Кремена Халваджиян: Слушам сърцето си и това правя

Няма как да не я забележите. Тя се откроява и запомня, прави неща, които оставят следа подире й. Кремена Халваджиян, собственик на заведението Once Upon A Time... Biblioteka (което ще рече Имало едно време... Библиотека), е ексцентрична, усмихната, обичана, богата...

Родена е в София, на 19 юли 1969 г. и догодина ще празнува юбилей. Няма да е пресилено, ако кажем, че Кремена е първата в нашата страна, която направи популярна професията “стилист”. Самата тя има уникален, екстравагантен стил на обличане, заради който не може да остане незабелязана, дори в препълнена зала с известни личности. Не е тайна, че обожава шопинга, събрала е колекция от хиляди обувки, чанти и аксесоари. Омъжена е за режисьора и продуцент Маги Халваджиян. Двамата имат син Бедрос, снаха Александра и прекрасен малък внук Еди.

- Кремена, догодина ще честваш 50-годишен юбилей, а изглеждаш прекрасно. Как го постигаш?
- ...Прекрасно?! Факт е, че съм ужасно неподдържаща се жена. Аз пуша, ходя по купони, танцувам много, прибирам се на сутринта, независимо дали съм работила. Не ходя на никакви процедури, ненавиждам фитнеса, не спортувам, дори понякога не си трия грима. Единствено ползвам хубава козметика, но това едва ли е достатъчно. Някой ден може да се отрази, но мисля, че миньончетата сме облагодетелствани в това отношение да изглеждаме по-млади. 
Признавам, че водя доста “вреден” начин на живот, но пък изпълнен с емоции и адреналин... 
Може би просто се чувствам добре. 



- Какво си казваш, когато сутрин отвориш очи?
- Ако съм тъжна, съжалявам, че изобщо съм ги отворила. Ако съм щастлива, се втурвам в деня. Не съм от хората, които целенасочено се надъхват сутрин. Изцяло съм подвластна на емоциите. 

- А как си представяш себе си и Маги след 20-30 години?
- Ох, не знам. С ежедневието, което имам в момента, въобще не знам дали ще доживея тези 20-30 години. Истина ти казвам, аз живея някакъв невероятен, малоумен живот. Представям си просто, че с Маги ще бъдем малко по-сбръчкани. Гледам хората около мен как остаряват. Идва момент, в който вече не можеш да бъдеш толкова пъргав, толкова в час с всичко. А моят мозък работи не в 3 посоки, а в 300. (Смее се.) И не знам дали това не ни изтощава и изсмуква жестоко. През годините все си мечтаех, че ще поработим, ще направим къщата и ще седна с книжка или просто ще се наслаждавам на двора... Нямам такъв миг! Аз не мога да се спра и да кажа - Боже, колко е хубаво, какво нещо сме си направили. Затова като ме питаш, си представям, че сме двама старци, които се кефят на тази градинка или обикалят хубави местенца. Само че не знам дали някога ще се спрем. Може би все пак ще ни накарат неща като ишиас и лумбаго... (Смее се.) 

- Толкова си заета, а намери време, сили и желание да възстановиш фонтана зад “Националната библиотека”, край който седим сега. Защо го направи?
- Вече развих някаква свръх непоносимост към всичко, което се случва в тази държава и ако има нещо, което остана да обичам в България, то е този квартал, в който съм родена, старите покриви, историите на семейството ми, на моите роднини, на дядовците ми. Не мога да оставя нещо такова да се съсипе. Този фонтан е част от моето детство, част е и от детството на баща ми. През 1896 г. имотът е подарен от княз Фердинанд за Народна Библиотека. И тогава неговият градинар е направил парка с този фонтан. Дори камъните около него имат история, а ние и без това сме съхранили толкова малко от нея. Един ден, преди година, видях два камиона да засипват с чакъл фонтана, за да го изравнят със земята. Вече нямаше да го има и малкото късче, запазена история. Защо? Никога няма да проумея. Това се случваше в неработен ден, разбира се. 
Безсмъртният Бай Ганьо беше издебнал момент да съсипе нещо ценно, за да направи някоя далавера 
И аз, естествено, яхнах коня и започнах поредната война, която трябваше да водя.

