br /> <br /> <strong>- Как започна вашето сътрудничество?</strong><br /> - Владо не искаше да остава сам на първите срещи с адвокат Осман Бизанти, затова взимаше и мен. Те двамата разговаряха на френски. От този език аз бъкел не разбирам. Владо знаеше това и ми каза: &bdquo;На срещата с Бизанти всеки път, когато те погледна в очите, ти ще кимаш&rdquo;. И така - Владо говори с Бизнати, поглежда ме, аз кимам и дори казвам: oui ,oui&hellip; \да &ndash; на френски \ <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Артисти! </strong></span><br /> <br /> Бизанти остана с впечатление, че владея френски и на една от срещите директно се обърна към мен с въпроси. Направих се, че не съм го чул и в този момент Владо светкавично ми преведе на български какво ме пита. Аз се включих в разговора. Отговорих на арабски на Бизанти, нещо което приятно го изненада. В следващите срещи Бизанти разговаряше с мен само на арабски, което ме облекчи и стопи напрежението.<br /> <br /> <strong>- С адвокат Осман Бизанти за какво си говорихте?</strong><br /> - А, за съвсем тривиални неща. При арабите е така. Ти можеш да имаш много бърза работа, но той не бърза за никъде. Бизанти не прави изключение от нравите на своите сънародници - отиваш при него, сядате да разговаряте и все едно разполагате с цялото време на света. Той започва да те пита как си, как е съпругата ти, децата, фамилията, обаждат ли се, как живеят в България&hellip; ей такива неща. Ако пък при него е дошъл арабин, ще го пита колко камили има, хранят ли се добре&hellip; и чак когато разбере как е фамилията ти до девето коляно, те пита: &bdquo;Кажи сега за какво си дошъл?&rdquo;&hellip; <br /> <br /> Междувременно ние с Владо се сработихме, започнах да му разказвам за Либия, за хората, за тяхната народопсихология. Станахме приятели, той ме прие като близък човек, спечелих доверието му и той започна да споделя с мен, разказваше ми как се развива делото. Даже се стигаше дотам, че вечерта ние двамата разигравахме утрешното заседание в съда. Аз влизах в ролята на лошия прокурор. Владо започва да развива пледоарията си и аз нарочно му задавам подвеждащи въпроси. Така научих доста неща за делото. И досега не бих могъл да ги разкажа, защото много от тях са секретни. Не давам гласност и на нещата, които съм научил от кухнята, защото не знам дали няма опасност да злепоставя някого. Ето спазвам тази етика, въпреки, че не ние правихме най-големите гафове!<br /> <br /> <strong>- Кои българи направиха най-големите гафовете по делото?</strong><br /> - Ще ти разкажа. Тогава посланик на България в Либия беше Людмил Спасов, а неговата съпруга Нина Спасова, като кореспондент на БНТ, следеше изкъсо съдебния процес /по-късно Комисията по досиетата разкрива Нина Спасова като щатен служител на ДС. Тя е работила и като директор на дирекция &quot;Новини и актуални предавания&quot; в БНТ , но е уволнена &quot;поради липса на качества за ефективно изпълнение на възложената работа&quot; - б. а./. И така. Стоим с Владо една вечер вкъщи и вечеряме. Преди това през деня той е бил на важна среща в българското посолство. Там в стая, защитена от подслушване, той, посланикът и още няколко български дипломати са обсъждали заседанието на утрешното дело, уточнявали са в пълна секретност позицията на защитата. На държавно ниво се изготвя стратегията за следващия ден в либийския съд. &bdquo;Разговорът е секретен, но през цялото време журналистката Нина Спасова стои на края на дивана и си води записки. Ситуацията е странна, но аз какво мога да кажа?! Нали е съпруга на посланика?!&rdquo;, ми казва Владо. И, както си разговаряме и вечеряме, пускаме българска телевизия, която хващаме чрез сателит. Започват новините по БНТ &ndash; ударно, с акцент върху събитията в Либия. Излиза кореспондентът от Либия Нина Спасова и пред целокупната аудитория казва : &bdquo;На утрешното дело в съда адвокат Владимир Шейтанов смята това да каже това, това, това&hellip;&rdquo;. Като чу това, Владо пощуря, очилата му се изпотиха, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>направо полудя</strong></span><br /> <br /> Зарязахме вечерята, запалихме колата и с бясна скорост отидохме в дипломатическия квартал. Отиваме в къщата на посланика. Нина ни посреща много любезно. Владо я подхваща от вратата: &bdquo;Как е възможно да издавате такава информация?!&rdquo;. А тя: &bdquo;Абе, моля ви се?! Кой го е чул това нещо и кой му е обърнал внимание?!...