Сцената е отрупана с букети и кошници цветя. Публиката, изпълнила Голямата зала на Народния театър „Иван Вазов”, е изправена на крака и възторжено аплодира.  

Пиесата „Господин Ибрахим и цветята на Корана” от френския писател и драматург Ерик-Еманюел Шмит (режисьор проф. Снежина Танковска) винаги се приема много радушно от публиката, но се играе вече цели 16 години. Тази вечер има обаче две сериозни причини за особената екзалтация.

Вдъхновеният изпълнител на този моноспектакъл и директор на Народния театър Мариус Донкин отпразнува с него своя 70-и рожден ден. Известният актьор е несъмнено един от хората, за които с пълна сила важи английската сентенция „Възрастта е състояние на духа” (Аge is a state of mind).



И наистина, ако съдим по визията и вдъхновението, енергията и размаха, с които той, като директор от 2016 г. насам, вкара мощна свежа струя и решително обновление  във "флагмана на Мелпомена" у нас, трябва да кажем, че Мариус Донкин е "равен" на двама младежи на по ...35 години.

Юбилеят е обаче още по-празничен, защото на сцената редом с юбиляра е самият Ерик- Еманюел Шмит. При това световноизвестният автор и един от 15-те най-четени в света е на сцената не само, за да поздрави Мариус Донкин, но и изигра с него част от „Господин Ибрахим и цветята на Корана”.

В отговор на мой въпрос преди спектакъла, двамата изтъкнаха, че всеки един от тях ще играе на своя роден език, като за улеснение зрителите ще следят френските реплики на Е.-Е. Шмит със субтитри на български.  



Както тази, така и други пиеси на най-поставяния френски драматург у  нас през последните години, като : „Господин Ибрахим.....”, „Енигматични вариации”, „Хотел между тоя и оня свят” , „Развратникът” (за Дени Дидро, любимия философ на автора) са в изискания превод на Снежина Русинова – Здравкова, която впрочем беше неотлъчно до него и сега при визитата му в България.
 
Езиковата бариера дори в изпълнение на чужд език до голяма степен пада, когато става дума за творби, излъчващи яркото  послание да се усъвършенстваме, в което Ерик- Еманюел Шмит и Мариус Донкин са убедени, че е „смисълът на този живот”.

Така и роденият на 28 март 1960 г. в Сент-Фуа-ле-Лион френски  философ, писател и драматург „открива” преди няколко години актьора Донкин : „Преди няколко години го видях, как играе „Господин Ибрахим.....” на открита камерна сцена във Варна.

Веднага усетих, че е голям актьор. Той очевидно „живееше” с текста, пресъздаваше го по свои дълбоки вътрешни причини. Чувствах, че в моя монолог има ценности, много важни за Мариус”.

Знаменитият автор  на книги и пиеси (те се играят в над 50 страни по света) – истински филоофски притчи, бе любезен да отговори и на някои мои въпроси специално за агенция БЛИЦ:

- Смятате ли, господин Шмит, че хармонията между различните религии и култури,  за която така страстно пледирате и дори „воювате” в редица от Вашите творби, е реално осъществима?

- Битката между интелигентността и глупостта, простотията никога не може да се спечели. Както и битката между агресивността и толерантността. Просто има битки, които, според мен, никога не може да бъдат спечелени. Това обаче не означава, че трябва да спрем да се борим. Тези битки трябва да продължат! Красотата е в причините за тези битки.

Много важно е да се борим срещу невежеството, защото то води до нетолерантност и агресивност. Показателен пример е монологът „Господин Ибрахим и цветята на Корана” за срещата между малкото еврейско момче Момо и възрастния бакалин –мюсюлманин и зародената между тях силна привързаност един към друг. В резултат Момо приема исляма.

Играх този текст миналата година цяла седмица в Ливан и хората в залата плачеха. Един християнин (б.а.- Ерик- Еманюел Шмит е силно вярващ, посещавал е неделно училище и познава из основи Светото  писание) играе на сцената евреин и мюсюлманин, тяхната среща и обич помежду им.

Хората в Ливан плачеха, защото видяха  в пиесата една своя мечта – за мирното съществуване в тяхната красива страна. Такова, каквото е било преди агресиите и гражданската война в Ливан. Плачеха, защото мечтаят страната им отново да стане такава.

С „Господин Ибрахим .......” искам да покажа, че еврейчето и старият арабин ще се срещнат в хуманното и извън външните белези. Никоя национална и религиозна идентичност не бива да пречи на тази среща.

Господин Ибрахим все повтаря: „Зная добре какво има в моя Коран – един букет изсушени цветенца и писмо от моя приятел Абдула.” Това е неговият прочит на Корана. Именно този прочит му е позволил да стане много духовен и извисен човек....

- Значи ли това, че осмислянето и поведението на човека зависят повече от начина на прочит на една книга, отколкото от самата книга ?

- Определено да! Когато човек иска да се възвиси, взима една религиозна книга и я прочита. Същата книга обаче може и да го ...принизи. В Новия завет четирите евангелия са прекрасен текст и трактат срещу насилието. Там обаче е и Апокалипсисът,  който представлява точно обратното.

Подобни противоречия намираме и в Корана. Затова не самата книга прави прочита, а нейният осъзнат и правилен прочит прави книгата.

- Вие сте седнали зад пианото на 9-годишна възраст, учили сте в Лионската консерватория. Много обичаният и в България обаче актьор Жан Маре, когото сте гледали в ролята на Сирано дьо Бержерак, категорично Ви спечелва за театъра.

Вашите родители пък са били преподаватели по физкултура. Вие тренирали ли сте някакъв спорт  и поддържате ли се сега със спортни занимания?


- Действително взимах уроци по пиано при една полска емигрантка – много щура и ексцентрична жена. Нейните уроци по музика бяха уроци по живота. Научи ме да чувам ...тишината. Тя не можа да ме научи да свиря като Шопен, но да пиша като него, да търся интимното, съкровеното. За мен писателят е шепот.

Моята полска учителка шеговито ми казваше: „Вие, Ерик, свирите прекрасно Шопен, но ...не на пиано.”

Да, баща ми и майка ми бяха преподаватели по физкултура. Нещо повече моята майка беше шампионка на Франция в спринта и нейният рекорд, поставен през 1945 г., бе подобрен цели 20 години по-късно.

Непосредствено след Втората световна война мъжете и жените все още са бягали на различни дистанции – мъжете на 100 и 200 метра, а дамите – на 80 и 120 метра. Така че майка ми е била най-бърза именно на 120 метра.

Рекордът й бил е подобрен от една жена, която скоро след това става ...мъж?! Винаги обаче, когато аз в интервю се похвалех с рекорда на майка ми, тя ми се обаждаше по телефона и скромно изтъкваше: „Ерик, моят рекорд не беше подобрен толкова дълги години, защото тази дисциплина – 120 метра спринт, вече не съществуваше!”

Аз обаче все исках да остана синът на шампионката на Франция.

Моите родители, освен спортисти, бяха много образовани и културни хора. Те четяха много и ме караха и аз да чета. Водеха ме постоянно на театър, опера, кино.  Спортистите не са задължително тъпи хора, интелектуални нули. Това е погрешно клише!

Аз обаче не съм тренирал никакъв спорт (б.а. – и все пак носът на господин Е.-Е. Шмит е бил счупен именно по време на боксов мач, може би още като юноша). Мързи ме да спортувам и сега. Верен съм на „доктрината” на Уинстън Чърчил: „И моля, никакъв спорт!” (And, please, no sport!)
                                                                     

Борислав КОСТУРКОВ 
Снимки: Божидар Марков и Автора