- Тази твоя война е продължила доста време.
- Отне ми една година, изключително много нерви, безсънни нощи, направо побелях. Стигнах до много високо ниво, слава Богу, има хора, които мислят с главите си. Борих се за всеки камък тук - да не бъде счупен, надран, омърсен. Аз лично клекнах и излъсках с телена четка всичко, защото майсторите минаваха и след тях - потоп. Живеем в дни, в които всичко се прави със срок на годност 6 месеца. Нямаш представа с какъв недоумяващ поглед ме погледна един майстор, когато му казах: “Нека го направим така, че да го има и след 100 години"! Ами, той просто се изсмя в очите ми. Ей, това ме съсипва. Затова сме на този хал, защото мисленето на хората е такова. Манталитетът е червеят, който яде всичко. А навсякъде из Европа има места, където дядовците си пушат лулите, техните дядовци са си пушили лулите там, а и внуците им като пораснат, ще го правят. Щастлива съм, че успях, но и толкова безнадеждна - дали ще успяваме и занапред? Колко му трябва на човек да обича града си - душа и усещане за красота. 

- Сигурно ще се намерят хора, които да кажат - толкова неща ни липсват, до фонтанчето ли е опряло. Какво би им отговорила?
- Хубавото е, че аз такава съм се родила - никога не ме е интересувало кой какво говори за мен. Слушам сърцето си и това правя. Какво ще коментират, дали ще кажат - тая пък сега това ли иска да покаже, че ще дарява... Това не ме интересува, защото искам нещо да остане тук. За да можем да кажем - имало едно време... Струваше ми изключително много и това е най-малкото, което мога да направя. 

- Вярваш ли, че красотата би могла да промени този манталитет?
- Не, не вярвам, вярвам единствено в генетиката. Нещо се е случило на тази географска ширина, някъде се бъгва този наш български чип. Където и да отидеш в радиус от 1000 км всичко е нормално. Е, тука нещо става, не знам. Все едно сме някаква лаборатория за изследвания. 
Когато искаш да дадеш, а не да вземеш, те мислят за луд
Но нали Вазов е казал: “Лудите, лудите, те да за живи!...” Колко му е да направим света около нас по-добър и по-красив. От нас зависи, но при едно условие - да поискаме. 

- В думите ти има толкова много горчилка, и на какво отгоре твърдиш, че за нищо на света не би напуснала България?
- Ами не знам, моята връзка с България е като в онези бракове, в които мъжът претрепва от бой жената, обаче тя пак си стои при него и вика - обичам го. (Смее се.) Пусто, не мога без квартала си, без историята си, без спомените си. Тук си тежа на мястото, няма да се чувствам толкова добре, където и да се намирам. Маги е съвсем различен. Той дори може би малко ме обвинява, че заради мен останахме тука. Ако беше някъде другаде, след това, което постигна, сигурно щеше някой да му вее с ветрилото на някой остров. У нас нещата стават трудно и с клизма. Малко да направиш, веднага те сриват със земята, защото някой “професор” седи вкъщи, пие бира, мързи го, не е работил 15 години, обаче знае ти какво си направил, как си го направил и с какви връзки си го направил... Толкова съм крайна на тази тема, че искам един такъв да дойде, да види един мой работен ден или на Маги и тогава да ми каже, мързелувайки, как се случват нещата.

- И накрая, кажи ми, когато човек има всичко в материален план, за какво мечтае? 
- Аз не съм мечтала за нищо от това, което ми се е случило в материален план. Мечтите ми са свързани с любов, здраве, красота... 

Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55"/