&rdquo;. Как кой?! Една от работата на службите е да следят медиите! А в Либия всеки втори е ченге&hellip;<br /> <br /> На другия ден Владо намери повод да отложи делото. Този голям гаф го изживя много тежко. Той е чувствителен, ерудит е, но е и човек, който не се поддава на внушения и манипулации. Не знам по какви причини, но посолството все се опитваше да го манипулира. Непрекъснато му казваха какво да говори. Съветваха го: &bdquo;Недей да казваш това и това, защото можеш да ядосаш либийците&rdquo;&hellip; Абе, ние без да ги ядосаме, издадоха смъртни присъди на нашите. Ами ако ги бяхме ядосали?!... Стигна се дотам, че от посолството успяха да въздействат върху медицинските сестри и роднините им и те се отказаха от Владимир Шейтанов. Той беше много разстроен, но очакваше това да се случи, защото знаеше как се отнасят с него. Примерно, той отива в посолството и иска да получи някакви справки или данни, и те започват да го мотаят. Но ако на адвокат Бизанти му потрябва някаква справка, той се обажда по телефона и от посолството му носят всичко на крака. Въпреки безспорната си ерудиция,<br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Владо не беше удобен&hellip;</strong></span><br /> <strong><br /> - Защо? И на кого не е бил удобен адвокат Владимир Шейтанов?!</strong><br /> - Тогава Владо беше привърженик на БСП, но СДС беше на власт. Поради политическите си пристрастия, той си спечели неприязънта на външния министър Надежда Михайлова. Това доведе дотам за адвокат на сестрите да бъде назначен Пламен Ялнъзов. На него вече му дадоха и държавни пари. Един - единствен път Владо ми каза, че са му дали аванс от 1000 долара. За работата си в Либия той почти никакъв хонорар не взе, за справки плащаше от собствения си джоб, дори понякога и аз съм плащал. Ние с него направихме една совалка по посолствата. Чрез чуждите посолства Владо искаше да привлече вниманието на международната общественост по случая и успя&hellip; Та, Владо малко обиден остана от цялата тази история, но не го показа. По-късно на пресконференция с журналистите се държа достойно. <br /> <br /> <strong>- Знам, че не ви е било лесно да се движите в Либия, защото сте били следени от техните тайни служби?!...</strong><br /> - Много скоро след като с Шейтанов започнахме да се движим с колата, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>забелязахме, че ни следят</strong></span><br /> <br /> По принцип ни следяха три коли. Двете от тях се отличаваха. Едната беше зелено волво &ndash; рядка марка за Либия. Другата бяла нубира, одраскана в единия край. Направи ни впечатление, че ни следят много явно, което е в разрез с професионалното преследване. Ние с Владо не се притеснявахме от преследвачите си. Те обаче спъваха работата ни и го ограничаваха в контактите му, защото той искаше да се среща с колеги на сестри. Разбира се, може да ги види тези хора, но при една такава среща с нас те веднага ставаха уязвими, поставя се под съмнение тяхното спокойствие, страхувахме се да не им навредят. Опасно беше. <br /> <br /> Трябваше да проведем важна среща с медицинска сестра, която е била близка с една от подсъдимите, сега не помня точно коя. Тръгнахме. Предварително се бяхме разбрали в колата да не водим разговори за делото. Още с тръгването си за нас се залепиха преследвачите. Викам, чакай да се опитам да се правя на Джеймс Бонд. Познавам града и знам как мога да им избягам. В Триполи има места, където стават страхотни задръствания. Там си караме бавничко. Но щом се отпуши трафика, завих бързо в една малка уличка в Стария град, който е нещо страшно - целият е в катакомби! Завих надясно, после бързо наляво и стигнах до стена, която слага края на уличката. Успяхме да се изплъзнем от преследвачите. От тази тиха уличка на заден ход отидохме до въпросната болница, където Шейтанов имаше среща. Не казвам, че това е кой зае какво геройство. Защото никога не съм си правил и най-малката илюзия, че мога да надхитря либийските тайни служби.<br /> Преследваха ни не само в Триполи, следяха изкъсо всяка наша крачка. Примерно, пътуваме за Бенгази и караме със 100 километра по магистралата. Три, четири, коли се изреждат да ни следят. Вече знаеха аудито ни - с едно специално окачване и с два резервоара.<br /> <br /> <strong>- За да си вършите работата, сте давали аудито на ваши двойници и сте ползвали раздрънкана кола?</strong><br /> - Имаше един шофьор - Стефчо, който много приличаше на мен. Той обличаше моя риза, качва със себе си колега, слагат очилата и потеглят с аудито. В същото време ние с Владо се качваме в една раздрънкана лада, която на първия завой може да се разпадне. Ей с тая очукана количка никой не ни закачаше. <br /> <br /> <strong>- Заедно с българските бяха арестувани и други медицински сестри, но те бяха спасени&hellip;</strong><br /> - Да, заедно с нашите, арестуваха и много други - филипинки, полякини&hellip; Но техният консул успя да ги измъкне. Малко след това обаче при една жестока катастрофа камион се вряза в колата му и той загина на място. Сега&hellip; дали това е свързано с процеса?! Не знам. Но фактът си е факт.<br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Мария ДРУМЕВА</strong><br /> <br />