Кристияна Вълчева 10 години след завръщането си от либийския затвор: Преживях смъртоносната доза ужас, сега щастлива се радвам на всеки миг

Когато се приземихме в България, бяхме вцепенени, но знаехме, че се случва нещо хубаво

Преди десет години, на 24 юли 2007 г., българските медицински сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валя Червеняшка, Валентина Сиропуло и Снежана Димитрова, както и двамата лекари - Здравко Георгиев и Ашраф Хаджудж, стъпиха на българска земя. Медицинските сестри и доктор Хаджудж бяха обвинени в умишлено заразяване с вируса на СПИН на над 400 либийски деца. След осем години и половина в либийски затвор на тази дата те бяха освободени с общите усилия на цялата Европейска общност и САЩ. И с личното съдействие на френския президент Саркози и неговата екссъпруга Сесилия. Какво се случва с тях след тази ужасна драма, която преди години разтресе всички нас, целият български народ, госпожа Вълчева реши да сподели специално с вас, стотиците хиляди читатели на вестник “Над 55”...

- Здравейте, Криси! Вие и колегите ви преживяхте истински кошмар, но всеки си прави равносметка. Как гледате на преживяното днес, 10 години по-късно?
- Гледам на света около мен по по-различен начин и бих казала, че съм много щастлива днес. Забелязвам много неща, на които преди време не съм обръщала внимание, и всъщност всеки ден се радвам на най-малките хубави неща, които ми се случват. Общо взето съм спокойна, имам хубава работа, много добри колеги, мъж, който ме обича, и внуче на 4 годинки... Очите ми са отворени за неща, на които преди не съм обръщала внимание, приятни са и са много. Нито един от нас не би трябвало да премине през някакъв катаклизъм, за да разбере, че голямото щастие е в ежедневните, дребни радости.


Медицинските сестри и палестинският лекар останаха зад решетките близо осем години

- Връщате ли се често към този момент от живота ви, Муамар Кадафи, поредицата от съдебни заседания, мъките... Идват ли всички те в кошмарните ви сънища...?
- Много рядко си спомням за това, което е било. Човек в никакъв случай не може да продължи своя живот, ако непрекъснато се обръща назад. Почти от първите дни, в които съм се прибрала, не съм гледала в миналото. Човешкият мозък има много защити и е прекрасно създаден. От години говоря за това, което ми се е случило, но го говоря, сякаш то се отнася за друга личност, не за мен. Разказвам за себе си, все едно говоря за някой друг човек. Не ми причинява болка това, че разказвам за онова, което е било. Тези десет години, които преминаха на свобода, не съм се обръщала назад дори и за миг. Много рядко се случва и с колежките ми, с които бяхме там, да обсъждаме миналото, това, което е било. Ако все пак се случи да се върнем назад, то е било в моменти, в които си разказваме една на друга за комичните случки, които сме имали, но не и за това, което сме преживели заедно.

Със съпруга ми обаче въобще не си говорим за тези неща. Аз кошмари от десет години насам нямам. Но за разлика от мен, Здравко има почти всяка втора или трета вечер. Просто сме устроени по различен начин. Всеки от нас индивидуално преминава през това, което е било, и не всеки е защитен.

- Спомняте ли си последната си нощ в либийския затвор? Към 4 часа сутринта директорът на затвора ви е дал три часа, за да си приготвите нещата...
- Да, каза да си приготвим нещата и някои от нас не вярваха, че ще ни пуснат. Аз обаче бях убедена, че ще се приберем у дома. За може би два часа се приготвихме, дойде представител на посолството, тогавашният преводач Митко Димитров, и към шест часа излязохме от затвора. Отвън ни чакаха джипове, които ни откараха към военното летище “Митига”, там имаше червен килим, който водеше към самолета, френският президентски самолет. Един служител от благотворителната фондация “Кадафи”, който се пишеше приятел в годините, ми подаде телефон, на който беше 

президентът Никола Саркози. Той ме попита какво става, а аз отвърнах, че сме на летището
 
и че след минутка се качваме на самолета. Здравко вече беше на борда. Освен него там бяха европейска комисарка и Сесилия Саркози с цялата президентска свита. Излетяхме, а щом капитанът на самолета съобщи, че сме напуснали територията на Либия, гръмнаха бутилка шампанско... Към 10 часа сутринта кацнахме на летище София...


Със Сесилия Саркози на борда на самолета

Сякаш всичко мина като един миг. Когато слизах по стълбичката на самолета, нямаше кой знае какво вълнение, бях вцепенена, но знаех, че се случва нещо хубаво. Нито една от нас обаче не го осъзнаваше, нито една от нас не можеше спонтанно да се зарадва. Радостта дойде после - когато видяхме близките си и когато усетиш вкуса на свободата, когато вече можеш сам да си създаваш средата отвън и отвътре, без вече да искаш разрешение, за да отидеш до тоалетната или за да пиеш вода.

