Кой как се справя с кризите? Българите имат известно психологическо предимство поради това, че са свикнали да живеят сред рискове, твърди Александър Андреев в коментар за Дойче веле.
В течение само на две седмици германците на два пъти изпаднаха в недоумяващ потрес: първо рухна сградата на Градския архив в Кьолн, после във Виненден един ученик застреля 15 души и се самоуби. „Не може да бъде!” – това възклицание, заедно с удивителната навярно най-точно възпроизвежда масовата реакция на двете трагедии.
Не може, но ето на, че може.

В страната на максималната сигурност и предвидимост, в царството на застраховките, осигуровките и всевъзможните индивидуални подсигурявания подобни трагедии предизвикват нещо повече от разбираемия шок. Те водят след себе си не само естественото разследване на причините и обществените дискусии за подмолите на случилото се. Те почти срутват масовия човек в екзистенциална криза. Защото се оказва, че въпреки мерките за безопасност, въпреки детайлното законодателство и контрол, въпреки безчетните схеми, таблици и разпределяне на отговорностите, въпреки дисциплината и високото съзнание, абсолютна подсигуреност срещу зловещи инциденти просто не съществува. Тъкмо това противоречие сякаш парализира съзнанието на германския човек.
А как реагират хората в България, когато подобна трагедия (автобусът край Бяла, дискотеката „Индиго”) се случи в собствения им двор? „Цяло чудо е, че едва сега...”, „То пак добре, че само толкова...”, „Какво се чудим, българска работа...”, „Ами с това правителство...” – ветрилото от коментари може да се разтвори още, но и така добре се вижда удивителната манталитетна разлика. Хора, привикнали към вечната несигурност, хронично подозрителни към властта, организацията и дисциплината, не губят толкова лесно ориентация при жестоки посегателства на съдбата. Българският човек планира приблизително и краткосрочно, той живее сред рискове, взима спонтанни решения и интуитивно съзнава, че светът е прекалено сложен и комплексен, за да се намести изцяло в таблици и наредби, да бъде поставен под абсолютен контрол.
Какво всъщност искам да кажа.
Не, не искам да кажа, че хаотичната обществена организация е по-добра от максималния ред и дисциплина. Нито пък, че упованието в структурите и сигурността е по-лошо от скептицизма и житейския фатализъм. Но особено във време на криза „да знаеш и 2, и 200”, както гласи българската поговорка, неизбежно ти дава някакво психологическо предимство. Впрочем и проучванията показват, че засега българите реагират гъвкаво на кризата, а краткосрочното им (по неволя) икономическо планиране с малки кредити и бърза възвръщаемост ги предпазва от тежък срив. Защото „сиромах човек – жив дявол”, а „и богатите понякога плачат”, ако трябва да окръгля темата с още две известни мъдрости. /БЛИЦ