Малките, дребните неща, когато вече имаш правото на избор. Когато си свободен, имаш най-великото човешко право - правото на избор.

Знаете ли какво отговарях на всички журналисти, когато се прибрахме и ни настаниха в резиденция “Бояна”? Питаха ни на кого дължим свободата си. Аз казах, а и до ден днешен го твърдя, че свободата си дължа на Господ, на целия български народ и на всички хора по света, които целокупно се молеха за нашето освобождаване. Молитвата на многото българи пред трите чудотворни икони в “Свети Александър Невски”. Всъщност това е нещото, на което дължим свободата си, поне това е моето мнение. В месеците преди освобождаването ни получавахме чували с писма от цял свят, от хора, които изобщо не ни познават, съпричастни към нас. Моралната подкрепа беше наистина огромна!

- Често чуваме от медицински сестри, че професията е хубава, но заплатите са ниски, а отношението неуважително! Така ли е?
- Тази професия е призвание. Още от малка харесвах тази професия. Като дете наужким правех превръзки на дядо ми, слагах му и инжекции... Тогава, когато кандидатствах в полувисшия медицински институт, на първо място записах рехабилитация, на второ като желание записах акушерство, а на трето - медицинска сестра. По онова време всички, които не успяваха да влязат като студенти по медицина, се прехвърляха рехабилитация. На мен не ми достигна балът и завърших общ профил медицинска сестра, след което отидох да работя в болници, в техните най-тежки отделения, защото много ми се искаше да стана добра медицинска сестра, а такава се става тогава, когато имаш много сложна работа и работиш в отделение. 
Знаете ли, според мен след няколко години няма да има медицински сестри българки у нас. Всички момичета, които завършват колежа, успоредно с който изкарват и курсове с по няколко езика, заминават в чужбина. Можем да стигнем до положение, в което да дойдат медицински сестри от Пакистан или Бангладеш, страни с по-нисък стандарт, за да ни лекуват.
Много е жалко и съжалявам за всичките онези сестри, които работят на минимална работна заплата. Познавам десетки колежки, които работят в две, а някои дори и в три болници, за да свързват двата края. Вложеният труд е непосилен, изтощаващ и ужасен, недостойно е да се извършва това с тези жени... Много е жалко, много...

- Това ли беше причината да заминете за Либия?
- И в Либия този труд не е високо заплатен, но в сравнение с България заплатата ми беше няколко пъти по-висока. През годините спестявах, може би 250-300 долара месечно. По това време заплатата у нас беше в порядъка на 50 долара. Аз заминах през 91-ва година, тогава, когато имах пари в джоба си, ала в магазините нямаше какво да купя с тях, за да нахраня детето си. Затова и отидох на интервю в либийското посолство...

- Как намирате България днес?
- Нещата в България по отношение на медицината ги намерих променени, и то доста. Аз работя в една от най-хубавите клиники - физиотерапията на Военна болница. Много неща са променени. Да бъдеш медицинска сестра или да бъдеш лекар, трябва наистина да имаш призвание. Има сестри, които работят по един, ала има и такива, които работят по друг начин. Така че както във всички, така и в тази професия има и много издънки...

- Не гледате назад, а имате ли планове за бъдещето?
- Надявам се повече драми и страшни неща да няма в живота ми. Не съм вече и в млада възраст, надявам се да бъда пощадена от съдбата и Господ да нямам повече големи изпитания в живота си. Засега всичко около мен е много спокойно и добре и желая да се запазят нещата в този им вид. В момента съм на 58 години, а кариера нали се сещате, че тепърва няма да правя, защото до пенсия ми остават три години. При всички случаи обаче смятам да се забавлявам доколкото мога, да откривам и да се запознавам с хубави хора. През последните години Бог ми изпраща само хубави хора, с които се запознавам. Искам да научавам само хубави неща. Желая да се занимавам и с хобитата си. Със Здравко от няколко години насам правим красиви къщички за птици и малки градински каручки. Той ги прави от дърво, а аз ги оцветявам и рисувам. Шарени са, пъстри, а хората ги харесват... Надявам се да ми предстоят само хубави неща. Амин! Достатъчно беше лошото, мисля, че си взех високата доза, даже и такава - полусмъртоносна. Запазила съм детския дух в себе си и ще ви кажа защо и как. Аз съм един непоправим оптимист. Никога не губя надежда и никога не допускам да се самосъжалявам. За тези, които преминават през най-различни препятствия в своя живот, като катаклизми и нещастия, дано не са ужасно големи, най-лошото е да се самосъжаляват. Ако човек се самосъжалява, то това значи, че той се самоубива...

Диан НИКОЛОВ